Куклената къща

Всяко дете в Нова Зеландия изучава в училище кратките разкази на Катрин Менсфийлд. Темите, които авторката засяга, точно както нейния кратък живот, са вълнуващи и впечатляващи. Историята, която предстои да прочетете, е отчасти автобиографична и се счита за един от нейните най-големи шедьоври. Дори според някои – най-хубавият разказ, писан някога. Вирджиния Улф казва за нейната проза: „Стилът на Катрин Мансфийлд е единственият стил на писане, за който съм завиждала.“

Когато добрата мисис Хей се върна в града след гостуването си в семейство Бърнел, изпрати на децата куклена къща. Беше толкова голяма, че коларят и Пат едвам я внесоха в двора. Оставиха я пред вратата на плевнята върху две дървени кутии. Лете нямаше как да се повреди. Пък и докато дойдеше време да я внесат вътре, и миризмата на боя можеше да изчезне. Защото наистина миришеше на боя от куклената къща („Милата мисис Хей, ах, тъй мила, тъй щедра!) – но миризмата на боя беше предостатъчна някой сериозно да се разболее според леля Берил. Даже преди да са свалили зеблото от подаръка. Но когато това стана…

Отдолу се показа куклената къща – тъмна, омаслена, спанаково зелена, украсена с ярко жълто. Двете ѝ коминчета, залепени за покрива, бяха боядисани в червено и бяло, а лакираната в жълто вратичка приличаше на парче карамел. Четирите прозорчета, напълно истински прозорчета, бяха разделени със зелени рамки на пана. Имаше и веранда, боядисана в жълто, а в края ѝ висяха едри капки засъхнала боя.

Чудесна, чудесна къщурка! Че кой би възразил за миризмата? Тя си беше част от радостта, част от новината.
– Бързо, някой да я отвори!
Кукичката отстрани беше залепнала здраво. Пат я оправи с джобното си ножче. Цялата фасада се отдръпна назад – и ето на, втренчваш очи едновременно в гостната и трапезарията, кухнята и двете спални. Така се отваряше къщичката!

Защо не се отваряха всички къщи така? Щеше да е много по-интересно, вместо да надничаш през ключалката в скромно антре със закачалка за шапки и два чадъра! Не е ли така? – научаваш какво искаш да знаеш за къщата, щом докоснеш чукалото на входната врата. Може би Господ отваря така къщите, когато тихичко ги наобикаля нощем с някой ангел…

– Ох! Ох! – развикаха се децата, сякаш бяха отчаяни.
Къщичката беше толкова прекрасна, та беше им придошло твърде много. В живота си не бяха виждали нищо подобно. Всички стаи бяха с тапети. По стените имаше картини, нарисувани на хартия и в златни рамки. Червени килими покриваха всички подове освен на кухнята, в гостната – червени плюшени столове, в трапезарията – зелени, маси, легла с истински чаршафи, бебешка люлка, готварска печка, шкаф с истински чинийки и една голяма кана. Но онова, което Кезàя хареса най-много, онова, което грабна сърцето ѝ, беше лампата. Стоеше насред трапезната маса – чудесна кехлибарена лампа с бял глобус. Даже беше напълнена, готова да се запали, макар, разбира се, да беше невъзможно. Но вътре имаше нещо подобно на газ, което се движеше, щом се разклати.

Таткото и майката кукли стояха неподвижно като припаднали в гостната, а двете им деца спяха горе – всъщност изглеждаха твърде големи за куклената къща. Май там не им беше мястото. Но лампата беше чудесна. Сякаш се усмихваше на Кезàйя и казваше:
– Аз живея тук.
Лампата беше истинска.

