Принцеса Бела-Флор

Имало някога един човек с двама сина. Когато по-големият пораснал, поел по белия свят да си търси късмета и дълги години нищо не се чуло за него. Другият син останал при бащата, който лека-полека остарял и на преклонна възраст се споминал, като оставил след себе си огромно богатство.

Известно време малкият син харчел без мярка, като мислел, че е единственият наследник. Но един ден, тъкмо слизал по стълбите и заварил някакъв странник в къщата, който се разполагал тъй свойски, сякаш е у дома си.

– Да не си ме забравил? – попитал чужденецът.
– Как да те забравя, като никога не съм те познавал? – отвърнал грубо момъкът.
– Аз съм брат ти – отвърнал странникът. – Върнах се, без да спечеля пари, както се надявах. И което е още по-лошо, в селото научих, че татко е починал. Какво не бих дал да можеше поне още веднъж да го видя.
– Той почина преди половин година – отвърнал богатият брат – и ти остави един стар дървен сандък, който е горе на тавана. Иди да го вземеш. Аз нямам време за губене.
И след тези думи излязъл.

Големият брат се качил на тавана и там видял дървения сандък – толкова стар, че а-ха да се разпадне на парчета. „Каква полза от това вехто нещо? – рекъл си той. – Ех, поне става за подпалки. Ще наклада огън да се стопля. В края на краищата можеше да е и по-лошо.“

Хосе, така се казвал странникът, нарамил сандъка и поел към хана, където бил отседнал. Поискал от стопанина брадвичка и заудрял здраво по вехторията. Но не щеш ли, докато сечал, попаднал на тайно чекмедже, в което намерил няколко сгънати листа. Разтворил ги и смаян видял, че това е разписка за огромен дълг към баща му. Момъкът мушнал ценния документ в джоба си и тръгнал към земевладелеца, на чието име била разписката.

Длъжникът бил един богат стар скъперник, който живеел в другия край на селото. Дълги месеци той се надявал, че документът, който подписал навремето, е загубен или унищожен и когато разбрал какво иска Хосе, в началото отказал да изплати дълга си. Тогава момъкът заплашил, че ще го изправи пред кралския съд. Разбрал хитрецът, че няма как да се измъкне и наброил жълтиците една след друга.

Хосе ги прибрал и пак се върнал в своя хан, но сега се чувствал богат.

Няколко седмици по-късно, докато крачел по улиците на съседния град, срещнал бедна женица, която плачела безутешно. Спрял се и я попитал какво се е случило. Сред хлипове и ридания тя отвърнала, че съпругът ѝ е на смъртно легло и не стига това, ами негов кредитор иска да го хвърли в затвора, защото не могат да му върнат дължимото.
– Успокой се – рекъл благо момъкът, – нито ще хвърлят съпруга ти в затвора, нито ще разпродадат имота ви. Не само ще ви платя дълговете, ами и погребението. Сега иди у дома и се погрижи за болния колкото можеш по-добре.

Жената така и направила, но въпреки нейните усилия, съпругът починал и бил погребан от момъка. Но дългът се оказал значителен и когато Хосе покрил всичко, му останали само три жълтици.

„Какво ще правя сега? – рекъл си той. – Май е най-добре да ида в кралския двор и да се хвана на служба при краля.“

Започнал първо като слуга, който носи вода за кралската баня. Там забелязал как се оправя леглото на краля – не се помайвал и винаги старателно помагал. Всъщност работел тъй всеотдайно, че скоро кралят го забелязал и го издигнал за камериер на своята спалня.

През това време по-малкият брат успял да пропилее наследените пари и понеже не знаел как се печелят, намислил и той да се хване на служба при краля. Отишъл в палата и помолил брат си, с който преди тъй зле се отнесъл, за препоръка. Хосе, който винаги бил готов да помага, направил каквото трябва и още на другия ден неблагодарникът тръгнал на работа.

За беда новодошлият бил злобен и завистлив по природа и не можел да търпи брат му да живее по-добре от него. С подслушване и надничане през ключалките успял да научи, че кралят, макар стар и грозен, е намислил да се ожени за принцеса Бела-Флор. За да се спаси от натрапника, тя тайно заминала за един планински замък и никой не знаел къде се намира.

„Добре се подреждат нещата – радвал се неблагодарният брат и доволно потривал ръце. – Лесно ще подмамя краля да изпрати брат ми за принцесата и ако се върне с празни ръце, главата му ще хвръкне. Каквото и да стане, ще се махне от пътя ми.

Затова отишъл при негово височество Великия Шамбелан и помолил за аудиенция с краля, като обявил, че носи новини от изключително значение.

