Летящият куфар

Имаше някога един търговец, толкова богат, че можеше да застеле цяла улица и пак щяха да му останат сребърници за една малка алея. Но той не стори това – знаеше друг начин да използва парите. Дадеше ли някому скилинг – изкарваше далер
– тъй вещ беше той в търговията. После умря.

Синът му получи парите и весело си поживя, вечер ходеше по маскаради, свиваше хвърчила от книжни риксдалери и мяташе в езерото жълтици вместо камъчета, та парите вървяха с лекота и накрая му останаха три-четири скилинга, чифт чехли и една стара риза. Приятелите му го зарязаха, защото не можеха да обикалят заедно улиците, но един от тях, който беше добряк, му изпрати стар куфар с бележката: „Събирай си багажа!“ да, направо чудесно, но нали нямаше нищо за събиране, самият той влезе в сандъка.

Този куфар беше необичаен – излиташе, щом му щракнеш ключалката. И така стана. В миг изхвръкна през комина и полетя високо над облаците, все по-надалече. Дъното заскърца и момъкът се изплаши, да не се продъни, че щеше да направи чудно салтомортале! Пази Боже! и после кацна на турска земя.

Скри куфара под сухите листа в гората и влезе в града. Можеше да стори преспокойно това, защото в Турция всеки, точно като него, носеше дълга риза и чехли. Срещна една бавачка с малко дете.
– Чуй ме, майчице туркиньо – подвикна той, – какъв е онзи голям замък до града с прозорци, издигнати високо над земята?
– Там живее царската дъщеря! – отвърна жената. – Предречено е, че няма да ѝ провърви в любовта и затова никой няма право да я вижда, освен царя и  царицата.
– Благодаря! – отвърна синът на търговеца и пак се върна в гората, седна в куфара, кацна на покрива и се промъкна през прозореца при принцесата. Тя спеше, полегнала на дивана. Беше тъй хубава, че момъкът трябваше да я целуне. Тя се събуди изплашена, но той ѝ рече че е турския господ, който слязъл при нея от небето и тя се зарадва.

После двамата седнаха един до друг и той ѝ заразказва какви ли не приказки за очите ѝ. Били най-прекрасните притъмнели езера и мислите ѝ плували там като русалки. После заразказва за челото ѝ. Било снежна планина с най-прекрасните гледки. После ѝ разказа за щъркела, който носел сладки малки дечица. Да, това бяха очарователни приказки! Накрая предложи на принцесата да се омъжи за него и тя на мига каза да!
– Трябва да дойдеш тук в събота – отвърна тя, – тогава царят и царицата ще дойдат при мене на чай! Те много ще се гордеят, че ще се омъжа за турския господ, но виж, трябва да измислиш разни интересни истории, които да им разкажеш, защото от всичко най-много родителите ми обичат приказки. Майка ми иска да са изискани и в тях да има поука, а баща ми предпочита веселите, за да се посмее!
– Добре, тогава вместо сватбен подарък ще донеса приказка! – рече той и после се разделиха, но на сбогуване принцесата му подари сабя, обсипана с жълтици, които можеше да използва.
Той отлетя, купи си нова риза, седна в гората и се зае да съчинява приказка, която трябваше да е готова до събота, а това не е лесна работа.

Свърши я и дойде събота.

Царят, царицата и всички придворни го очакваха на чай в палата на принцесата. Посрещнаха го толкова хубаво!
– Бихте ли ни разказали една приказка? – подкани го царицата, – някоя дълбокомислена и поучителна!
– Но и малко да се посмеем! – добави царят.
– Разбира се – отвърна той и веднага започна. – Слушайте внимателно:

Имаше едно време снопче кибритени клечки, които бяха изключително горди със себе си, защото имаха знатен произход. Техният родител – големият бор, от който бяха направени малките клечки, беше грамадно вековно дърво в гората. Сега клечките стояха на рафта между едно огниво и старо чугунено гърне и си приказваха за годините, когато бяха млади.
– Да, когато бяхме на зеления клон, – подхванаха те, – наистина бяхме на зеления клон! Всяка сутрин и вечер пийвахме роса, денем грееше слънце и всички птички ни разказваха приказки. Личеше, че сме богати, защото дърветата бяха облечени само през лятото, но нашият род можеше да си позволи зелени дрехи и лете, и зиме. После пристигна дърварят, избухна въстание и нашият род се разпръсна – главата на семейството беше назначен за гротмачта на великолепен кораб и стига да искаше, можеше да обиколи света, другите клони заминаха нанякъде, а на нас се падна задачата да носим светлина на бедняците, затова ние, изтънчените благородници, стигнахме до кухнята.
– Моята съдба е по-различна – отбеляза чугуненото гърне, до което лежаха кибритените клечки. – Откакто съм на този свят, ту ме жулят, ту ме препичат на огъня! Аз съм главата на дома, защото аз осигурявам прехраната. Едничката ми радост е след ядене да се отпусна лъскаво и чисто на рафта и смислено да си поприказваме със съседите. Всички, без кофата за вода, която често излиза на двора, живеем между тези четири стени. Новините ни носи пазарската кошница, но тя често говори твърде смущаващо за правителството и хората. Ами да, веднъж една стара стомна толкова се стресна, че падна и се строши на парчета! Трябва да отбележа, че тази кошница е твърде разкрепостена!
– Много бърбориш! – сопна се огнивото и чукна кремък, та проблеснаха няколко искри. – Я да се повеселим тази вечер!
– Да, нека си поговорим кой е най-благороден! – предложиха кибритените клечки.
– Не, не харесвам да приказваме за себе си – сопна се една делва, – по-добре да се позабавляваме! Аз ще започна и ще ви разкажа нещо, през което всеки е минал и е толкова приятно. На Балтийско море, до бреговете на Дания!
– Колко хубави начало! – възкликнаха чиниите. – Със сигурност тази приказка ще ни хареса!
– Да, там прекарах младините си с едно кротко семейство. Всеки ден мебелите се лъскаха, пода се миеше, а пердетата се сменяха на всеки две седмици!
– Колко интересно разказвате! – намеси се метлата. – Веднага се вижда, че приказва дама, толкова чистота струи от вашите думи!
– Наистина – обади се кофата и от радост пръсна малко вода по пода.
После делвата продължи разказа и краят му беше толкова хубав, колкото и началото. Чиниите затракаха от радост, а метлата измъкна стрък магданоз от боклука и закичи с него делвата, защото си рече: „Ако днес я накича, утре тя ще накичи мене.“

