Имало някога един беден изполичар, който обработвал малка нива, собственост на богат земевладелец. Един ден както орял, плугът се заклещил в нещо тъй здраво, че не можел да мръдне. Човекът решил, че е запрял в камък, но когато погледнал внимателно, видял един грамаден сандък, пълен догоре със злато. Преди стотици години това съкровище било скрито там по време на война.
Селянинът напълнил торбата си с жълтици и ги занесъл у дома, защото си казал, че има право на тях не по-малко от всички останали – та нали собственикът на сандъка бил мъртъв от векове. И все пак беднякът се страхувал, че богатият му господар ще настоява да прибере парите, ако разбере, че са изкопани на негова земя. Затова човекът не казал на никого за съкровището, освен на жена си, но я предупредил да си затваря устата.
Ала тя не можела да мълчи – трябвало непременно да се похвали на своите другарки за този небивал късмет. За да не стане беля, тя специално помолила жените да не казват нищо на никой. Но и те удържали на дадената дума колкото нея и така, от уста на уста, скоро новината стигнала до ушите на земевладелеца.
Щом чул, веднага поел към къщурката на изполичаря, която се издигала самотна в пустошта. Там заварил само жена му, мъжът ѝ тъкмо бил тръгнал за града. Земевладелецът я попитал какво става и тя веднага му се похвалила как мъжът ѝ намерил на нивата един сандък, догоре пълен със злато, сега мъжът ѝ не бил у дома и тя не знаела къде са парите. Тогава богаташът ѝ рекъл, че пак ще се върне да си прибере златото.
Когато селянинът се върнал у дома, жена му разказала какво станало, но съпругът дума не ѝ рекъл накриво. На сутринта впрегнал каруцата и поканил жена си да идат заедно до града. Там обменил малко старинни монети за нови пари и ги вложил много разумно. После купил грамаден пакет кифли и ги мушнал в една голяма торба. Накрая съпрузите се отбили в един хан и добре се почерпили – яли и пили до насита, а привечер потеглили за дома.
Била късна есен. Докато карали към дома, заръмяло и излязъл остър вятър. Виното, което жената изпила, било замътило главата ѝ. Тя се отпуснала отзад в каруцата и заспала дълбоко.
Понапреднали с пътя и не щеш ли, една кифла я тупнала по главата и тя отворила очи. В следния миг друга паднала в скута ѝ. Скоро кифлите завалели като дъжд една подир друга.
Съпругът ѝ ги хвърлял нагоре, за да падат по сънената му съпруга.
– Какво става? – извикала в просъница жената. – Май валят кифли?
– Да, да – измърморил съпругът. – Случихме на лошо време.
Когато минавали край къщата на земевладелеца, жената се разбудила от силен магарешки рев.
– Сега пък какво става? – възкликнала тя притеснено.
– Е, не смея ти да кажа – отвърнал съпругът, – но ако искаш да знаеш, преди време господарят заел пари от Лукавия. Сега не ще да ги връща, та дяволът го бие с конски камшик.
– Я побързай – стреснала се жената, – да се махаме по-скоро от тук.
Съпругът пришпорил коня и скоро се прибрали у дома.
Тъкмо прекрачили прага и съпругът рекъл:
– Слушай, жено, лоши новини научих днес в града. Вражески войски са нахлули в земите ни. Нощес ще дойдат тъдява. Ти се скрий в мазето с картофи на сигурно място, пък аз ще остана горе да браня с все сили имота ни.
Съпругата слязла в мазето, а мъжът ѝ извадил пушката си и излязъл отвън, Цяла нощ стрелял и викал като полудял – вдигнал олелия до бога. Призори рекъл на жена си, че вече може да излезе.
– Имахме късмет, сам успях да се справя. Мнозина застрелях и накрая враговете се оттеглиха. Отнесоха със себе си всички убити и ранени.
– Слава Богу – прекръстила се тя, – че всичко свърши добре. За малко да умра от страх.
След няколко дни земевладелецът пристигнал отново и заварил селянина пред къщурката му.
– Къде е съкровището, дето си изкопал в нивата ми? – попитал той.
Изполичарят отвърнал, че не знае нищо за такова съкровище.
– Я стига глупости! – пресякъл го богаташът. – Няма смисъл да отричаш, жена ти ми разказа всичко.
– А, напълно възможно – засмял се изполичарят, – тя не е много добре и не бива много да ѝ се вярва на думите – и при тези думи чукнал два-три пъти по челото си.
Тогава господарят извикал жената и я попитал вярно ли е, че съпругът ѝ намерил на нивата цял сандък, пълен със злато.
– Разбира се – потвърдила тя – и ходих с него в града да смени малко стари монети за нови.
– Кога? – попитал земевладелецът.
– Ами баш когато бушува онази страшна буря, дето заваляха кифли.
– Глупости – ядосал се богаташът. – Пак те питам – кога беше това?
– В деня на голямата битка, когато враговете ни нападнаха, а ние ги отблъснахме и опазихме дома си.
– Каква битка? Какви врагове? – избухнал богаташът. – Тая жена е откачила. Я пак ми кажи кога ходихте да сменяте пари в града.
Тогава жената се разплакала и колкото да не ѝ се щяло, отвърнала:
– Същата вечер, когато дяволът те би с камшика си, задето не щеш да върнеш дълга си.
– Какви ги плещиш? – провикнал се вбесен земевладелецът. – Иде ми да те пребия, дето дрънкаш врели-некипели!
Плеснал ядно с камшика си към нея, препуснал към дома и дума не отворил повече за съкровища.
А селянинът си купил голямо стопанство в друга част на кралството и там заживели радостно и честито с жена си.
КРЕДИТ: „The treasure“, 1876-83г. – Danish fairy tales (Датски приказки), превод от датски на английски J.Grant Cramer – 1919; АВТОР: Svend Grundtvig (Свен Грундтвиг); КОРИЦА: Drew van Heusen; ПРЕВОД: Л.Петкова, © prikazki.eu 2024;