Камъкът и кинжалът на търпението

Имало едно време една бедна жена, която живеела с дъщеря си. Денем майката ходела да пере, а дъщерята оставала у дома да бродира. Веднъж, когато момичето шиело до прозореца, долетяла мъничка птичка и изчуруликала:
– Ах, бедно ми момиче, мъртвец е твоят късмет! – и в миг отлетяла нанякъде.

Девойката ужасно се стреснала и вечерта разказала всичко на майка си.
– Преди да се захванеш за работа, залости вратата и затвори плътно прозореца – посъветвала я майката.

На другия ден девойката здраво залостила вратата и прозореца и се заловила за работа, но изведнъж, фърр! – птичката запърхала току над бродерията.
– Ах, бедното ми момиче, мъртвец е твоят късмет! – изчуруликала отново и сякаш се стопила във въздуха.
– Утре – посъветвала майката – залости вратата, затвори прозореца и влез в шкафа. Запали си една свещ и работи там.

Щом майката излязла сутринта, момичето залостило вратата и затворило прозореца. Влязло в шкафа, запалило свещта и започнало работа. Едва направила два-три бода и фърр! – птичката пак се появила:
– Ах, бедното ми момиче, мъртвец е твоя късмет! – потретила и изчезнала.
Този ден горкото момиче нищо не свършило, метнало настрана бродерията и за нищо друго не можело да мисли, освен за думите на птичката. Този път и майка ѝ се притеснила и решила да остане у дома, за да види птичката, която носи тази зла поличба. Ала повече тя никога не долетяла.

Затова ни майката, ни дъщерята смеели да излязат от къщата – стояли у дома и чакали птичката да се върне. Веднъж съседските момичета потропали на вратата и помолили майката да пусне дъщеря си да излезе с тях. Жената се страхувала, ала когато момичетата обещали да не изпускат дъщеря ѝ от очи, тя се съгласила.

Момичетата отишли на поляната, играли и се веселили до свечеряване. По пътя към дома спрели да пият вода от един извор. Дъщерята на бедната жена също била жадна и докато пиела, като по чудо се издигнала огромна стена и я отрязала от останалите. Никога дотогава не била виждана такава стена – толкова висока, че не може да се прескочи, тъй безкрайно дълга, че не може се обиколи. Ужасени, момичета плакали и се вайкали, тичали объркани и викали от отчаяние – какво ще стане с горката девойка и клетата ѝ майка!
– Казах ти – подхванала едната, – че не трябва да я водим с нас.
– Какво ще кажем на майка ѝ? – занареждала втората. – Как ще я погледнем в лицето?
– Ти си виновна! – упреквала третата.
И така, те спорили и безпомощно се взирали в гигантската стена.

Разтревожената майка вече чакала на вратата дъщеря си. Девойките пристигнали разплакани и едва събрали смелост да разкажат какво било станало. Отчаяната майка се спуснала към стената. И там дори въздухът натежал от непосилната тъга, наситена с безутешните майчини вопли и жалните момински сълзи от другата страна на стената.

Изтощена от плакане, девойка заспала и когато сутринта се събудила, видяла огромна порта в стената. Отворила я и пред очите ѝ се открил чуден сарай , тъй прекрасен, колкото и в съня си не била виждала. Тя пристъпила вътре и на стената забелязала връзка с четиридесет ключа. Взела я и една подир друга отключила стаите. Вътре видяла злато, сребро, брилянти и изумруди – всяка стая била украсена с толкова скъпоценни камъни, че накрая очите я заболели от целия блясък.

Когато влязла в последната стая, видяла един красив бей да лежи с бисерно ветрило до него, а на гърдите му лежал ферман, на който пишело:

Девойката си спомнила как птичката ѝ казала, че един мъртвец ще ѝ донесе късмет.

И тя приседнала до мъртвия момък, взела ветрилото и започнала да се моли. Нощ и ден тя му веела и се молила чак до зората на четиридесетия ден. В последната утрин девойката погледнала през прозореца и пред палата видяла едно арабско момиче. Повикала го и помолила за малко да я замести, докато тя, бялата девойка, се поизмие и освежи стаята.

Арабката видяла фермана и го прочела. Докато девойката била отвън, младежът се събудил. Огледал се и като видял арабката, прегърнал я и обявил, че тя е неговата обещана съпруга.

След като се върнала в стаята, горката девойка едва повярвала на ушите си, когато арабката се обърнала към нея с думите:
– Аз, дъщерята на султана, не се срамувам от простата си дреха, а тази слугиня се появи пред мен така издокарана!
После измамницата изгонила девойката и я накарала да работи в кухнята. Беят се зачудил какво значи това, но нищо не казал – нали арабката била неговата съпруга, а другата – проста готвачка!

Наближавал празника Байрам и според обичая беят искал да раздаде подаръци на всички. Попитал арабката какъв да е нейният подарък. Тя пожелала премяна, която ножица не е кроила, игла не е шила. После беят влязъл в кухнята и попитал девойката какъв подарък иска.
– Жълт камък и кафяв кинжал на търпението – пожелала тя.

Беят заминал и купил премяната, ала камък и кинжал на търпението никъде не успял да намери.
– Ако имаше как, щях да си спазя обещанието – въздъхнал той и се качил на кораба да се връща у дома.

Корабът изминал половината път и внезапно спрял. Не можел да помръдне ни напред, ни назад. Разтревоженият капитан извикал всички пътници на палубата и заявил, че между тях има човек, който не е спазил обещанието си, затова корабът не може да продължи пътя си. Тогава беят направил крачка напред и признал, че той е причината, а моряците го върнали на брега да си изпълни обещанието. Беят цял ден се лутал и накрая спрял до един извор. Едва се надвесил да пие, когато пред него се появил един арабин с дебели устни и го попитал какво търси:
– Жълт камък и кафяв кинжал на търпението – отвърнал младежът.

В миг тези странни предмети се появили в ръцете на бея и той радостен се върнал на кораба, който продължил пътя си и пристигнал точно навреме за празнуването на Байрам. Момъкът дал на съпругата си новата премяна и занесъл в кухнята камъка и ножа на търпението.

Беят изгарял от любопитство да научи за какво служат тези предмети, затова вечерта тайно се промъкнал в кухнята и зачакал да види какво ще се случи. Скоро девойката сложила пред себе си камъка, хванала кинжала в ръце и заразказвала историята си.

Повторила поличбата на малката птичка и колко се уплашили двете с майка ѝ. Докато говорела, камъкът взел да пулсира, сякаш бил живо същество. Тя продължила да разказва как се озовала в сарая, как се молила и го разхлаждала с ветрилото четиридесет дни и как в последния ден помолила арабката да я замести за няколко минути, докато тя самата се умие и подреди стаята. Камъкът затуптял още повече, сякаш щял да се пръсне. Девойката описала как арабката я измамила и как беят взел измамницата вместо нея за жена. Сякаш камъкът имал сърце, дишал и туптял тежко, а когато девойката свършила, той не издържал повече и се разцепил на две. Тогава девойката вдигнала кинжала и се провикнала:
– О, жълти камъко на търпението, макар че си камък, не устоя на моята мъка. Защо тогава аз горката, да търпя?
И тъкмо да забие ножа в сърцето си, беят изскочил от своето скривалище и хванал ръката ѝ.
– Ти си моят късмет! – възкликнал младежът и я грабнал в обятията си.

Изгонили арабката, довели майката на девойката в палата и всички заживели радостно и щастливо.

Понякога малката птичка долитала до прозорците на сарая и весело чуруликала:
– Ах, момиче, щастливо момиче! Намери си късмета!