На другия ден децата на семейство Бърнел направо се втурнаха към училище. Изгаряха от нетърпение да кажат на всички, да опишат, да… ами да се похвалят за куклената къща, още преди да удари звънецът.
– Аз ще разказвам – заяви Изабел, – защото съм най-голямата. Вие двете може после да добавяте, но аз ще съм първа.
Нямаше защо да се спори. Изабел беше властна, а и винаги права. Лоти и Кезайя отлично познаваха силата да си най-голямата. Гъстите туфи крайпътни лютичета забръскаха по крачетата им и те не казаха нищо.
– И аз ще избера кой пръв ще дойде у дома да я види. Мама каза, че мога.
Беше уговорено, че докато куклената къща е на двора, децата могат да поканят съученичките си да я видят. Разбира се, най-много по две наведнъж и без да остават за чая или да се мотаят из къщата. Но можеха да стоят тихо на двора, докато Изабел показва всичките прелести, а Лоти и Кезайя, моля, да гледат…

Колкото и да бързаха, докато стигнат накатранената ограда на момчешкото игрище, звънецът започна да бие. Имаха време само да си свалят шапките и да седнат по местата си, преди да започнат. Нищо. Изабел опита да изглежда колкото може по-важна и потайна и прошепна на момичето до нея:
– Имам да ти кажа нещо в междучасието.

Междучасието дойде и всички наобиколиха Изабел. Съученичките ѝ едва не се биеха да я хванат за ръка, да се поразходят с нея, да я обсипват с ласкателства, да бъдат нейни приятелки. Под боровете до игрището Изабел събра забележителна свита край себе си. С бутане и кикотене момиченцата се скупчиха край нея. Единствените, които останаха извън кръга, бяха две деца, които винаги седяха настрани – сестричките Келви. Те добре знаеха, че не бива да доближават сестрите Бърнел.

Училището, в което ходеха дъщерите на Бърнел, не беше онова, което родителите им биха избрали, ако изобщо имаха избор. Но нямаха. На мили наоколо нямаше друго училище. Затова децата в района, момичетата на съдията, дъщерите на доктора, децата на магазинера и млекаря, бяха принудени да са заедно. Да не говорим за същия брой груби и буйни момчета. Чертата все някъде трябваше да се изтегли. Изтеглиха я пред сестричките Келви. На много от децата, включително Бърнел, беше забранено дори да разговорят с тях. Те ги подминаваха с вирнати глави, сякаш те самите определят правилата за държане. Малките Келви бяха изолирани от всички. Дори учителката им говореше със странен глас и се усмихна странно към класа, когато Лил Келви пристъпи към нейната катедра с китка ужасно обикновени цветя.

Те бяха дъщери на сръчна, трудолюбива перачка, която денем обикаляше хорските къщи. Само по себе си това беше предостатъчно. Ама къде беше мистър Келви? Никой не знаеше със сигурност. Но всички шушукаха, че е в затвора. Значи бяха дъщери на перачка и затворник. Великолепна компания за децата на хората! Пък и само как изглеждаха! Чудно защо мисис Келви ги обличаше така крещящо? Всъщност децата носеха „неща“, дадени от хората, за които майка им работеше. Например Лил, която беше здраво, нормално дете с големи лунички, пристигна в училище със зелена рокля, ушита от вълнената покривка на семейство Бърнел, с червени плюшени ръкави от завесите на Логанови. Шапката, кацнала на високото ѝ чело, беше шапка за възрастна жена, някогашна собственост на мисис Леки – началничката на пощата. Шапката беше килната напред с щръкнало голямо червено перо. Приличаше на някой паж! Как да не се смееш?! Ами малката ѝ сестричка, нашата Елз, тя носеше дълга бяла рокля, по-скоро нощница, и чифт момчешки ботушки. Но както и да беше облечена нашата Елз, все изглеждаше странно. Беше дребничка, с огромни сериозни и умни очи – същинска бяла совичка. Никой не я беше виждал да се усмихва, пък и много рядко говореше. Тя крачеше през живота, сграбчила здраво полата на Лил. Където отидеше Лил, нашата Елз я следваше. На игрището, по пътя за училище и обратно, отпред крачеше Лил, а нашата Елз я държеше отзад. Само когато искаше нещо или ако се задъхаше, нашата Елз подръпваше Лил и потрепваше. Лил спираше и се обръщаше. Нямаше случай сестричките Келви да не се разберат една с друга.

