Червената шапчица

Имало едно време хубаво малко момиченце. Зърнел ли го някой, на мига го харесвал, но от всички най-много го обичала баба му и ден след ден го отрупвала с подаръци.

Един ден добрата жена му подарила червена кадифена шапка, която толкова отивала на детето, че то не я сваляло от главата си и затова хората го нарекли Червената шапчица.

Веднъж майка му го повикала:
– Червена шапчице, ела. Ето ти парче сладкиш и бутилка вино да ги занесеш на баба. Тя е болна и изнемощяла, та добре ще ѝ дойдат. Тръгвай, преди да е станало много горещо, отваряй си очите и не се отбивай по пътя, че ако паднеш и строшиш стъкленицата, няма нищо да остане за болната ти баба. Щом влезеш при нея, не забравяй да кажеш „Добро утро“ и недей да си вреш носа във всеки ъгъл!
– Ще сторя всичко както трябва! – обещала Червената шапчица и помахала за сбогом на мама.

Бабата живеела в гората на половин час от селото. Едва момичето навлязло в гората и пред него се изпречил вълкът. Червената шапчица не знаела колко е зъл и коварен и хич не се уплашила.

– Здравей, Червена шапчице! – поздравил той.
– Здравей, Вълчо!
– Къде отиваш толкова рано?
– При баба.
– Какво носиш в престилката?
– Шише вино и парче сладкиш. Снощи го изпекохме, защото баба е болна и трябва да се подсили.

– Червена шапчице, къде живее баба ти?
– На четвърт час оттук, насред гората. Къщата ѝ е под три грамадни дъба, точно над лещака, сигурно я знаеш.
При тези думи вълкът си помислил:
„Ех, че вкусно изглежда това младо, крехко девойче. Ще ми се услади повече от старицата. Ако съм хитър, ще докопам и двете“.
Повървял малко с момичето и рекъл:
– Хей, Червена шапчице, я виж колко са хубави цветята наоколо! Я се огледай! Чуй колко сладко пеят тук птичките! Крачиш, сякаш си тръгнала на училище, а в гората е толкова весело.

Червената шапчица вдигнала глава и видяла как слънчевите лъчи си играят из клоните, как навред е осеяно с прекрасни цветя и си казала: „Ще занеса един букет на баба – толкова ще се зарадва. Още е рано и няма да закъснея.“
И хукнала из гората да бере цветя – откъсне едно, друго ѝ се види още по-хубаво, хайде и него. Лека-полека навлязла дълбоко в гората.

В това време вълкът стигнал до къщата на бабата и потропал на вратата.
– Кой е?
– Червената шапчица! Отвори, нося ти сладкиш и вино!
– Само натисни бравата! – извикала бабата. – Сили нямам да стана.
Вълкът натиснал бравата, вратата се отворила. Без дума да обели, отишъл до леглото на бабата и я погълнал цялата. После облякъл нейните дрехи и нахлупил бонето ѝ. Легнал в леглото и дръпнал завеската.

Червената шапчица тичала насам-натам за цветя и не спряла, докато не събрала толкова, че едвам ги държала в ръка. Чак тогава си спомнила за баба и поела нататък. Стреснала се, когато заварила вратата отворена и щом влязла в стаята, си казала:
„Мили Боже, какъв страх ме хвана, а друг път така се радвам, че съм при баба!“
– Добро утро – извикала тя, но никой не отговорил.

Тогава приближила леглото и дръпнала завеската. Бабата лежала с бонето, нахлупено връз лицето – колко странно изглеждала!
– Бабо, колко са ти големи ушите!
– За да те чувам по-добре!
– Бабо, колко са ти големи очите!
– За да те виждам по-добре!

– Бабо, колко са ти големи ръцете!
– За да те сграбча по-здраво!
– Бабо, колко ти е голяма устата!
– За да те излапам на бърза ръка!
И при тези думи вълкът скочил от леглото и погълнал горкото момиче. Натъпкан догоре, пак легнал в леглото. Потънал в дълбок сън и здраво захъркал.

Един ловец минавал наблизо, чул хъркането и си помислил: „Как хърка старицата! Ще надникна да я видя как е.“
Влязъл, приближил леглото и заварил вълка вътре.
– Най-сетне те спипах, дърт грешнико! – викнал той. – Колко отдавна те търся!

Вдигнал пушка, но се сетил, че звярът може да е глътнал бабата цяла и още да е жива. Затова свалил пушката, грабнал една ножица и му срязал корема. Клъц-клъц и се показала една червена шапчица. Клъц-клъц – момиченцето изскочило и извикало:
– Ох, как се уплаших! Във вълчия корем е толкова тъмно!

После отвътре излязла и бабата – жива, но едвам дишала. Момичето бързо донесло няколко камъка, които пъхнали във вълчия търбух. Когато звярът се събудил, скочил да бяга, но камъните тъй тежали, че се строполил на земята и умрял.

Тримата толкова се зарадвали. Ловецът смъкнал вълчата кожа и се прибрал у дома. Бабата изяла сладкиша, пийнала винце и оздравяла. А Червената шапчица си казала: „Никога повече няма да се отбивам от пътя и да се скитам в гората сама, щом мама не дава“.

Казват, че веднъж, когато Червената шапчица носела печено на старата си баба, друг вълк я заговорил и опитал да я отбие от правия път. Но момичето било предпазливо и не се отклонило. Когато пристигнала, веднага казала на баба си кого била срещнала, как вълкът ѝ рекъл „добър ден“ и колко зли били очите му.
– Ако не бях на големия път, щеше да ме излапа – добавило момичето накрая.
– Бързо залости вратата да не влезе вътре – поръчала бабата.
Скоро вълкът потропал на вратата и извикал:
– Бабо, отвори. Аз съм Червената шапчица, нося ти печено.
Двете се спотаили вътре, тихи като мишки. Сивокожият звяр обикалял, обикалял край къщата и накрая скочил на покрива. Решил да докопа Червената шапчица, когато тръгне привечер да се прибира, и да я излапа в мрака. Но бабата всичко разбрала.

Пред къщата имало голямо каменно корито.
– Червена шапчице, я донеси кофата – рекла тя. – Вчера варих наденички. Пренеси водата, в която са врели, и я излей в коритото.
Червената шапчица сипвала, сипвала, докато корито се напълнило. Миризмата на вкусните наденици се издигнала нагоре и вълкът я надушил. Душил, душил, накрая се навел да погледне, но така се протегнал, че се изпързалял и тупнал от покрива. Цопнал право в коритото и се удавил. А Червената шапчица се прибрала жива и здрава у дома.

Prikazki.eu е дар от хора като вас за българските деца – малки и пораснали. Ако четенето ви е донесло радост и знание, ви приканваме да станете част от вълшебния ни дар.

Помогнете както можете – с дарение или споделяне!

СПОДЕЛИ