Белият пантоф

Живял някога могъщ крал, който имал една едничка дъщеря на петнайсет години. О, каква дъщеря била тя! Даже майките на най-хубавите момичета нямало как да не признаят, че принцесата е много по-красива и грациозна от родните им дъщери. Колкото до бащите – зърнел ли я някой случайно, цял ден говорел само за нея.

Кралят, който се казвал Балансин, бил същински роб на малката си дъщеричка още от мига, в който я поел от ръцете на мъртвата си съпруга. Всъщност за него сякаш нямало друг на света, когото толкова да обича.

Диамантина, така се казвала принцесата, едва успяла да навърши петнайсет години и получила предложения за женитба от всички кралства под небето. Но колкото богат и могъщ да бил кандидатът, кралят отказвал на всички.

Зад огромната дворцова градина извисявали скатове високи планини, между които се виела пълноводна река. Всеки ден по залез слънце принцесата идвала с придворните си дами да бере цветя за украса на своите покои. Със себе си винаги носела и ножичка да подрязва увехналите цветове и кошничка, в която да ги събира, за да няма нищо грозно сутринта, когато слънцето изгрее. После се разхождала из града, за да могат хората да поговорят с нея и да споделят своите беди и болки. Принцесата разказвала всичко на баща си и двамата решавали как да помогнат на изпадналите в нужда.

След дъщеря си, Балансин обичал най-много да ловува. Всяка седмица прекарвал няколко сутрини поред на лов за глигани в близката планина. Един ден той се спуснал по склона след своята плячка. За беда стъпил накриво, спънал се и паднал в скалиста яма, цялата обрасла с калина. Раните на краля не били тежки, но лицето и ръцете му здраво се изподрали. Най-зле пострадали краката му, защото, за да тича по-бързо, носел сандали вместо ловни ботуши.

Подир няколко дни кралят се пооправил – следите от драскотините почти не личали, но единият му крак ужасно го измъчвал. Там, където бил набоден от трънака, гноясал. Събрали се най-прочутите лекари в цялото кралство и сторили всичко по силите си – лечебни бани и промивки, билкови лапи и мехлеми, но напусто. Болката ставала все по-силна и кракът все повече се подувал.

Един ден в кралския двор дошла новината, че в далечна страна живее изкусен лечител, който може да цери и най-упоритите болести. Поканили го, но той отказал, защото никога не напускал родината си – болните сами трябвало да идват при него. Накрая, когато му предложили огромна сума, докторът се съгласил да дойде в кралския двор.

Едва пристигнал и веднага го въвели при краля.
– Уви, Ваше Величество – въздъхнал докторът, щом свършил с прегледа, – раната е нелечима, но пък мога толкова да облекча болката, че да станете от леглото и да ходите както преди, без тези тежки страдания.
– Ох, ако успееш – промълвил кралят, – цял живот ще съм ти благодарен! Поискай всичко, каквото ти трябва и заповедите ти начаса ще бъдат изпълнени.
– Щом е така, нека кралският обущар Ви ушие една обувка от козя кожа, свободна и удобна, докато аз приготвя специалния балсам, чиято рецепта единствен аз знам! – и след тези думи докторът се поклонил и излязъл.

За пръв път от толкова време кралят се почувствал разведрен и изпълнен с надежда. Все пак му се сторило, че дните едва се точат, докато чака новата обувка и лековития балсам. На осмата сутрин докторът пристигнал с една кутия. Извадил отвътре мек, широк пантоф и преди да го обуе на кралския крак, натрил козята кожа с тайнствения балсам, тъй искрящо бял, че снегът тъмнеел в сравнение с него.
– Докато носите този пантоф, няма да усещате никаква болка – заявил докторът. – Защото балсамът, който втрих отвътре и отвън, не само че е лековит, но и с времето силата му нараства. Затова, Ваше Величество, дори да живеете хиляда години, до края на дните си ще бъдете толкова добре, колкото днес.

