Някога, много отдавна, в кралство Кастилия живял един млад човек на име Бартоло. Той опитвал да си изкарва прехраната като правел птичи кафези и ги продавал из околните градове и села. Но търговията хич не вървяла и той се считал за голям късметлия ако успеел да продаде един кафез през деня. Както вече сте се досетили, този момък добре познавал и лишенията, и глада.
Един ден, когато наближил някакво село, той дочул радостна глъч и весела музика. Скоро видял дълга процесия от деца, облечени в бяло. Всред тях имало карета, покрита с бял сатен и украсена с акация и мирта, в която седяло красиво дете с корона от рози на главата. Било 1 май, първият пролетен ден, и този празник бил в чест на Мая, предвестницата на пролетта. Пред малката карета някои деца танцували, а други носели в ръце подноси за дарения и всички или почти всички зрители хвърляли вътре монети.
Бартоло продължил унило нататък като си мислел: „Що за справедливост е това? Хората хвърлят монети в тези подноси направо за нищо – децата вървят в процесия, която казва, че днес е първи май, сякаш не се вижда в календара. А за птичите кафези всички се пазарят и ме изнудват за най-ниска цена, без да ги интересува дали съм продал и един.“
Преизпълнен с горчиви мисли, той едва влачел крака, защото вътре в него двата му люти врага, гладът и жаждата, вече надигали гласове. Единият къркорел за храна, а другия за напитка. В кесията на Бартоло се търкаляло само едно сгъваемо ножче. За закуска нямал нищичко освен надежди, които го държали деен и енергичен.
Тъкмо достигнал една малка горичка, когато забелязал, че се задава един добре облечен човек. Притиснат от глада, Бартоло свалил шапката си с уважение, пристъпил и рекъл:
– Простете, сеньор, ще ми дадете ли един петак? Обещавам да го върна, щом успея да спечеля пари.
– Не мислиш ли, че е срамно човек като теб, млад и здрав, да проси от хората? Не се ли сещаш, че трябва сам да изкарваш пари с някакъв занаят?
– Така е, сеньор, но моят занаят не може да покрие нуждите ми. Повечето хора предпочитат птиците да летят свободно, вместо да живеят в клетки. Затова обеднявам все повече.
В началото странникът не му повярвал, но майсторът на кафези подробно разказал за работата си и колко малко изкарва. На човека му станало интересно и съжалил тежката съдба на младежа. Бартоло бил от онези хора, които винаги умеят да предизвикат интерес към себе си.
– Ела, ела – рекъл му странникът с усмивка. – Ще ти помогна. Не мога да ти намеря клиенти за кафезите, но ще ти дам нещо, с което никога повече не ще изпаднеш в нужда.
После извадил една свирка и я надул. Бартоло видял, че към тях лети птичка, синя като небето. Тя кацнала на един от неговите кафези.
– Ето – продължил странникът, – тя ще те възмезди за цялата ти досегашна бедност. От днес нататък трябва само да си намислиш желание и да изречеш бавно и ясно:
„Най-синя, от всички сини птици, изпълни пред мен дълга си!“
– Мили Боже! – извикал се майсторът на кафези. – Ще опитам веднага, защото цял живот се боря с глада си: „Най-синя, от всички сини птици, изпълни към мен дълга си!“
Едва изрекъл вълшебните думи и видял да се разстила на тревата снежно бяла покривка със закуска като за принц, сервирана в изящни сребърни и кристални съдини. Смаян, Бартоло паднал на колене да благодари на своя благодетел, ала той го накарал да се изправи и рекъл:
– Аз съм добрият дух на честните майстори в Кастилия. Седни и спокойно се нахрани. Възползвай се от щастливия си час – и внезапно духът безследно изчезнал.
Бартоло почтително се поклонил и целунал мястото, на което до преди миг стоял добрият дух. После седнал и излапал закуската. Щом се нахранил, Бартоло си рекъл, че човек, който закусва толкова изтънчено, трябва да носи по-хубави дрехи и след като разтребил, извикал на птичката:
„Най-синя, от всички сини птици, изпълни пред мен дълга си!“
В миг старите му дрехи се преобразили в богато кадифе, избродирано със злато и сребро, а птичите кафези в прекрасен кон, напълно оседлан с гердан от сребърни камбанки около шията.
По-смаян от всякога, Бартоло окачил кафеза със синята птичка на седлото, метнал се на коня и продължил пътя си, горд с новите дрехи, като магаре с ушите си.
Пришпорил жребеца и скоро достигнал портите на един прекрасен замък. И там хората празнували, но гостите седели под красива сенчеста лозница, недоволни и унили, че няма музиканти, които да ги забавляват.