Кралят го приел и му наредил веднага да казва каквото има за казване.
– О, Ваше Величество! Принцеса Бела-Флор… – подхванал негодникът и после уж се запънал, сякаш се страхува.
– Какво принцеса Бела-Флор? – сепнато скочил на крака кралят.
– Чух да се шушука из двора, че Ваше Величество иска да знае къде е.
– Ще дам половината кралство на онзи, който ми я доведе! – провикнал се кралят. – Момко, да не би някое птиче да ти е изчуруликало къде е?!
– Не аз, брат ми знае къде е – отвърнал злосторникът, – та ако Ваше Величество го попита, ще…
И преди да довърши, кралят стоварил своя жезъл по златния гонг, окачен на стената до него.
– Скоро доведете Хосе! – развикал се кралят и тъй ядно заудрял по гонга, че придворните през глава се завтекли да изпълнят височайшата заповед.
Врявата, която вдигнал негово величество била неописуема.

Когато Хосе, учуден че го викат, влязъл в залата, от гняв и вълнение кралят едва успял да му заповяда:
– Веднага да ми доведеш принцеса Бела-Флор! – зафъфлил владетелят – и ако се върнеш без нея, ще те удавя!
Без дума да продума повече, негово величество излязъл от залата, като оставил Хосе стъписан от ужас и изненада.

„Как ще открия тази принцеса, като дори не я познавам? – чудел се той. – Ала няма полза и да стоя тука, защото, най-много веднага да ме утрепят – и бавно закрачил към конюшнята да вземе един кон.“

Там цели редици от хубави, по-хубави жребци потропвали нетърпеливо. С несигурен поглед Хосе ги оглеждал и се чудел кой да избере, когато един стар бял кон обърнал към него глава и му кимнал:
– Вземи ме – прошепнало тихо животното. – Няма да съжаляваш.
Хосе бил тъй ошеметен от кралската заповед, че дори не се учудил, как така кон може да говори. Хванал коня за юздата и го извел навън. Тъкмо да го възседне и конят пак заговорил:
– Вземи със себе си онези три хляба, дето някой е оставил.
Хосе го послушал, пък и понеже много бързал, не задавал въпроси, ами се метнал на седлото и препуснал в галоп.

Дълго яздил без нищо да се случи, но ето че край пътя се мернал огромен мравуняк и конят спрял.
– Натроши трите хляба за мравките – рекъл той, но Хосе се поколебал.
– Защо, може ние да ги изядем вместо тях! – учудил се той.
– Това не е важно. По-добре да ги дадем на мравките. Не бива да изпускаме случай да помогнем на  някой.

И щом натрошил трите хляба, двамата продължили нататък.

Полека-лека навлезли в скалист проход между две планини и там видели огромен орел, оплетен в ловджийска мрежа.
– Срежи мрежата да освободиш горкия пленник – рекъл конят.
– Ще се забавим – възразил Хосе – и ще изпуснем принцесата.
– Какво от това! По-важно е да не пропуснеш случай да помогнеш на някой! – повторил конят отново.
Щом Хосе срязъл мрежата и освободил орела, двамата продължили нататък.

Много мили изминали и ето че стигнали до една буйна река. На пясъчния бряг лежала малка рибка, която едва дишала и конят  рекъл:
– Виж тази рибка – ако не я хвърлиш веднага в реката, ще умре.
– Ще се забавим и никога няма да намерим принцеса Бела-Флор! – възразил Хосе.
– Да помогнеш на някой, не е бавене – отвърнал конят.

И ето, рибката отново заплувала в реката, а те продължили пътя си.

Скоро пристигнали до един замък, издигнат насред гъстата гора. В двора принцеса Бела-Флор хранела кокошките с трици.

– Слушай внимателно – рекъл конят. – Сега ще затанцувам и това ще се хареса на принцесата. Тя ще те помоли да ме поязди, а ти ѝ помогни да се качи. Седне ли, аз ще заподскачам и ще се разритам. Тогава кажи, че досега жена не ме е яздила и е по-добре да седнеш зад нея да ме управляваш. Качиш ли се на гърба ми, ще литнем като вятър към палата на краля.

Хосе постъпил точно както му заръчал конят и всичко станало според плана. Когато препуснали към палата, принцесата осъзнала, че я отвличат. Нищо не казала, но скришом разгънала своята престилка, където били триците за кокошките и те в миг се разпилели по земята.
– Ах, паднаха триците! – развикала се тя. – Моля те, спри и слез да ги събереш.
Но Хосе възразил:
– Там, където отиваме, има колкото щеш трици.
И конят продължил да препуска в галоп.

Насред гората принцесата извадила носната си кърпичка и я метнала. Вятърът я подел и я закачил на върха на едно грамадно дърво.
– Ах, колко глупаво! Вятърът ми издуха кърпичката – извикала тя. – Моля те, спри и се качи на онова дърво да я свалиш.
Но Хосе възразил:
– Там, където отиваме, има колкото щеш кърпички.
И конят продължил да препуска в галоп.

Стигнали до реката, принцесата изхлузила пръстена от ръката си и той цопнал във водата.
– Ах, колко съм небрежна! – затюхкала се тя. – Изгубих си пръстена. Спри да го потърсим.
Но Хосе възразил:
– Там, където отиваме, ще те обсипят с пръстени.
И конят продължил да препуска в галоп.