Кралят нямал търпение да пробва белия пантоф и едва дочакал докторът да свърши. Грабнал го и щом го обул, едва не заплакал от радост – можел отново да ходи и да тича като всяко улично просяче.

– Какво да ти дам? – възкликнал кралят, като хванал ръцете на чудотворния лечител. – Остани в моя дворец и ще те отрупам с повече богатства, отколкото си сънувал.
Но докторът само поклатил глава – не щял нищо повече от обещаното, пък и трябвало веднага да се връща при своите болни в родината си. Тогава крал Балансин наредил да бъдат отдадени най-високи почести на знаменития лечител и да бъде съпроводен с великолепен ескорт до дома му.

Две години в двореца всичко вървяло добре – времето така неусетно течало, че на краля и дъщеря му им се струвало, че тъкмо слънцето изгрее и идвало време да се скрие. Рожденият ден на краля се падал през юни. Времето тази година се случило необичайно хубаво и той поръчал на принцесата да организира празненствата, както ѝ харесва. Диамантина много обичала реката и била очарована от възможността да ѝ се порадва. Организирала великолепно тържество с най-различни състезания. Вечерта, когато всички щели да са уморени от плуване и гребане, щели да танцуват, да гледат представления и фойерверки. Накрая, преди гостите да се разотидат, всеки бедняк щял да получи по един хляб, а всяко момиче, което ще се венчае до една година – нова рокля.

Диамантина едва дочакала великия ден. Е, като всички останали дни, накрая настъпил и рожденият ден на баща ѝ. Преди слънцето да се издигне, твърде развълнувана, за да чака в двореца, тя излязла да огледа улиците, украсени с безценни камъни, които тъй ярко искрели, че трябвало да засенчи очите си. Щом фанфарите обявили началото на празника, тя забързала към двореца. Скоро двамата с баща ѝ излезли ръка за ръка и поели към реката. Там ги очаквала великолепна баржа и от нея наблюдавали какви ли не състезания с плувни и гмуркачески подвизи. Когато това свършило, лодката продължили нагоре по реката към поляната, където били организирани танците и представленията. Накрая кралят връчил наградите на най-добрите танцьори, а принцесата раздала хляба и роклите. После двамата се сбогували с гостите и поели към баржата, която чакала да ги върне в двореца.

И тогава се случило нещо ужасно. Кралят едва стъпил на борда и кракът му с белия пантоф, който бил поразхлабен, се закачил на един щръкнал пирон и кралят се спънал. Усетил неистова болка и несъзнателно тръснал крака си. В миг безценният бял пантоф цопнал в реката.

Всичко станало тъй бързо, че никой не забелязал как паднал пантофът, дори и принцесата, която при виковете на баща си в миг се озовала до него.
– Какво има, скъпи татко? – тревожно попитала тя.
Но кралят едва можел да говори и със сетни сили промълвил:
– Пантофът! Пантофът!
Смаяни, моряците стояли край него и си мислели, че кралят внезапно е полудял.

Диамантина видяла вперения поглед на баща си към реката и също обърнала очи нататък. И там съзряла нещо бяло да подскача по течението и все по-бързо да се отдалечава. Кралят не можел вече да понася тази гледка, пък и без целебния мехлем болката в крака избухнала с яростна сила. Той извикал, внезапно се олюлял и се прекатурил през перилата във водата.

В миг реката се осеяла с главите на плувците, които се хвърлили да спасят краля. Бързото течение вече го отнасяло, ала един младеж, по-силен и ловък от останалите, сграбчил владетеля за туниката и заплувал към брега. Хиляди настоятелни ръце се протегнали да ги издърпат. Положили изпадналия в несвяст владетел до дъщеря му, която също била изгубила съзнание от ужас, че баща ѝ ще се удави. Пренесли телата им с каляска в палата, където вече ги очаквали най-добрите доктори.

След няколко часа принцесата се оправила, но болката, шокът от студената вода и ужасът от злополуката дни наред държали краля в леглото.

През това време дъщеря му едва не умряла от мъка и наредила навред да се дири белия пантоф. Но и най-изкусните гмурци не успели да го открият.

