Магьосникът дервиш

Много, много отдавна, живял един падишах, който нямал синове. Веднъж той се разхождал със своя везир и когато приближили един кладенец, спрели да хвърлят по едно камъче и да си пожелаят нещо. Внезапно пред тях се изправил странен дервиш, който ги поздравил с поклон:
– Привет, мой падишахе!
Изненаданият владетел отвърнал:
– Щом знаеш, че аз съм падишахът, ще отгатнеш ли коя е най-голямата ми мъка?
– Ваше Величество, най-голямата Ви мъка, е че нямате син. Вземете тази ябълка, изяжте едната половина, а другата дайте на съпругата си. След нужното време тя ще ви роди син. До двайсетата си година момчето ще е ваше, а после ще ми принадлежи – и след тези думи, странникът изчезнал вдън земя пред смаяните им очи.

Падишахът се върнал в палата, разрязал ябълката на две и я споделил със своята съпруга, както поръчал дервишът. След нужното време, точно според обещанието на магьосника, се родил малкият принц. Радостта на падишаха нямала граници и заповядал щастливото събитие да се отпразнува навред из безкрайните му земи.

Когато момченцето навършило пет години, му избрали учител да го научи да чете и пише. Когато навършило тринайсет, започнало да ловува със свитата си.

Когато наближил двадесетия рожден ден на принца, султанът решил да го ожени. Избрал подходящо момиче и младите се сгодили, но в деня на сватбата, когато гостите се събрали в очакване на церемонията, дервишът се появил. Почтително се поклонил, хванал момъка за ръка и го отвел в планината, а на излизане от тронната зала пожелал на всички:
– Останете в мир.

Когато младият принц останал сам в планинската пустош, стреснато се огледал, но не видял нищо заплашително. Скоро забелязал три гълъбици, които долетели до реката и се гмурнали пред очите му. В мига, в който докоснали водата, те се превърнали в чудни хубавици. Скоро две от момичетата излезли, възвърнали птичата си форма и отлетели. Третата девойка останала да се къпе, случайно видяла младия принц и изненадана го попитала как се е озовал там.
– Един дервиш ме доведе – отвърнал той.
Тогава момичето казало:
– Този дервиш е баща ми. Когато се върне, ще те хване за косите, ще те окачи на дървото и ще започне да те налага с камшика си. Когато те попита: „Какво знаеш?“, ти отвърни „Какво да знам?“
След този съвет девойката се превърнала в бял гълъб и отлетяла нанякъде.

Скоро младият принц видял, че дервишът се задава с камшик в ръка. Той овесил младежа за косите на едно дърво, здраво го натупал и накрая попитал:
– Какво знаеш?
– Какво да знам? – отвърнал младият принц.
Щом дервишът чул тези думи, го оставил на мира и си отишъл.

На третия ден момъкът направо бил посинял от бой, но всеки път, когато дервишът чуел, че момъкът нищичко не разбира, го оставял на мира. Привечер, докато принцът се щурал наоколо, бялата гълъбицата долетяла при него и казала:
– Вземи тази птичка и я скрий в пазвата си. Утре баща ми ще те попита коя от трите му дъщери избираш за жена. Трябва да посочиш мен. Ако не успееш да ме познаеш, извади птичката и кажи: „Искам онази, при която кацне тази птичка“.
След тези думи бялата гълъбица отлетяла.

На следващия ден дервишът довел трите момичета и попитал принца коя от трите харесва най-много. Младежът извадил птичката и рекъл, че иска онази, при която кацне птичката. Пуснал я и тя кацнала право в ръцете на неговата избраница. Дервишът му я дал за жена, но без съгласието на нейната майка, която била вещица.

Принцът и неговата годеница забързали към палата на султана, но ето че в далечината се задала майката вещица. В миг девойката чукнала момъка по главата и го превърнала в обширна градина. После чукнала себе си и се превърнала в градинар. Вещицата приближила и попитала:
– Градинарю, видя ли да минават оттук двама младежи?
Градинарят отвърнал:
– Червените ми репички са съвсем млади. Още не са узрели.
Вещицата му се троснала ядно:
– Не питам за репи, а за двама младежи.
Градинарят отвърнал:
– Спанак не съм сял. Не чакай скоро да поникне.
Вещицата решила, че градинарят нищо не разбира и продължила по пътя си.

Щом се изгубила в далечината, градинарят чукнал градината и младежът се появил, после чукнал себе си и се превърнал отново в хубавица.

Ала ето че на отсрещния хълм вещицата се обърнала обратно, забелязала ги и се втурнала да ги хване. Девойката усетила, че майка ѝ е по петите им. Чукнала отново годеника си и го превърнала във фурна, чукнала себе си и станала пекар. Дошла майката и попитала:
– Пекарю, минаха ли оттук двама младежи?
– Хлябът още се пече. Тъкмо го метнах. Ела след половин час и ще ти дам няколко – бил отговорът.
Жената отвърнала:
– Аз не те питам за хляба, а дали оттук минаха двама младежи.
Отговорът не бил по-смислен от предния път:
– Потърпи малко, щом се опече хляба, ще ядем.
Вещицата видяла, че не може да излезе на глава с този човек и си тръгнала.

Щом се изгубила от поглед, пекарят чукнал фурната и тя се превърнала в принца, чукнал себе си и отново се превърнал в хубавицата.

Скоро вещицата пак се обърнала и ги забелязала. Чак тогава се досетила, че градината и градинарят, фурната и пекарят са били бегълците и хукнала към тях. Щом видяла майка си да приближава, девойката чукнала принца и го превърнала в езеро, а себе си в патица, която заплувала във водата.

Вещицата дошла до езерото и започнала да търси брод. Но като видяла, че няма начин да пресече езерото, се отказала и се върнала у дома.

Опасността отминала, патицата чукнала езерото и го превърнала в младият принц, после чукнала себе си и се превърнала отново в неговата годеница и двамата продължили своя път.

Дълго вървели и най-сетне пристигнали в родината на принца. Влезли в един хан и момъкът казал на девойката:
– Почакай ме тук да докарам каляска за теб.

По пътя принцът налетял на дервиша, който го сграбчил за косата и го завел в тронната зала в бащиния му палат, където сватбарите все още чакали. Принцът се огледал и потрил очи. Да не би да е сънувал бялата гълъбица?
– Какво значи всичко това? – объркано замърморил на себе си.

През това време девойката в странноприемницата се разтревожила, че годеникът ѝ никакъв го няма и си казала: „Неверникът ме предаде.“ Превърнала се в бяла гълъбица и литнала към палата. Влетяла в тронната зала през един отворен прозорец и кацнала на рамото на принца.
– Невернико! – извикала тя. – Остави ме сама в хана, а ти се веселиш тука!
И след тези думи литнала обратно към хана.

Тогава момъкът осъзнал, че това не е сън, а самата истина, впрегнал една златна каляска и се върнал в хана, качил девойката и я закарал в палата. Но дотогава на булката ѝ омръзнало да чака непостоянния си годеник и се прибрала вкъщи.

Принцът и дъщерята на дервиша се оженили, а сватбата празнували цели четиридесет дни и четиридесет нощи.