Четирийсетте принца и седмоглавият змей

Живял някога един падишах, който имал четирийсет сина. По цял ден те ловували в гората – залагали птичи капани и преследвали диви зверове. Когато най-малкият навършил четиринайсет години, бащата решил, че е време всички вкупом да се оженят. Извикал ги и обявил своето желание.
– Ще се оженим – съгласили се братята, – ако намерим четирийсет сестри, дъщери на една и съща майка и един и същи баща.

Претърсил падишахът цялото царство, но открил едно единствено семейство с трийсет и девет сестри.
– Нека четирийсетият от вас си вземе друга невеста – предложил падишахът на синовете си.
Но те не приели и помолили баща си да тръгнат по белия свят и сами да си потърсят жени. Що да сторел падишахът? Нямало как да откаже и приел. Но преди да заминат, ги повикал и им заръчал:
– Три неща искам от вас и трябва винаги да ги спазвате. Ако по пътя замръкнете до голям извор, не спирайте да нощувате до голям кладенец. Ако отвъд него има кервансарай, ще продължите нататък. Ако след кервансарая се простира пустиня – трябва да я пресечете, без да спирате дори за миг по пътя.
Синовете обещали да спазят бащината заръка. Стегнали по малко багаж да не тежи, но затова пък пълен с драгоценности, метнали се на конете и поели на път.

Препускали все напред и напред. Понякога спирали, пушели чибуци и посръбвали кафе. Спуснала се вечерта и що да видят – озовали се баш пред един кладенец близо до голям извор.
– Все едно – заявил най-големият брат, – повече и крачка няма да направя. Уморени сме и нощта е пред нас, пък и от какво да се плашат четирийсет юнаци?!
След тези думи всички скочили от конете, похапнали и легнали да спят. Само най-малкият брат, който бил на четиринайсет години, останал буден.

Към полунощ се разнесли странни звуци. Младежът скочил и грабнал оръжие. Огледал се и що да види – към него стремглаво се носел страховит седмоглав змей. Три пъти звярът се нахвърлял връз принца, но не могъл да го победи.
– Дойде моят ред! – провикнал се младежът. – Да видим, ще приемеш ли правата вяра!

И след тези думи с такава сила ударил чудовището, че шест от главите му хвръкнали и тупнали на земята.
– Удари ме още веднъж – изревал змеят.
– Не и аз – отвърнал младежът. – Аз самият един-единствен път дойдох на този свят.
Змеят в миг се разпилял на парчета, а последната му глава се претърколила до ръба на кладенеца и казала:
– Който измъкне душата ми от този кладенец, ще получи богатството ми.
След тези думи змейската глава тупнала в кладенеца.

Момъкът извадил въже, вързал единия край за близката скала, другия за себе си и се спуснал в кладенеца. На дъното видял желязна врата. Отворил я и влязъл – пред него се издигал палат, тъй разкошен, че в сравнение с него бащиния му дворец приличал на бедняшка колиба. Вътре имало четирийсет стаи и във всяка седяла по една хубавица с бродерия в ръка и несметни богатства зад нея.
– Дух ли си или човек? – провикнали се ужасени девойките.
– Човек и син на човек – отвърнал принцът. – Съсякох един седмоглав змей, главата му се изтърколи, аз тръгнах след нея и се озовах тук.

Ах, как се зарадвали четирийсетте девойки! Запрегръщали младежа и го помолили да не ги изоставя. Те били деца на един баща и една майка. Змеят бил погубил техните родители, отвлякъл момичетата и сега си нямали никого на този свят.
– И ние сме четирийсет – отвърнал младежът, – и търсим четирийсет девойки.
После рекъл, че първо ще се качи при братята си и после ще се върне за тях. И така, той излязъл от кладенеца, легнал и заспал.

На сутринта братята станали от сън и се присмели на баща си, задето решил да ги сплаши с кладенеца. Момците продължили по пътя и не спрели, докато не паднала нощта. Озовали се до един кервансарай.
– И крачка няма да направим повече – заявил най-големият брат.
Е, най-малкият принц настоявал да не забравят бащината заръка, защото със сигурност тези думи не били празни приказки. Но останалите му се присмели, хапнали, пийнали, изрекли си молитвите и легнали да спят. Само най-малкият останал да будува.