Щом станало ясно, че пантофът сигурно е отнесен в морето, Диамантина насочила мислите си в друга посока. Изпратила пратеник при доктора, който преди години помогнал на баща ѝ, с молба възможно най-скоро да направи нов лечебен пантоф. Но кралският пратеник се върнал с тъжната новина, че преди няколко седмици докторът бил умрял и, което било най-лошото, заедно с него била погребана и тайната на балсама.

Новината нанесла тъй тежък удар на и бездруго изтормозения крал, че докторите се уплашили да не се разболее по-зле и от преди. Едвам успявали да го накарат да докосне храната. Денем и нощем владетелят стенел в постелята, хем от болка, хем от съжаление за своята глупост, че не се сетил навремето да поиска докторът да му направи дузина пантофи, та при злополука винаги да има какво да обуе. Когато най-сетне осъзнал, че полза от жалене няма, наредил да подновят издирването на изгубеното съкровище с още по-голямо усърдие.

Ах, как изглеждала реката тогава! Сякаш целият народ се бил събрал в нея. Но и от второто претърсване нямало полза. Накрая кралят издал прокламация, че който открие изгубения пантоф, ще наследи короната и ще се ожени за принцесата.

Много момински сърца възнегодували при това разпореждане, пък и как да не признаем – сърцето на Диамантина също се свило, когато научила за кралската заповед. Тя все още предано обичала баща си и милеела за неговото здраве повече от всичко на света, затова не обелила и дума, само склонила глава.

Резултатът от новината бил, че речните брегове направо се пренаселили. Стекли се почитатели на принцесата от близо и далеч, всеки с надежда и вяра в късмета си. Често някой искрящо бял камък подмамвал младежите да се гмурнат до дъното и всеки ден можело да се видят цели тълпи младежи със сведени глави да поемат обратно към дома. Но имало един момък, по-упорит от всички останали, който дирел неуморно денем и нощем със подгизнали дрехи и зъби, тракащи от студ.

Един ден, когато кралят лежал в постелята и стенел от болка, се разнесъл шум от преддверието. Владетелят звъннал със своя златен звънец да извика някой и да научи какво става.
– Ваше Величество – отвърнал кралският камериер, – беше някакъв момък от града. Наглецът искаше да влезе във Вашите покои, та да Ви премерел крака. Щял да Ви направи нов пантоф, наместо изгубения.
– И какво стана с младежа? – попитал кралят.
– Слугите го изгониха и му удариха няколко тояги, за да го научат на почит – отвърнал камериерът.
– Много зле са сторили – смръщил се кралят. – Щом е дошъл тук с добро, нямаше защо да го биете.
– О, господарю, той имаше нахалството да иска да докосне свещеното Ви тяло – този никаквец, сигурно чирак на някой обущар! Пък и да направи най-изящния пантоф, каква полза без лековития балсам.
Кралят за миг замълчал и после заповядал:
– Все едно. Иди и ми доведи младежа. Готов съм да изпробвам всяко лекарство, което може да ме облекчи.
И съвсем скоро младежът, който доста се бил отдалечил от палата, бил заловен и изправен пред краля.

Бил висок и хубав и дори да бил обущарски чирак, имал добри и скромни маниери. Момъкът ниско се поклонил и помолил краля за разрешение да измери крака му и да наложи раните му с лековити лапи.

Балансин харесал младежа заради почтителния му тон и понеже изглежда знаел какво прави, се съгласил. Изпънал болния си крак, момъкът внимателно го огледал и нежно поставил пластирите.