Сега стояха в края. Как да се сдържиш да не слушаш?! Когато момиченцата се скупчиха, Лил се усмихна както винаги, с конфузна, наивна усмивка, а нашата Елз просто наблюдаваше. Изабел, изпълнена с гордост, продължи да разказва. Килимът предизвика невиждана сензация, но така стана и с леглата, и с истинските чаршафи, и с печката, и с вратичката на фурната. Когато свърши, Кезайя извика:
– Изабел, забрави лампата.
– А, да – пресече я Изабел, – на масата в трапезарията има малка лампа от жълто стъкло с бяло глобусче. Не може да я различиш от истинска.
– Лампата е най-хубава от всичко! – възкликна Кезайя.
Според нея Изабел не похвали и наполовина от заслуженото малката лампа. Но никой не ѝ обърна внимание. Изабел подбираше двете момичета, които днес следобед първи щяха да видят куклената къща. Тя посочи Еми Кол и Лена Логан. Щом останалите чуха, че по-нататък и те ще могат да я видят, направо засипаха Изабел с любезности. Една след друга те я прегръщаха през кръста и се разхождаха с нея. Всяка имаше да ѝ прошепне нещо, да сподели някаква тайна:
– Изабел, приятелко моя,…
Само сестричките Келви се отдалечиха забравени. Нямаше какво повече да чуят.

Дните минаваха и колкото повече момичета виждаха куклената къща, толкова повече славата ѝ растеше. Всяка питаше едно и също:
– Видя ли куклената къща?
– Ох, не е ли прекрасна!
– Не си ли я виждала? Ох, какво да ти кажа!

Дори през обедното междучасие не спираха да я обсъждат. Момиченцата сядаха под боровете да изядат дебелите си сандвичи с агнешко и големите парчета „Джони кейк“, намазани с масло. Както винаги, сестрите Келви седяха колкото се може по-близо до другите, нашата Елз, хванала Лил, слушаше техните приказки, докато дъвчеха със сестра си сандвичите със сладко, увити във вестник, пропит с големи червени петна.

– Мамо – рече веднъж Кезайя, – не може ли поне веднъж да поканя сестрите Келви?
– Разбира се, че не може, Кезайя.
– Ама защо?
– Бягай да си играеш, Кезайя. Много добре знаеш защо!

В деня, когато всички, без двете сестри, видяха куклената къща, темата се изчерпа. Стана време за закуска. Момичетата се събраха под боровете и внезапно, докато гледаха сестрите Келви да ядат от вестникарската хартия, както винаги сами, както винаги с наострени уши, решиха да постъпят отвратително с тях. Еми Кол прошепна първа:
– Когато порасне, Лил Келви ще стане слугиня.
– Ооо, колко ужасно! – въздъхна Изабел Бърнел и пребели към Еми очи.
Еми преглътна многозначително и кимна към Изабел, както беше виждала да прави майка ѝ в такива случаи.
– Да, да – натърти тя.
Тогава Лена Логан присви очи.
– Да я попитам ли? – прошепна тя.
– На бас, че не смееш – подхвърли Джеси Мей.
– Да бе, да. Хич не ме е страх – тросна се Лена.
Внезапно тя изписука и затанцува пред другите момичета.
– Вижте! Вижте! Вижте ме сега! – провикна се Лена.
Приплъзна се, провлачи крак, закиска се зад ръка и застана пред сестричките Келви. Лил вдигна очи от храната. Зави набързо остатъка. Нашата Елз престана да дъвче. Сега пък какво се задаваше?
– Лил Келви, вярно ли е, че ще станеш слугиня, когато пораснеш? – изписка Лена.
Настана гробна тишина. Лил отвърна с наивна, конфузна усмивка. Май нямаше нищо против въпроса. Какъв удар за Лена! Момичетата се заподхилкваха. Лена не можа да устои. Сложи ръце на кръста си и направо я застреля:
– Мда, баща ти е в затвора! – изсъска тя презрително.
Да кажеш това беше толкова яко, че момичетата литнаха като ято, възбудени, полудели от радост. Някой намери дълго въже и започнаха да скачат. Никога досега не бяха скачали тъй нависоко, не бяха тичали тъй бързо нагоре-надолу, не бяха правили нещо тъй смело както тази сутрин.

Следобед Пат пристигна с файтона за сестрите Бърнел и ги откара у дома. Имаха гости. Изабел и Лоти обичаха гости, затова се качиха горе да свалят престилките си.

