Брат и сестра

Живял някога един стар паша, който имал близнаци – син и дъщеря. Когато се споминал, синът го наследил, но скоро младежът пропилял цялото бащино богатство. Веднъж момъкът рекъл на сестра си:
– Скъпа моя, богатството ни свърши. Преди хората да разберат, че нямаме пари, трябва да напуснем страната, иначе няма да може да погледнем никого в лицето. По-добре сега да се измъкнем тихо, преди да е станало твърде късно.
Двамата събрали едно друго и през нощта тайно напуснали дома си.

Вървели, вървели и накрая се озовали в безкрайна обширна равнина. Двамата едва се държали на краката си, изтощени от горещината. Почти били готови да се предадат и загинат, когато видели един басейн.
– Сестро – рекъл братът, – повече не мога и крачка да направя, без да пийна вода.
– Братко – отвърнала тя, – кой знае дали това е вода или не? Щом издържахме толкова дълго, сигурно може да устоим още малко, докато намерим извор.
Но братът възразил:
– Не, и крачка не мога да направя повече. Ако искам да живея, трябва да пия сега.
Сестра му напълнила една чаша и младежът лакомо я изгълтал. Едва сторил това и се превърнал на елен. Девойката заплакала горко. Какво ще прави сега?

Ала станалото, станало и те продължили нататък. Дълго вървели през огромната равнина, докато накрая намерили извор под едно високо дърво и решили да отпочинат  там.
– Сестро – рекъл еленът, – Ти се качи се на дървото, а аз ще ида да потърся храна.
Девойката се покачила на дървото, а еленът тръгнал да търси нещо за ядене. Скоро уловил един заек, сестрата го сготвила и двамата похапнали. Ден след ден те преживявали така и ето, че се изтърколили няколко седмици.

Ала братът и сестрата не знаели, че конете на падишаха обичали да пият от този същия извор вода. Една вечер робите докарали животните, но докато пиели, конете забелязали в коритото отражението на девойката в огледалната водна повърхност и стреснато се дръпнали. Робите решили, че водата не е чиста, изпразнили коритото и го напълнили пак. Но конете отново се дръпнали. Накрая робите отишли при падишаха и му разказали за странното произшествие.
– Да не би да е мътна водата? – попитал владетелят.
– О, не – отвърнали робите, – ние изпразнихме коритото и го напълнихме отново с чиста вода.
– Върнете се – поръчал падишахът – и огледайте внимателно. Може да има нещо, което ги плаши.

Те се върнали и като приближили, забелязали девойката на върха на дървото. Веднага доложили на господаря си за откритието. Изпълнен с любопитство, падишахът забързал към извора. Когато погледнал към дървото, видял чудната хубавица, по-прекрасна от луната и в миг я се влюбил в нея:
– Ти какво си – дух или фея? – попитал я падишаха.
– Ни дух, ни фея, ами човешко дете – отвърнала девойката.

Напразно падишахът я увещавал да слезе – тя не посмяла. Накрая владетелят толкова се ядосал, че заповядал да отсекат дървото.

Робите запретнали ръкави – секли, секли и а-ха да го съборят, когато нощта паднала и те решили да довършат работата сутринта. Тъкмо си отишли и еленът излязъл от гората. Щом видял, че дървото едва се държи, той попитал сестра си какво се е случило.
– Добре си направила – отвърнал еленът, когато чул всичко. – За нищо на света не слизай.
После отишъл при дървото и започнал да го ближе. И чудо – дънерът станал дори по-дебел от преди!

На другия ден еленът се върнал в гората, а когато хората на падишаха дошли, останали смаяни, като видели, че дънерът на дървото е даже по-дебел отпреди. Въпреки това те продължили работата и почти свършили, когато нощта отново се спуснала и те пак оставили работата за следващия ден.

Станало както преди. Робите се прибрали, еленът дошъл, заблизал дървото и дънерът му станал още по-дебел отпреди. На сутринта еленът си тръгнал, но този път със секачите пристигнал и падишахът. Когато заварил дървото отново цяло, решил да постигне по друг начин да желанието си.

Отишъл при една стара вещица, разказал цялата история и накрая ѝ обещал невиждани богатства, ако подмами девойката да слезе от дървото. Вещицата приела веднага.

На другия ден старицата занесла при извора една пиростия, един котел и куп мръсни дрехи. Поставила пиростията на земята, върху нея котела, но се направила на сляпа и го обърнала обратно. После донесла вода от извора и я изляла върху котела, но нали бил наобратно, водата плиснала настрани.

Момичето наблюдавало отгоре, повярвало, че старицата е сляпа и извикало от дървото:
– Майко, сложила си котела наобратно и водата се разлива по земята.
– Ох, миличка – занареждала старицата, – къде си? Не мога да те видя. Дойдох на извора да изпера дрехите си. За бога, ела ми помогни, че да се оправя с прането.
Но девойката добре помнела заръката на елена и останала на мястото си.

