Коледното дърво(или Елата)

В гората растеше красива елхичка. Мястото ѝ беше добро, с много слънце и свеж въздух, а край нея се издигаха по-големите ѝ другари – смърчовете и боровете. Малкото дръвче нямаше търпение да порасне и не мислеше нито за топлото слънце и свежия въздух, нито за селските дечица, които бъбреха наоколо, докато беряха диви ягоди и малини. Понякога те идваха с пълни кошници или с ягодки, нанизани на сламки, присядаха до него и възкликваха:
– Колко хубава елхичка!
Но дръвчето хич не ги слушаше.

На другата година дръвчето пусна ново разклонение, на по-другата още едно. Винаги може да се познаят годините на елхите по броя на техните разклонения.
– Ох, да бях високо като другите – въздишаше то, – щях да разперя клони нашироко и да гледам с върха си широкия свят! Тогава птиците щяха да гнездят в моите клони, а щом задуха, щях да се поклащам важно-важно като другите дървета.

То изобщо не се радваше на слънцето, на птиците или на алените облаци, които сутрин и вечер плаваха над него.

Зиме, когато снегът наоколо искреше в бяло, често идваше с подскоци един заек и прескачаше малката елхичка – ама че обида! Но минаха две зими и на третата дръвчето вече беше тъй голямо, че заекът трябваше да го заобикаля. Ах, расти, расти, расти и порасти – според него това беше единственото хубаво нещо на света.

Наесен винаги идваха дървари и поваляха някои от най-големите дървета. Това ставаше всяка година и младото дръвче, което вече бе поотраснало, разтреперано гледаше как великолепните грамадни дървета падат на земята с грохот и трясък. Окастряха им клоните и те оставаха тъй голи, дълги и слаби, че едва се разпознаваха. После ги товареха на каруци и конете ги изтегляха от гората.

Къде отиваха? Какво ги очакваше?

Напролет, когато лястовичката и щъркелът долетяха, дръвчето ги попита:
– Знаете ли къде ги отнасят? Не сте ли ги срещали?
Лястовичката нищо не знаеше, но щъркелът погледна замислено, кимна и рече:
– Да, струва ми се, че знам! На връщане от Египет срещнах много нови кораби. Корабите имаха великолепни мачти и смея да кажа, че миришеха на елхи. Поздравих ги много пъти, – тях, величавите!
– Ех, да бях достатъчно голям да се нося по морето! Какво е морето и как всъщност изглежда?
– О, дълго е за обясняване! – отвърна щъркелът и отлетя.
– Радвай се на младостта си! – рекоха слънчевите лъчи. – Радвай се на бодростта и на живота, който кипи в теб!
И вятърът целуна дръвчето, росата го обсипа със сълзи, но то не им обърна внимание.

По Коледа отсякоха много млади елхички, елхички, които дори не бяха толкова високи и пораснали като елховото дръвче. А за него нямаше покой и мира, все искаше да замине. Избраните млади дръвчета винаги бяха най-хубавите, запазваха им всичките клони, товареха ги на каруци и конете ги извличаха от гората.
– Къде отиват? – попита дръвчето. – Дори не са големи колкото мене, даже една елхичка беше много по-малка. Защо им оставят всичките клони? Къде отиват?
– Знам-знам! Знам-знам! – зачуруликаха врабчетата. – Долу в града надничахме през прозорците. Ах, тях ги чака най-големият разкош и слава, които може да си представиш! През прозорците видяхме, че ги засаждат в топла стая и ги украсяват с възможно най-прекрасни неща – позлатени ябълки, джинджифилови бисквитки, играчки и стотици свещи!
– А после? – попита елховото дръвче и клонките му потрепнаха. – А после? Какво става после?

– Ех, нищо повече не видяхме, но беше неописуемо!
– Чудно, дали съм създадено да поема по такъв славен път? – зарадва се дървото. – Това е даже по-хубаво, отколкото да плаваш в морето! Как ме измъчва желанието! Да беше Коледа! Сега съм право и високо като онези, които отнесоха миналата година! Ох, да бях в каруцата! Ох, да бях в топлата стая с целия разкош и слава! А после? Да, после ще стане нещо още по-хубаво, още по-прекрасно, иначе защо ще ме украсяват така! Нещо още по величествено, по-славно ще дойде! Ама какво? Ох, как се измъчвам! Колко копнея! Направо не знам какво става с мен!
– Радвай се с нас! – рекоха въздухът и слънцето. – Радвай се на своята младост и свобода!