Кезайя се промъкна отзад. Наоколо нямаше никой, тя увисна на бялата дворна порта и се залюля. Скоро погледна към пътя и видя две черни точки. Ставаха все по-големи, приближаваха. Вече виждаше, че едната крачи отпред, другата отзад. Сега различи, че това са сестрите Келви. Кезайя спря да се люлее. Слезе от портата, сякаш се канеше да избяга. Поколеба се. Сестрите Келви приближаваха, а зад тях вървяха техните сенки – много дълги, източени напреки пътя, главите им падаха по лютичетата. Кезайяя се качи отново на портата, решила беше нещо друго и пак се залюля.
– Здрасти – рече тя на минаващите момичета.
Те толкова се смаяха, че спряха. Лил ѝ отвърна с наивната си усмивка. Нашата Елз се втренчи в нея.
– Можете да видите куклената къща, ако искате – рече Кезайя и провлачи крак по земята.
При тези думи Лил почервеня и бързо поклати глава.
– Защо не? – попита Кезайя.
Лил въздъхна и после отговори:
– Майка ти е казала на мама да не разговаряш с нас.
– Така ли – възкликна Кезайя. Тя не знаеше какво да отговори. – Все едно. Може да дойдете и да видите куклената къща. Хайде, никой не гледа.
Но Лил още по-упорито поклати глава.
– Не искаш ли? – учуди се Кезайя.
Внезапно Лил усети, че ѝ дръпват полата. Тя се обърна. Нашата Елз я гледаше с големи, умоляващи очи. Лил се намръщи, искаше да си тръгват – за миг погледна Елз с огромно съмнение. Тогава Елз я дръпна отново. Лил тръгна напред. Кезайя им посочи пътя. Като две котенца те я последваха през двора към мястото, където беше куклената къща.
– Ето я – посочи Кезайя.
Настана тишина. Лил дишаше шумно, направо пъхтеше. Нашата Елз стоеше тихо като вкаменена.
– Ще я отворя – рече Кезайя любезно.
Тя откачи кукичката и те погледнаха вътре.
– Ето я гостната и трапезарията, а това е…
– Кезайя!
Ах, как се стреснаха децата.
– Кезайя!
Беше леля Берил. Те се обърнаха. На задната врата стоеше леля Берил, вторачила поглед, сякаш не можеше да повярва на очите си.
– Как смееш да каниш сестрите Келви в двора? – просъска тя с яден глас. – Знаеш толкова добре, колкото и аз, че ти е забранено да говориш с тях. Махайте се, деца, махайте се веднага. И повече да не сте стъпили тука – извика леля Берил.
Тя слезе в двора и започна да ги пъди, сякаш са кокошки.
– Къш навън, веднага! – викаше тя смразяващо и надменно.
Нямаше нужда да се повтаря. Пламнали от срам, двечките се сгушиха една в друга. Лил майчински обгърна сестричката си, нашата Елз беше като замаяна. Все някак децата прекосиха големия двор и се измушиха през бялата порта.

– Лошо, непослушно момиченце! – кресна леля Берил на Кезайя и хлопна вратата на кукленската къща.

Този следобед беше отвратителен. Дойде писмо от Уили Брент, ужасно, заплашително писмо, в което се казваше, че ако тя откаже да се срещнат в буренака край Пулман довечера, той ще дойде пред вратата и ще иска обяснение! Но сега, като наплаши малките плъхове Келви и хубаво се накара на Кезайя, на сърцето ѝ олекна. Гадното напрежение беше изчезнало. С тананикане тя се прибра в къщата.

Когато сестрите се отдалечиха достатъчно от къщата на Бърнел, седнаха да си починат на една голяма червена тръба. Бузите на Лил още горяха, тя свали шапката с перо и я сложи на коленете си. Двете погледнаха замечтано над ливадите, край потока, през оградите натам, където кравите на Логан чакаха да бъдат издоени. За какво ли мислеха децата? Нашата Елз се сгуши в сестра си. Вече беше забравила противната дама. Протегна пръстче и погали перото на сестра си, на лицето ѝ грейна нейната рядка усмивка.
– Видях лампичката – прошепна тя.
И двете замълчаха отново.