Малката кибритопродавачка

В навечерието на Нова година беше страшно студено и валеше сняг. Сред студа и мрака едно бедно момиченце, гологлаво и босо, обикаляше улиците. Да, когато излезе от къщи, то носеше чехли, но какво от това! Чехлите бяха твърде големи – толкова, че последнo ги беше носила майка му. Бяха тъй големи, че паднаха, когато малката хукна през улицата, защото две коли бясно фучаха към нея. Единият чехъл сякаш потъна в земята, а някакъв хлапак избяга с другия – каза, че щял да го използва за люлка, когато се родят децата му.

Момиченцето вървеше с боси крачета, почервенели и посинели от студ. В овехтяла престилка носеше куп кибритени клечки, а едно снопче държеше в ръка. През целия ден никой не беше купил от него, никой не му беше дал и един скилинг. Ходеше гладно, измръзнало и окаяно, горкото малко създание! Снежинките се сипеха по дългите му руси коси, тъй изящно накъдрени по тила му. Но малката не мислеше за това. От всички прозорци струеше светлина и улиците ухаеха чудесно на печена гъска. Да, беше Нова година, си мислеше тя.

В ъгъла между две къщи, едната малко по-издадена от другата, тя седна и се сгуши. Мушна босите крачета под себе си, но ѝ стана още по-студено, а не смееше да иде у дома, защото нищо не беше продала и не беше спечелила и един скилинг. Баща ѝ щеше да я пребие, пък и там също беше студено, имаха само покрив над главите си и вятърът свистеше вътре, макар че най-големите дупки бяха запушени с парцали и слама. Ръчичките ѝ бяха почти вкочанени от студ.

Ах! Една клечица май би я постоплила – трябва само да я дръпне от снопчето и да я драсне по стената, за да стопли пръстите си. Измъкна една – драс! – как припукваше, как пламтеше! Грееше ярко и топло като малка свещица, докато я държеше в ръка – беше странна светлина! На момиченцето му се стори, че стои срещу голяма кахлена печка с лъскава пиринчена топка за дръжка и пиринчени крака. Огънят гореше тъй благословено, грееше тъй топло!

О, не, какво беше това! Малката тъкмо протягаше крачета, сякаш да ги стопли, когато пламъкът угасна и кахлената печка изчезна – тя остана с парченце изгоряла клечка в ръка.

Драсна нова, тя се запали и огря стената, която стана прозрачна като воал. Малката гледаше право в стаята. Масата беше покрита с искрящо бяла покривка, фин порцелан и печена гъска, напълнена със сливи и ябълки, а нагоре се виеше ефирна пара! И което беше още по-великолепно, гъската скочи от чинията и се затътри с все ножа и вилицата, забити в гърба ѝ, право към бедното дете. Тогава клечката угасна и остана да се вижда само плътната студена стена.

То запали още една. Озова се седнало под най-красивата коледна елха.

Беше по-голяма и по-богато украсена даже от онази, дето зърна през стъклената порта на богатия търговец тази Коледа. Безброй свещици грееха по зелените клонки и отгоре го гледаха пъстри картинки като онези, които красяха витрините. Малката протегна нагоре ръце – в този миг клечката изгоря. Безбройните коледни светлинки се понесоха нагоре и нагоре, тя видя, че сега са станали бляскави звезди – едната падна и остави дълга огнена диря в небето.

– Някой умира! – прошепна малката, защото знаеше от баба си, единствената, която я беше обичала, но беше умряла, че когато пада звезда, една душа се възнася към Бога.

Тя отново драсна клечка по стената и край нея блесна. В светлината се яви старата ѝ баба, тъй ясно и ярко, тъй нежна и благословена.

– Бабо! – провикна се малката. – О, вземи ме с теб! Знам, че ще изчезнеш, щом клечката угасне. Ще изчезнеш като кахлената печка, чудната печена гъска и разкошната коледна елха! – и тя трескаво драсна цялото снопче кибритени клечки, толкова искаше да задържи баба си. И клечките светнаха по-ярко от ден. Баба ѝ никога не бе изглеждала тъй хубава, тъй величава. Тя вдигна момиченцето на ръце и двете литнаха заедно в радост и блясък високо, високо и там нямаше студ, нито глад, нито мъка – те бяха с Бога!

В мразовитото утро, в ъгъла между къщите седеше момиченцето с алени бузки и усмивка на уста – мъртво, измръзнало до смърт в последната нощ на старата година. Новогодишното слънце озари малкото тяло, приседнало с кибритените клечки, едно снопче от тях беше почти изгоряло.

– Искала е да се стопли! – казваха хората, но никой не разбра колко хубост тя беше видяла и с какъв блясък влезе със старата си баба в блажената Нова година!