Скоро мехлемът притъпил острата болка и кралят, чиято увереност все повече нараствала, помолил момъка да му разкаже за себе си.
– Ваше Величество, аз съм сирак. Родителите ми се споминаха още когато бях на шест години – отвърнал скромно младежът. – Всички в града ме наричат Хилгерийо, защото въпреки тежката ми участ, все си подсвирквах и пеех като малък – за късмет съм роден безгрижен и радостен.
– И мислиш, че може да ме изцериш? – попитал кралят.
– Напълно, Господарю – отвърнал Хилгерийо.
– А колко време ще ти трябва?
– Задачата не е лесна, но ще опитам да съм готов след две седмици – отвърнал младежът.
Две седмици се сторили доста време на краля, за да се ушие пантоф, но само попитал:
– Имаш ли нужда от помощ?
– Само от добър кон, ако Ваше Величество е така добър да ми даде един – отвърнал Хилгерийо.
Отговорът бил толкова неочакван, че придворните едва успели да сдържат смеха си, докато кралят тихо го наблюдавал.
– Ще получиш кон – рекъл Балансин накрая – и след две недели ще те чакам тук. Ако изпълниш обещанието си, добре знаеш каква е наградата. Ако не успееш, ще те накажа за твоето безочие.
Хилгерийо се поклонил и се обърнал да си ходи. Последвали го присмех и подигравки от всички страни. Но момъкът изобщо не обръщал внимание на шегобийците, защото бил получил, каквото желаел и просто седнал кротко да чака пред дворцовите порти.

Довели му прекрасен кон и той се метнал ловко на седлото, което направо смаяло зяпачите. Момъкът препуснал бързо, съпроводен отново от хорските подигравки, защото мълвата за неговото предложение вече била обиколила града. И докато препуска, нека ви разкажа кой бил този младеж.

И баща му, и майка му починали още преди момчето да навърши шест години. Дълго време той живеел с чичо си, който бил изкусен аптекар. Човекът не можел да остави пари на своя племенник, защото имал собствен син, но го научил на всичко, което знаел. Така момъкът си изкарвал прехраната и още от малък работел в семейната аптека. В свободното си време, вместо да играе с другите хлапаци, с часове се ровел из книгите и понеже бил кротък и обичал да е сам, всички го мислели за малко смахнат. Затова, когато в града се разбрало, че е обещал да излекува краля и е заминал кой знае накъде, всички до сълзи се смеели и изприказвали какви ли не грозни приказки за него.

Ех, да знаеха какво си мислeл Хилгерийо, щяха да го вземат направо за побъркан.

Сутринта, преди празника на краля, докато принцесата обхождала улиците, Хилгерийо я зърнал през прозореца и безнадеждно се влюбил в нея.

Разбира се, той не хранел и капка надежда. Било абсурдно да мисли, че аптекарски син може някога да се ожени за кралската дъщеря. Затова направил всичко възможно да я забрави и още по-усърдно се заровил в книгите. Но ето че кралската прокламация му донесла надежда. Щом останел свободен, вече не губел ценно време в четене, ами точно като останалите прилежно претърсвал речните брегове и се гмуркал до дъното, когато нещо проблеснело, но винаги се оказвало я бял камък, я парче стъкло.

Накрая осъзнал, че с мотаене край реката няма да спечели принцесата. Върнал се отново към книгите и започнал да учи още по-здраво.

Стара мъдрост гласи „Сполуката идва при онзи, който може да чака“. Не всички умеят това, не са много и тези, които се учат от преживяното. Но Хилгерийо бил един от малцината, които вместо да жалят, че животът им не струва, щом не могат да получат каквото желаят, опитвал да напредва в друго. И ето, един ден, когато най-малко очаквал, наградата сама дошла при него.

Тъкмо изучавал една стара книга на няколкостотин години с рецепти на лекарства за какви ли не болести и не щеш ли, в края прочел нещо, което го накарало да подскочи от стола и очите му да блеснат. Бил описан мехлем, който лесно лекува всяка драскотина и рана – извлек от рядко растение, което растяло в далечна страна – дотам и обратно човек би вървял цели два месеца.

Казвам, че според книгата мехлемът можел да изцери всякаква рана, но били описани и няколко случая, в които бил безсилен, като били посочени и симптомите, по които да се разпознаят. Затова Хилгерийо искал да прегледа крака на краля, преди да обещае, че ще го излекува. За да получи аудиенция със сигурност, решил да каже че е обущар. За късмет фаталните симптоми ги нямало и сърцето му трепнало при мисълта, че принцесата е на една ръка разстояние.