Но то изобщо не се радваше. Растеше ли растеше. Зиме и лете беше зелено. Беше тъмнозелено. Хората, които го виждаха, ахваха:
– Прекрасно дърво!
И по Коледа то беше първото, което повалиха. Брадвата се заби дълбоко в стъблото му и то падна на земята със стон. Заболя го, премаля му – за никакво щастие и през ум не му мина. Домъчня му, че напуска дома, мястото, където беше поникнало. Знаеше, че никога вече няма да види скъпите си стари приятели, храсталаците и цветята наоколо, а може би даже и птиците. Заминаването изобщо не беше приятно.

Дървото се опомни чак в двора, когато го развързваха пред къщата с още няколко елхи и чу някой да казва:
– Това е разкошно! Няма как да не го вземем!
Дойдоха двама прислужници в официални ливреи и отнесоха дървото в обширна, красива зала. Навред по стените висяха портрети, а до кахлената камина бяха сложени големи китайски вази с лъвове на капачетата. Имаше люлеещи столове, копринени дивани, широки маси, отрупани с шарени книжки и играчки за сто пъти по сто ригсталера – поне така твърдяха децата. Изправиха дървото в голямо буре, пълно с пясък, но то не се виждаше, защото цялото го покриха със зелено сукно – изглеждаше чудесно върху големия пъстър килим.

Ах, потрепна дървото! Какво ще се случи? Двамата прислужници и няколко млади дами започнаха да го украсяват. На едно клонче закачиха малки кошнички, изрязани от цветна хартия, всяка пълна със сладки. Позлатени ябълки и орехи се увесиха, сякаш там са израсли. Закрепиха стотици червени, сини и бели свещички по клонките. Кукли, които изглеждаха като живи – дотогава дървото не бе виждало такива – плуваха в зеленината, а на самия му връх поставиха голяма позлатена звезда. Беше прекрасно, направо несравнимо прекрасно.
– Довечера – казваха всички – довечера ще грейне!
„Ох – помисли си дървото, – да беше вече вечер! По-скоро да запалят свещичките! А после какво ли ще стане? Дали ще дойдат дърветата от гората да ме видят? Ще прелетят ли врабчетата край прозореца? Дали ще се вкореня тук и ще стоя украсено зиме и лете?

Да, изглеждаше хубаво. Но от копнеж и желания го заболя кората, а болката в кората е също толкова лоша колкото главоболието за хората.

Най-сетне запалиха свещичките. Какъв разкош, какъв разкош, всички клонки на елховото дърво затрептяха. Една свещичка подпали зеленината и лумна тъй ярко.
– Боже опази! – развикаха се младите дами и бързо потушиха огъня.
Сега дървото не смееше дори да трепне. Ох, какъв ужас! Как се уплаши да не загуби част от хубостта си. Беше тъй замаяно от целия блясък. Сега отвориха вратите и куп дечурлига се втурнаха, сякаш да съборят коледното дърво. Възрастните пристъпиха зад тях. Малчуганите замряха, но само за миг, после пак зашумяха и огласиха цялата зала. Танцуваха край дървото и сваляха един подир друг подаръците.
– Какви ги вършат? Какво ще стане после? – смая се дървото.

Накрая свещичките се стопиха до клонките и бяха свалени. После разрешиха на децата да оберат дървото. Ох, те така се нахвърлиха, че клонките запращяха – ако не беше вързано за тавана със звездата, щеше да падне.

После децата затанцуваха с прекрасните си играчки и вече никой не гледаше към дървото освен старата бавачка, която приближи да огледа клоните, но само за да провери дали не е останала някоя смокиня или ябълка.

