Преди години имаше един старец – дядо Славчо се казваше. Той беше богат човек, работлив и с блага душа.
Една зимна вечер дядо Славчо дойде при мене. От дума на дума, заприказвахме за четмо и писмо.
– Едно ми е мъчно – каза дядо Славчо, – че не мога да чета!
Аз предложих на стареца да го науча на четмо и писмо.
– Че може ли? – попита той със светнали очи.
– Може, дядо, може. Стига да искаш!
И знаете ли какво стана? Всяка вечер дядо Славчо идваше при мене да се учи. И то с какво търпение и упоритост! През пролетта той вече започна да срича. Аз му дадох една лека и увлекателна книга. Дядо Славчо cе зачете в нея. Беше много радостен, весел като дете. Всяка вечер идваше при мен и ми искаше нова книжка. И четеше с наслада…
Но не мина много, и от старост дядо Славчо се спомина. Под възглавницата му намерихме една тетрадка. В нея със собствената си ръка бе написал следното:
„Боже, искам наново да се родя, за да чета книги! Цял живот съм бил слепец. Прогледнах на старини и умирам с мъка за пропуснатото време. Най-голямото богатство е книгата!…“
Когато ви се случи да минете през село Слънчево, отбийте се в читалището да погледнете портрета на дядо Славчо. Тук ще видите и голямата библиотека, която е създадена със завещаните пари от него. Над големия шкаф, под портрета му, ще прочетете и златния надпис:
„Мили деца, най-голямото богатство на земята е книгата.
Тя ви открива света, доброто и човека.
Четете! Четете! Четете!“
КРЕДИТ: „Най-голѣмото богатство“, Ст. С. Султановъ – в.„Врабче“, бр. 8 (година 16-та), издава „Хемусъ“; РЕДАКЦИЯ: ©prikazki.eu 2023;