Към полунощ отново се разнесъл странен шум. Младежът грабнал оръжие и щом се огледал, видял друг седмоглав змей, много по-голям от предишния. Звярът се втурнал към него, но не успял да го пребори. Тогава младежът замахнал и с един удар отсякъл шест от главите на змея. Змеят поискал да му отреже и последната глава, но той не приел. Главата се изтърколила в един кладенец, момъкът се спуснал на дъното и се озовал пред още по-грамаден от предишния палат, с още повече богатства вътре. Момъкът белязал кладенеца, за да го разпознае отново, върнал се при братята си и уморен от тежката битка, така дълбоко заспал, че на сутринта братята му трябвали да го удрят, за да се събуди.

Стегнали се отново за път, метнали се на конете и поели през планини и долини. Тъкмо слънцето залязло и я виж ти! – пред очите им се открила обширна пустиня. Хапнали, пийнали до насита и тъкмо да легнат, когато се разнесъл тъй страшен рев и вой, че планините се сринали из основи.
Принцовете се изплашили до смърт, защото видели, че към тях се носи гигантски седмоглав змей. Разярен, той избълвал отровен пламък и зловещо изревал:
– Кой погуби двамата ми братя? Да се покаже. Свършено е с него!
Най-малкият видял, че братята му са ни живи, ни умрели от страх, затова им дал нишани за двата кладенеца – единият с грамадното богатство, другият с четирийсетте хубавици. Заръчал им да занесат всичко у дома. Той щял първо да съсече змея, после да се върне у дома. Хич не се мотали трийсет и деветте братя – метнали се по конете и препуснали назад. Измъкнали богатствата от единия кладенец и четирийсетте хубавици от другия и се върнали при баща си. Сега да видим какво станало с най-малкия брат.

Хвърлял се той върху змея, после змеят се хвърлял връз него, ала никой не успял да надвие. Разбрал змеят, че напусто се мъчи и рекъл на момъка:
– Ако приемеш да идеш в царство Чин-и-Мачин и ми доведеш дъщерята на тамошния падишах, ще ти пожаля живота.
Принцът с радост приел, защото силите му привършвали и нямало да устои още дълго на змея.

Тогава Чампалък, така се казвал земят, дал един юлар на принца и рекъл:
– Всеки ден тук идва на паша един чуден жребец. Хвани го, сложи му този юлар и поискай да идеш в царството Чин-и-Мачин!
Младежът взел юздата и зачакал. Скоро долетял прекрасен златогрив кон. Сграбчил го принцът, метнал му оглавника и тогава конят проговорил с човешки глас:
– Какво ще заповядаш, млади султане? – и още не мигнал, младежът пристигнал в Чин-и-Мачин.
Скочил от коня, свалил му юздата и влязъл в града. Влязъл в дома на една стара женица и попитал приема ли гости.
– С радост – отвърнала старицата.
Настанила го да седне и докато посръбвал кафе, момъкът я разпитал за новините в града.
– Ами – подхванала старицата – един седмоглав змей се е влюбил в султанската дъщеря. Заради това избухна война, която от години не може да свърши. Звярът така ни притиска, че птичка не може да прехвръкне над нашето царство.
– А къде е султанската дъщеря? – попитал младежът.
– В малкия палат, насред градината на падишаха – отвърнала старицата. – Клетото момиче не смее носа си да покаже навън.

На другия ден младежът отишъл в градината на падишаха и помолил градинаря да го вземе за ратай. Молил се, молил се и на човека сърце не дало да му откаже.
– Ще те наема – приел градинарят, – но няма нищо друго да правиш, освен да поливаш цветята в градината.

Султанската дъщеря видяла младежа, извикала го през прозореца и попитала как е успял да дойде в тяхното царстсво. Тогава момъкът обяснил, че баща му също е падишах и разказал как се е борил със змея Чампалък и как му обещал да я заведе на звяра.
– Но ти не се плаши – добавил младежът накрая, – моята любов е по-силна от змейската и ако имаш куража да ме последваш, ще измисля как да те освободя.