– Приказка, приказка! – развикаха се децата и издърпаха един нисък пълен мъж към дървото, а той седна точно под него.
– Сега сме като в гората – рече той, – пък и на коледното дърво ще му е много приятно да слуша! Но ще разкажа само една приказка. Коя искате да чуете за Иведе-Аведе или за Хъмпти-Дъмпти, който паднал по стълбите, но се възкачил на трона и се оженил за принцесата.
– Иведе-Аведе! – завикаха едините.
– Хъмпти-Дъмпти! – завикаха другите.
Сред врявата и крясъците дървото стоеше тихо и се чудеше: „Не трябва ли и аз да участвам!“
Но то вече бе свършило всичко, което се очакваше от него.

Възрастният мъж им разказа за „Хъмпти-Дъмпти, който паднал по стълбите, но се качил на трона и се оженил за принцесата“. После децата запляскаха с ръце и завикаха:
– Разказвай! Разказвай! – те искаха да чуят и Иведе-Аведе, но успяха да получат само Хъмпти‑Дъмпти.

Дървото стоеше неподвижно и замислено – горските птички никога не са разказвали такава приказка. „Хъмпти-Дъмпти“ се изтърколил по стълбите и получил принцесата! Ами да, да, така става по света! – мислеше си то и вярваше, че е истина, защото разказвачът беше толкова добър човек. – Да, да! Кой знае, може и аз да се изтърколя по стълбите и да се оженя за принцеса!

И то зачака следващия ден пак да го накичат със свещички и играчки, злато и плодове.
– Утре няма и да трепна! – каза си то. – Ще се радвам на своя разкош и пак ще чуя приказката за Хъмпти-Дъмпти, а може и за Иведе‑Аведе.
Дървото стоя цяла нощ неподвижно и замислено.

На сутринта влязоха един слуга и една слугиня.
– Всичко започва отново! – рече си дървото, но те го измъкнаха от стаята, качиха го по стълбите на тавана и го оставиха в един мрачен ъгъл, където не влизаше и лъч светлина.
– Какъв смисъл има? – рече си дървото. – Какво да правя тук? Тук какво ще чуя?

Подпряно на стената, то стоеше и мислеше ли, мислеше.
Измина много време, много нощи и дни, никой не се качи горе, а когато накрая някой дойде, беше, за да остави куп кутии. Дървото стоеше в затънтения ъгъл, човек би си казал, че е напълно забравено.

– Сега навън е зима – мислеше си то. – Земята е корава и покрита със сняг, хората не могат да ме засадят. Затова трябва да стоя тук на закрито и да чакам пролетта! Колко хубаво измислено! Колко са добри хората! Само да не беше толкова тъмно и пусто! Няма и един заек! Беше тъй красиво в гората, когато падне снега и заекът заподскача. Да, дори когато ме прескачаше, но тогава много мразех това. Тук ми е ужасно самотно!
– Цър-цър! – обади се внезапно малко мишле и приближи.
След него дойде още едно. Те подушиха дървото и се шмугнаха между клоните му.
– Ужасен студ! – рече мишлето. – Затова е чудесно да си тук, нали старче?
– Изобщо не съм старче! – отвърна дървото. – Има много други, които са по-стари от мен.
– Откъде си? И какво знаеш? – попитаха мишлетата, които горяха от любопитство. – Разкажи ни за най-красивото място на земята! Ти бил ли си там? Бил ли си в килера, където по рафтовете има пити сирене, а от тавана висят бутове шунка. Там се танцува с лоени свещи – влизаш мършав и излизаш дебел!
– Не познавам това място – отвърна дървото, – но познавам гората, където слънцето грее и птичките пеят.
И после разказа на мишлетата всичко за своята младост. В живота си не бяха чували нищо подобно, изслушаха го и накрая възкликнаха:
– О, колко много си видял! Колко щастлив си бил!
– Аз ли? – смая се дървото и се замисли за това, което беше разказало. – Ами да, в крайна сметка бяха чудесни години.
После продължи и им разказа за Бъдни вечер, когато го украсиха със сладкиши и бонбони.
– Ах, старче! – смаяха се мишлетата. – Колко щастлив си бил!
– Изобщо не съм старче! – възрази дървото. – Тази година дойдох от гората! Аз съм в най-добрите си години и все още раста!
– Колко хубаво разказваш! – рекоха мишлетата и на следващата нощ дойдоха още четири мишлета, които искаха да чуят неговите истории.
Колкото повече разказваше, толкова по-ясно си спомняше всичко и си помисли:
„Бяха чудесни години! Но може пак да се върнат, пак да се върнат! Хъмпти-Дъмпти се изтърколил по стълбата и се оженил за принцесата, може и аз да си намеря принцеса.“
После дървото се сети за малката брезичка, която растеше в гората – същинска малка принцеса за елхово дърво.
– А кой е Хъмпти-Дъмпти? – попитаха мишлетата.
И тогава дървото им разказа цялата приказка – помнеше я дума по дума, а мишлетата останаха толкова доволни, че бяха готови да скачат от радост чак до върха на  дървото.