На другия ден вещицата пристигнала отново. Настанила се под дървото, стъкмила огън и извадила брашно. Но вместо брашно, насипала в ситото  пепел.
– Клета жено – извикала девойката от дървото, – вместо брашно, сипваш пепел в ситото!
– Сляпа съм, момичето ми – проплакала вещицата. – Нищо не виждам, слез да ми помогнеш.
Но и този път хитрината ѝ не минала. Момичето не се подлъгало да наруши обещаното.

На третия ден вещицата пак пристигнала, този път водела агне да коли. Но вместо да намушка врата на животното с острието на ножа си, замушкала го с дръжката. Не устояла девойката на мъките на животното, забравила всичко и слязла долу да му помогне. Ала скоро съжалила за своята невъздържаност, защото едва кракът ѝ докоснал земята, когато падишахът, който бил скрит под дървото, я сграбчил и я отнесъл в двореца.

Падишахът начаса пожелал да се ожени за нея, но тя не приела, докато не доведат брат ѝ, еленът. Изпратили робите да го търсят и скоро го довели в палата. Оттогава близнаците никога не се разделяли, спели един до друг и сутрин ставали заедно. След сватбата еленът не се разделил със сестра си и спял до леглото ѝ. Нощем, докато младоженците си почивали, той ги побутвал с чело и казвал:
– Това е зет ми, това е сестра ми.

Времето в приказките бързо минава, а за влюбените още по-бързо. Падишахът и младата му съпруга щели да бъдат много щастливи, ако една черна робиня в палата не завидяла, че султанът се оженил за девойката вместо за нея. Злата жена дебнела как да си отмъсти и ето, че ѝ се удало възможност.

До палата имало прекрасна градина с голямо езеро. Там жената на султана обичала да си почива със златна чаша в ръка, със сърмени обувки на крака.

Веднъж, когато била на брега, робинята се прокраднала отзад и бутнала господарката си с главата напред, за да я погълне огромната риба, която живеела в езерото.

Черната робиня се върнала в двореца, сякаш нищо не се било случило, облякла дрехите на господарката си и заела нейното място. Когато паднала нощта, падишахът попитал жена си какво се е случило, че лицето ѝ така е почерняло.
– Разхождах се в градината и изгорях на слънцето – отвърнала тя.

Падишахът, без да се усъмни в нещо, я притиснал към себе си и взел да я успокоява. След малко пристигнал еленът, който прозрял измамата, но като всяка вечер ги побутнал нежно с чело и рекъл:
– Това е зет ми, това е сестра ми.
Сепнала се робинята, че еленът ще я издаде и взела да крои коварни планове как да се отърве от него.

На другия ден се престорила на тежко болна и къде с пари, къде с ласкави думи, убедила докторите да кажат на падишаха, че съпругата му е тежко болна и ако не изяде сърцето на елена, може да умре. Падишахът отишъл при фалшивата си съпруга и я попитал няма ли да тъжи, ако заколят брат ѝ, еленът.
– Какво да сторя? – въздъхнала тя – ако аз загина, злото и без това ще го застигне. По-добре да го убием сега, тогава аз няма да умра, а той ще се отърве от животинската си форма.
При тези думи падишахът наредил да наострят ножа и да загреят в котела вода.

Като предусетил съдбата си, клетият елен хукнал тревожно напред-назад. Накрая се спуснал към езерото в градината и извикал три пъти на сестра си:
– Наостриха ножа, водата в казана завира! Сестрице, побързай, помогни ми!
От корема на рибата се разнесъл нейният глас:
– Аз съм в стомаха на голямата риба със златна чаша в ръка, със сърмени обувки на крака, с малкия падишах в скута си!
Защото, докато била в стомаха на рибата, родила син на султана.

Падишахът, заедно със своята свита, последвали елена и тъкмо се канели да го хванат, когато чули целия разговор. Само за минута извадили голямата риба, разпорили ѝ корема и ах! Вътре видели истинската съпруга на султана, със златна чаша в ръка, сърмени обувки на крака и малкото момченце в скута ѝ.

Изпълнен с безмерна радост, султанът се върнал в палата и разказал за случилото си на своите придворни.

През това време еленът близнал случайно малко рибешка кръв и за миг се превърнал в човек. Когато видяла скъпия си брат отново в човешки вид, радостта на сестрата нямала граници.

Падишахът наредил да доведат пред него коварната робиня и я попитал какво предпочита – четиридесет коня или четиридесет меча.
– Мечовете да прободат гърлата на враговете ми, аз ще препусна с жребеците.

Качили вероломната жена на впряг от четиридесет коня, които хукнали в галоп и я отнесли вдън гори тилилейски при злите сили. Оттогава никой ни я чул, ни я видял.

А падишахът и неговата съпруга отпразнували сватбата си отново. Принцът елен също си намерил съпруга всред придворните дами. Четиридесет дни и четиридесет нощи в двореца празнували двойната сватба – яли, пили и се веселили.