Принцесата била толкова влюбена в принца и толкова искала да се избави от плен, че му се доверила. Една нощ се измъкнали от палата и тръгнали право към пустинята, където живеел Чампалък. По пътя се уговорили принцесата да открие какъв е талисманът на змея и да го унищожат, ако това е единственият начин.

Само си представете радостта на Чампалък, щом зърнал принцесата!
– Каква радост, какво чудо, че си дошла! – ахнал Чампалък.
Запрегръщал я колкото можел, но принцесата единствено плачела и плачела. Минали дни, минали седмици, сълзите не спирали да се ронят от очите ѝ. Един ден тя рекла на змея:
– Ако искаш да ме видиш щастлива, кажи ми кой е твоят талисман.
– Ах, душице моя! – възкликнал змеят. – Моят талисман се пази на място, където е невъзможно да се иде. Скрит е в грамадното съседно царство и макар мнозина да поеха натам, никой не успя да се върне.

Принцът нямал нужда от повече, това било предостатъчно. Извадил оглавника, излязъл на морския бряг и призовал златогриивия кон.
– Какво ще заповядаш, малки султане? – попитал вихрогонът.

– Отведи ме в съседното царство в палата, където се пази талисмана на змея Чампалък – провикнал се младежът.
И още не успял да премигне, когато се озовал пред палата.

Тогава жребецът рекъл на младежа:
– Закачи повода ми за железните порти. Ще изцвиля веднъж и ще тропна с подкованите си копита, а портата сама ще се отвори. Вътре ще зърнеш лъв, страховито разтворил паст и ако не го погубиш с един единствен удар – бягай, иначе си загубен.
Принцът завързал коня за железните дворцови порти и когато конят изцвилил и чатнал с копита, портата сама се разтворила. С все сила момъкът ударил разтворената паст и разцепил лъва на две половини. После разтворил корема на звяра и отвътре извадил малка златна клетка с три гълъба, тъй прекрасни, че на света нямало други като тях. Момъкът извадил единия и в захлас нежно го погалил. Не щеш ли – фррр! – гълъбът излетял из ръцете му.

Жребецът бързо се спуснал подире му. Добре че го хванал и го погубил – иначе лошо се пишело на младежа.

Принцът се метнал на коня и в миг се озовал отново до палата на Чампалък. Пред портата момъкът погубил втория гълъб и когато влязъл в стаята при змея, заварил чудовището да лежи изнемощяло, без капчица сили. Щом видяло гълъба в ръцете на принца, Чампалък се примолил преди да умре да погали птицата за последен път. Сърцето на момъка поддало и разчувстван – а-ха да даде птицата на змея, но принцесата се втурнала, сграбчила гълъба от ръцете му и го убила. В миг змеят издъхнал пред очите им.
– Добре че направи това – обадил се жребецът – и не даде гълъба на змея, иначе щяха да се влеят в тялото му пресни сили и щеше да се съживи.
И след тези думи жребецът изчезнал с все оглавника.

Принцът и принцесата събрали богатствата на змея и поели към Чин-и-Мичин. Падишахът бил болен от мъка по изгубената принцеса, която напразно търсел из цялата Поднебесна империя. Вече вярвал, че е попаднала в ръцете на змея. Виж ти! Тя стояла пред него, ръка за ръка със султанския син. Вдигнали разкошна сватба, която сякаш нямала край. Когато тържествата свършили, младоженците отново поели на път с огромен ескорт войници. В царството на бащата на принца отдавна мислели, че най-малкият син е загинал. Не могли да повярват, че е той, макар да им разказал за трите седмоглави змея и четирийсетте хубавици.

Четирийсетата девойка търпеливо го чакала и принцът рекъл на съпругата си:
– Сега поздрави моята втора съпруга!
– Ти спаси живота ми от змея – отвърнала принцесата на Чин-и-Мичин, – затова може да правиш с нея каквото пожелаеш!
Вдигнали разкошна сватба и за втората невеста. Половината време младото семейство прекарвало в бащиния палат на принца, другата половина в Чин-и-Мичин и животът им бил презипълнен с щастие и радост.