На другата нощ се изсипаха още повече мишки, а в неделя с тях пристигнаха и два плъха. Но те заявиха, че приказката изобщо не е хубава. Мишлетата се натъжиха и повториха след тях, че вече не им харесва толкова.
– Само тази приказка ли знаеш? – попитаха плъховете.
– Само тази – отвърна дървото. – Чух я в най-щастливата си вечер, но тогава не съзнавах колко съм било щастливо!
– Много лоша приказка е тази. Не може ли да ни разкажеш нещо за свинско и свещи? Или за килери?
– Не – отвърна дървото.
– А, благодаря тогава! – отвърнаха плъховете и си заминаха.

Накрая си тръгнаха и мишлетата. Тогава дървото въздъхна:
– Колко хубаво беше, когато веселите мишлета седяха край мене и слушаха какво им разказвам! Сега и това свърши! Трябва да запомня да се забавлявам, когато пак ме изнесат навън!

Но ще стане ли това? Да, една сутрин хората пристигнаха да чистят тавана, преместиха кутиите и издърпаха дървото. Малко грубо го метнаха на пода, но един човек веднага го понесе по стълбите, където денят грееше.
– Животът започва отново! – каза си дървото.

Усети свежия въздух и първите слънчеви лъчи – вече беше на двора. Всичко се случваше толкова бързо, че съвсем забрави да се погледне, наоколо имаше толкова други неща за гледане. Дворът беше свързан с градината, в която всичко цъфтеше. Свежи ароматни рози висяха по перголите, липите цъфтяха, а лястовичките хвърчаха наоколо и цвърчаха:
– Чурулик-чурулик! Ето го моя съпруг! – но те нямаха предвид елховото дърво.
– Сега ще си поживея! – зарадва се то и разпери клони нашироко.
Уви, всички бяха изсъхнали и пожълтели. Метнаха го в ъгъла при плевелите и копривата. Златната хартиена звезда още стоеше на върха му и блестеше под яркото слънце.

На двора весело играеха няколко от децата, които тъй щастливо бяха танцували край елхата на Коледа. Най-малкото дотича и дръпна златната звезда.
– Вижте какво е останало на това остаряло и грозно коледно дърво! – рече то и така започна да тъпче клоните, че те запукаха под ботушките му.

А дървото погледна към целия цветен разкош и ведрина на градината, погледна себе си и си пожела да беше останало в мрачния ъгъл на тавана. Сети се за младостта си в гората, за веселата Бъдни вечер и за мишлетата, които слушаха с радост приказката за Хъмпти‑Дъмпти.
– Край! Свърши се! – рече горкото дърво. – Ех, да бях се радвало, когато можех! Край, край!

Един прислужник дойде и го насече на парчета – стана хубава клада. Гореше красиво под големия къкрещ котел, а дървото въздишаше дълбоко. Всяка въздишка беше като вик, затова децата дотичаха и насядаха край огъня, взираха се и викаха:
– Пук! Пук!
Ала всеки пукот беше дълбока въздишка, дървото си спомни за гората, за летните дни и зимните нощи, когато звездите блестяха, спомни си за Бъдни вечер и Хъмпти-Дъмпти – единствената приказка, която беше чуло и знаеше как да разказва и после изгоря.

Децата играеха в двора, а най-малкото носеше на гърдите си златната звезда както дървото в най-щастливата си вечер, но беше дошъл краят ѝ, беше дошъл краят и на дървото, а с него и на приказката. Край, край, всяка приказка си има край!