Късмет

Дядо Ocман имаше малко дюкянче в Стамбул. Всеки ден печелеше там колкото хляб да си купи.

Веднъж дядо Осман легна да спи. Лежи и мисли – дали някога Аллах ще ce смили над него и ще му прати по-добър късмет. Както си лежеше, заспа и засънува чуден сън.

Присъни му се, че уж е умрял и е в Рая. Раят беше хубава градина с висока зидана ограда. Покрай оградата дълго каменно корито. Над коритото много-много чучури големи, малки, всякакви. От чучурите тече вода. От едни силно, от други по-малко, a от някои едва капе.

– Какви са тези чучури? – попита дядо Осман един ангел.
– Това не са чучури, а късметите на всички хора – отвърна му ангелът. – Големите, дето текат силно, са на богатите. Другит са на по-бедните. А най-малките – това са късметите на най-бедните хора.
Дядо Ocман видя един чучур, който едвам капеше.
– Ами този пък чий ли е? – попита дядо Осман.
– Ех, дядо Османе – рече ангелът. – Не видиш ли, това е твоят късмет.
– Тъй ли! Трябва да се е запушил – помисли си дядо Осман. – Я чакай да го отпуша, та да потръгне и на мене!
Вдигна дядо Осман тояжката си, пъхна я в чучура и завъртя, но кога погледна – чучурът съвсем спря.

Изплаши се дядо Осман, скочи и се събуди.
– Малее, какъв ли ще е този сън? – рече той и тръгна към дюкянчето си.

Същия ден султанът мина през пазара да види как живеят неговите поданици. Стигна до дядо Османовото дюкянче. Гледа – беднотия, немотия.

Щом султанът се прибра в сарая, поръча да заколят тлъста гъска, напълни я с жълтици, прати я на една фурна и поръча на фурнажията, като се опече, да я отнесе на дядо Осман.

Опече се гъската и фурнаджията я отнесе.

Гледа дядо Осман, чуди се и мае – кога е ял печена гъска.
– Слушай – каза той на фурнажията, – колко хляба ще ми дадеш за тази гъска?
– Десет – отвърна фурнажията.
– Добре. Дай десет хляба, вземи гъската.
Грабна дядо Осман десетте хляба, отнесе ги у дома и цяла седмица не отвори дюкяна. Има си хляб човекът, яде и пуши луличката си.

След някое време ето ти го пак иде султанът. Дядо Осман пак не го позна.
– Ти още ли си беден, дядо Османе? – пита зачуден султанът.
– Е, че… чорбаджи, тъй рекъл Аллах – беден съм.
– Ами чух, че си получил печена гъска – попита престорено султанът.
– Тъй и тъй… – рече дядо Осман, – продадох я за десет хляба. 3а мене ли е печена гъска!
Султанът постоя, почака, дожаля му за стареца. Издебна го и без да види дядо Осман, напълни с жълтици джобовете на старата му антерия, закачена зад вратата. После бързо си отиде.
– Поне сега – рече си султанът – този човечец ще забогатее.

Но преди да забележи дядо Осман парите, в дюкяна влезе окъсан циганин.
– Дядо Османе – помоли се той, – видиш, гол съм, продай ми тази стара антерия! Ще ти платя десет гроша…
– Бива – каза дядо Осман. – Давай парите и я взимай!
Циганинът взе антерията с жълтиците и си замина.

На третата година султанът пак намина. Гледа – дядо Осман все такъв беден.

Ядоса се султанът.
– Слушай, дядо Османе – рече му той, – аз съм султанът. Дадох ти гъска пълна с жълтици, ти я хариза на друг. Втори път в антерията ти сложих жълтици – пак не ги видя. Искам да си богат. Излез сега отвън пред дюкяна, вземи тоягата си и я хвърли колкото ти сила държи – дето падне и още сто пъти пo толкова наоколо, все твоя земя щe бъде.

Додража на дядо Осман. Излезе вън, замахна силно, ала не щеш ли, стрехата беше ниска. Тоягата удари керемидите, падна една керемида и бух! – удари стареца пo главата. Повали се дядо Осман на земята, спомни си запушения чучур, дето го сънува и едва сега проумя съня си.
– Тъй ми било писано, царю честити – рече той на султана, преди да издъхне. – Разбрах, че каквото Аллах е запушил, човешка ръка не може да отпуши.