Може и така да било, но все още предстояло да изпълни трудна задача за много кратко време.

Той пришпорвал коня, колкото е възможно, но все пак му трябвали шест дни, за да пристигне там, където растяла лековитата билка. Пред него се простирала гъста гора. Завързал поводите за едно дърво, спуснал се на колене и пълзешком започнал да дири своето съкровище. Сто пъти му се сторило, че го е намерил, само за да се окаже нещо друго. Накрая, когато се смрачило и почти изгубил надежда, едва не се спънал в голяма туфа от растението! Разтреперан от радост, той откъснал всяко стръкче, което успял да види в тъмното и го прибрал в кесията си. После се метнал на коня и бързо препуснал към града.

Било посред нощ, когато преминал градските порти. На следващата сутрин срокът изтичал. Очите му сами се затваряли, цялото тяло го боляло, но без миг да си почине, той напълнил едно гърне с вода, пуснал билката вътре и я оставил да къкри. Чак тогава легнал и дълбоко заспал.

Когато се събудил, слънцето блестяло. Момъкът скочил и се втурнал към гърнето. Растението било изчезнало и вместо него на дъното видял гъст сироп, точно както било описано в книгата. Разбъркал с лъжица отварата и я разстлал на слънце да позасъхне. Щом станала готова, той я изсипал в малка кристална стъкленица. После грижливо се измил, облякъл най-хубавите си дрехи и поел към палата, където без да се мае, пожелал да иде при краля.

Балансин, чийто крак бил много по-добре, откакто Хилгерийо му сложил лековитите лапи, броял дните до завръщането на момъка. Когато му съобщили, че е пристигнал, заповядал веднага да го доведат. Щом момъкът влязъл, кралят нетърпеливо се надигнал, но лицето му бързо помръкнало, защото от новия пантоф нямало и помен.
– Значи се провали? – попитал той и отчаяно спуснал ръце.
– Надявам се, че не, Ваше Величество. Мисля, че не съм – отвърнал младежът.
След тези думи извадил стъкленицата от джоба си и покапал две-три капки върху раната.
– Повтаряйте това две-три нощи и ще се излекувате – добавил той.
И преди кралят да успее да благодари, момъкът се поклонил и излязъл.

Разбира се, новината светкавично обиколила града. Мъже и жени безспирно повтаряли, че Хилгерийо е шарлатанин и предричали как до три дни ще го хвърлят в тъмницата, ако дотогава не са го изправили на ешафода. Но Хилгерийо не им обръщал внимание, както и кралят, който не позволявал друг да докосва скъпоценната стъкленица и сам покапвал лекарството по раните си.

На четвъртата сутрин кралят се събудил и протегнал болния си крак. От едната страна раната била изчезнала напълно. Ами от другата? Да, и от нея нямало помен – дори нямало белег коя къде е била!

Нямало по-радостен крал на света от Балансин!

Лек като сърна, той скочил от леглото и лудешки заподскачал само и само да се увери, че напълно е оздравял. Щом се уморил, изпратил да повикат дъщеря му и заповядал на придворните да доведат даровития младеж.

„Той е млад и красив! – казала си принцесата и въздъхнала облекчено, че не е някой ужасен старец.“ Докато баща ѝ на всеослушание разказвал какви чудеса сторило лекарството, Диамантина си мислела, че щом Хилгерийо изглежда тъй добре в проста дреха, колко по-хубав ще стане, когато се премени в одежда на принц. Но седяла мирно и гледала смаяно как придворните, които не можели да не се подчинят, отдавали почит на аптекарския син.

После донесли на Хилгерийо прекрасна туника от зелено кадифе, избродирана със злато и шапка с три бели пера. Щом го зърнала, принцесата в миг се влюбила в него. Точно подир осем дни двамата се венчали, а на бала след сватбата никой не танцувал повече и по-хубаво от крал Балансин.