Когато Бартоло научил това, доближил, елегантно поздравил господарят на замъка и с префинен глас предложил:
– Позволете на простия рицар да предложи услугите си на Вашата отбрана компания. Мисля, че мога да ви предложа онова, от което се нуждаете.
– О, да! Моля, направете го! – развикали се дамите, които жадували да потанцуват.
– Най-синя, от всички сини птици, изпълни към мен дълга си! – казал Бартоло.
Внезапно в далечината се разнесъл шум от множество стъпки и за огромна радост на цялата компания се появила група музиканти с техните инструменти.
Господарят на замъка благодарил на странника и го поканил сам да открие танците с най-голямата му дъщеря, сладка и нежна като бяла гълъбица.
Насред танците майсторът на птичи кафези поискал да се сервира елегантна трапеза, и докато всички закусвали, наредил на синята птичка да изпее няколко песни, на които всички се възхитили. После играли игри на късмета и Бартоло се възползвал от добрия си шанс и раздал на дамите перли, гривни и пръстени със скъпоценни камъни.
Господарят на замъка разбрал, че всички тези чудеса се дължали на птичката и понеже той самият бил с невиждано алчна природа, решил, че ще сключи изгодна сделка, ако купи птичката. Затова поканил странника в кабинета си и предложил да купи птичката на каквато ще да е цена.
– Никога няма да ми дадеш цената, която желая – отвърнал Бартоло.
– Готов съм да ти дам своя замък ведно с деветте си гори – отвърнал господарят на замъка.
– Не стига!
– Добре, ще добавя маслиновата си плантация и лозята.
– Отново не стига!
– Ще добавя овощните градини, нивите и къщите.
– Искам нещо друго!
– Какво, искаш още? Човече, струва ми се, че искаш самия рай!
– Не чак толкова, искам нещо, което можеш да ми дадеш веднага. Искам дъщеря ти, с която преди малко танцувах. Искам да стане моя жена.
– Какво, дъщеря ми! – извикал стария скъперник, ликуващ от радост. – Вярвам, че съвсем скоро ще сключим сделката. Защо не каза веднага?
Той хукнал да търси дъщеря си, за да ѝ каже за годежа, в който я обещал. А тя, щом разбрала, изумено извикала:
– Ами ако той е някой зъл магьосник, който се занимава с черна магия?
– Имаш амулет от корал на врата си, той пази от магии.
– Ами ако е сам Сатаната?
– Ще ти дам осветена свещ и той няма да има сили над тебе – отвърнал алчният баща.
Взел я за ръка, завел я при странника, който вече бил яхнал коня си, и помогнал на дъщеря си да се качи зад бъдещия си съпруг. С клетката в ръка господарят изпратил младата двойката, докато конят бързо ги отнасял надалеч.
Щом ги изгубил от очи, той се върнал при гостите. Цялата компания обсъждала чудната сила на синята птичка и всички събития, които били станали.
– Тишина! Тишина! – извикал господарят на замъка, когато влязъл. – Ще направя по-големи чудеса, отколкото някога сте виждали. Дадох дъщеря си за жена на странника в замяна на синята птичка. Сега ще стана по-богат и от краля на Арагон. Елате и вижте чудесата, които ще сторя.
Той вдигнал клетката, за да погледне птичката и с удивление видял, че вече изобщо не е синя, ами едра сива птица. Тя се обърнала и се взряла нахално право в очите му, клъвнала яростно вратичката на кафеза, отворила я и излетяла през прозореца с грозни присмехулни крясъци.
Господарят на замъка останал с отворена уста и не знаел какво да каже. Гостите избухнали в смях за негов срам и заслужено наказание. Така бил възнаграден заради безкрайната си алчност, заради която заменил дъщеря си за една птица.
През това време Бартоло препуснал със своята булка до най-близкия град, за да се оженят. Щом видял първия хан, пожелал да наеме най-прекрасната стая за своята бъдеща съпруга, но излязло, че отново е без пукната пара.
Не бил пресметнал, че докато пазел птичката, пазел и късмета си. В мига, в който скочил на земята, конят изчезнал, а елегантните му дрехи се преобразили в старите му дрипи. Когато прекрасната дъщеря на господаря видяла всичко с очите си, хукнала към баща си с колкото сили могла, сякаш били поникнали крила на гърба ѝ.
Бартоло пак станал майстор на птичи кафези и заживял предишния си мизерен живот.
КРЕДИТ: „The Bird-Gage Maker“, Kate Douglas Wiggin & Nora Archibald Smith 1931; ПРЕВОД: Л.Петкова – ©prikazki.eu 2022;