– Сега ми се танцува! – извика машата и заподскача.
Ох, пази Боже, само как навири крак нагоре. Вехтата тапицерия на стола се скъса, само докато гледаше!
– Може ли сега и мен да закичите! – каза машата и получи каквото желаеше.
„Какво простолюдие! – си рекоха кибритените клечки.“

Сега самоварът трябваше да попее, но той отвърна, че е настинал и не може да пее, преди да е кипнал. Е, това си беше изкусно извинение, защото не желаеше да пее другаде, освен на господарската трапеза.

На прозореца седеше старо паче перо, с което пишеше готвачката. В него нямаше нищо забележително, освен че беше изпоцапано с мастило, ала то се гордееше точно с това.
– Щом самоварът няма да пее – обади се то, – нека не пее! Отвън виси клетка с едно славейче, което може да пее. Е, наистина не е образовано, но тая вечер няма нужда да му придиряме.
– Аз мисля, че е крайно неприемливо – сопна се чайникът, който беше кухненският певец и полубрат на самовара, – да слушаме тая чуждоземна птица! Смятате ли, че е патриотично? Нека пазарската кошница отсъди!
– Много съжалявам – отвърна пазарската кошница, – толкова съжалявам, колкото никой не може да си представи! Редно ли е да изкараме така вечерта, вместо да вкараме ред в къщата? Нека всеки си иде на мястото, пък аз ще контролирам. Ей това е друга работа!
– Да, хайде да се размърдаме! – викнаха всички в един глас.
В този миг вратата се отвори. Беше готвачката и те замръзнаха по местата си – не проронваха и дума. Ала помежду им нямаше и едно гърне, което да не се вземаше за твърде способно и благородно: „Мда, стига да исках – казваха си те, – щяхме да си изкараме тази вечер наистина весело!“
Готвачката грабна кибритените клечки и запали с тях огъня. Мили Боже, как припукваха и горяха.
„Сега – мислеха си те – за всеки е видно, че ние сме първенците! Само колко сме блестящи! Какъв пламък! – и после изгоряха.“

– Прекрасна история! – възкликна царицата. – Направо се пренесох в кухнята при кибритените клечки. E, съгласна съм да вземете дъщеря ни.
– Разбира се! Може да вземеш дъщеря ни в понеделник! – добави царят, като се обърна към него на „ти“, защото вече беше част от семейството.

Сватбеният ден беше определен и в навечерието му целият град беше празнично осветен. На хората хвърляха кифли и гевреци, уличните хлапаци стояха на пръсти, крещяха „ура“ и свиреха с пръсти в уста – беше невероятно.
„Хм, май трябва и аз нещо да сторя! – реши синът на търговеца.“ И купи ракети, гърмилки и всякакви фойерверки, пъхна ги в куфара и полетя над града.

Ех че пукотевици и пушилки се вдигнаха!

Щом турците видяха чудната гледка над главите си, така заподскачаха, че чехлите им хвръкнаха над ушите. После беше лесно да се повярва, че принцесата наистина ще се омъжи за Турския господ.

Щом синът на търговеца кацна в гората със своя куфар, си рече: „Ще ида в града, за да науча как вървят нещата!“ и това беше много разумно. Колко странни неща разправяха хората! Всеки, когото попита, беше видял нещата по свой начин, ала на всички им се беше сторило прекрасно.
– Видях самия турски господ – твърдеше един, – очите му бяха като сияйни звезди, а брадата като разпенен водопад.
– Той летеше връз огнена мантия – заяви друг.
Измежду гънките ѝ децата бяха съзрели най-прекрасните ангелчета!

Да, той чу чудесни неща, а на другия ден беше сватбата.
После се върна в гората да се качи в своя куфар – ала къде беше се дянал? Беше изгорял. Една искра от зарята беше останала и беше подпалила пожар, който изпепели куфара. Вече не можеше да лети и нямаше как да се върне при своята булка.

Цял ден тя го чака на покрива и още го очаква, а той обикаля света и разказва приказки, но вече те не са тъй весели като онази за кибритените клечки.