Накрая пресекли портите на палата и сърцето на краля задумкало от радост, че ще получи хубавата Бела-Флор.

Но принцесата само махнала към него небрежно с ръка, сякаш бил досадна муха. После изтичала в двореца, заключила се в най-близката стая и отказала да отвори вратата, въпреки всевъзможните заплахи на краля.
– Донесете ми трите неща, които загубих по пътя и може да размисля – било единственото, което казала тя.

Отчаян, кралят пак извикал Хосе.
– Няма как – заявил негово величество, – само ти знаеш къде са тези неща, затова върви да ги донесеш. Ако се върнеш без тях, ще те удавя.

Горкият Хосе много се уплашил. Мислел, че щом си е изпълнил поръчението, животът му е в безопасност, но излязло, че се лъже. Без да каже и дума, той се поклонил ниско и отишъл при своя приятел, коня.
– Не тъжи – успокоил го белият жребец, щом научил за станалото. – Мятай се на гърба ми. Ще намерим тези неща и ще ги  донесем.
Хосе го възседнал и двамата потеглили.

Яздили, яздили и стигнали до мравуняка. Конят спрял и попитал:
– Искаш ли триците?
– Каква полза да искам? – въздъхнал Хосе.
– Извикай мравките и ги помоли да ти донесат триците – подканил го конят.
Хосе направо онемял – изобщо не вярвал, че това е възможно, но понеже нямал по-добър план, повикал мравките и ги помолил да съберат триците колкото може по-бързо.

После седнал под едно дърво и зачакал, а конят захрупал зелена тревица.
– Виж, виж! – извикал внезапно жребецът.
Хосе вдигнал глава и видял триците на купчинка. Насъбрал ги в една торба и я окачил на седлото си.
– Рано или късно всяка твоя добрина като ангел ще се върне при теб и ще ти помогне – отбелязал конят. – А сега, мятай се на гърба ми, защото път ни чака.

Пристигнали до грамадното дърво и видели носната кърпичка да се вее на върха като флагче от вятъра. Куражът на Хосе напълно се изпарил.
– Как ще се кача там? – извикал той. – Ще ми трябва стълбата на свети Яков, за да стигна догоре!
Но конят отвърнал:
– Не се плаши, повикай орела, който освободи от мрежата. Той ще я донесе.

Хосе го извикал и орелът полетял към върха на дървото. Грабнал с клюн кърпичката и я дал на Хосе. Момъкът поблагодарил и препуснал с коня към реката.

През нощта бил валял проливен дъжд и вместо реката да е бистра както преди, течала бурна и мътна.
– Как ще намеря пръстена, като не помня къде падна, пък и в тая мътилка не се вижда нищо! – отчаял се  Хосе.
Но конят отвърнал:
– Не се плаши, помоли рибата, която спаси да го намери.

И така, той извикал рибката и тя се гмурнала на дъното. Плъзнала се между грамадните камъни и скоро доплувала с пръстена в уста.

Предоволен, че се е справил, Хосе се върнал в палата. Ала когато кралят занесъл нещата на принцеса Бела Флор, тя обявила, че няма да отвори вратата, докато не изпържат в тиган похитителя, който я върнал в двореца.
– Толкова съжалявам – рекъл кралят на Хосе, – не ми се ще да правя това, но нали виждаш – друг избор няма.

Докато загрявали олиото в огромния тиган над още по-огромна клада, Хосе отишъл в конюшнята при своя приятел коня да се сбогуват. Щом конят научил какво го заплашва, му казал:
– Не се плаши, качи се на гърба ми и аз ще препускам, докато не плувна в пот. Натрий тогава цялото си тяло в потта ми и няма нищо да усетиш, колко и да е вряла мазнината.

Хосе не разпитвал повече – сторил всичко както му заръчал конят. Смаяли се хората на невижданото хладнокръвие и спокойствие, с което сам се спуснал във врящото олио. Оставили го вътре, докато принцеса Бела-Флор не извикала, че вече е добре сготвен. И тогава отвътре излязъл младеж – тъй млад и прекрасен, че всички се влюбили в него, а Бела-Флор повече от  всички.

Колкото до стария крал, най-сетне осъзнал, че е загубил и отчаян се хвърлил във врящото олио с надежда и той да излезе подмладен и разкрасен, но вместо това добре се изпържил. Тогава всички се развикали, че искат Хосе да стане крал, ако се ожени за Бела-Флор. Момъкът обещал, но преди това отишъл в конюшнята при белия кон и му казал:
– На теб дължа и живота си, и короната. Защо направи всички тези добрини за мен?
А жребецът отвърнал:
– Аз съм душата на онзи нещастник, за когото изхарчи цялото си богатство. Щом видях, че те грози смъртна опасност, помолих за разрешение да ти помогна. Нали вече ти казах – всяка твоя добрина като ангел ще се върне при теб и когато си в най-голяма нужда, ще ти помогне.