Ашик-Кериб

Много, много отдавна, в град Тифлис живял един богат турчин. С много злато Аллах го дарил, но по-скъпа от златото била едничката му дъщеря, Магул-Мегери. Омайни са звездите по небето, ала отвъд звездите живеят още по-омайни ангели – и точно като тях Магул-Мегери била най-добрата от всичките девойка в Тифлис.

В Тифлис живеел и бедният Ашик-Кериб – ала на него Пророка нищичко не дарил освен чистото му сърце и дарбата да пее. Свирел на саз и прославял древните воини на Туркестан, обикалял по сватби и веселял богатите и щастливите. Веднъж на една сватба съзрял Магул-Мегери и двамата се влюбили един в друг. Беднякът изобщо не хранел надежда, че ще получи ръката ѝ, затова помръкнал като зимно небе.

Веднъж той легнал под асмата в една градина и заспал. Случайно край него минала Магул-Мегери със своите другарки. Едно от момичетата видяло заспалия музикант, забавило крачка и запяло:

Той отворил очи и девойката хвръкнала като птичка. Дочула Магул-Мегери закачливата песен и сгълчала момичето.
– Ех, да знаеше кому пея – засмяло се то, – щеше да си ми благодарна. Видях твоят Ашик-Кериб.
– Заведи ме при него – възкликнала Магул-Мегери и двете се върнали при момъка.
Щом зърнала мрачното му лице, Магул-Мегери започнала да го разпитва и утешава.
– Как да не тъжа – промълвил той накрая, – аз те обичам, но ти никога не ще бъдеш моя.
– Поискай ръката ми от татко – отвърнала тя. – Той ще плати за сватбата и ще ми даде пари, предостатъчно за двама ни.

– Ех – въздъхнал той, – дори Аян-Ага нищо да не поиска, кой знае няма ли после ти самата да ме кориш, че нищичко нямам и съм ти длъжен за всичко. Не, моя мила Магул-Мегери. Давам обет, че седем години ще обикалям света – или ще натрупам богатство, или ще загина из далечните пущинаци. Ако се съгласиш, след този срок ще се венчаем.
Тя приела, но накрая добавила, че не се ли върне в уречения ден и час, ще се омъжи за Куршуд-бек, който отдавна я искал за жена.

Ашик-Кериб отишъл при майка си, поискал нейната благословия и за сбогом целунал малката си сестричка. Преметнал през рамо торбата си, грабнал една тояга и напуснал Тифлис. Не извървял много и го застигнал един конник – Куршуд-бек.
– Лек път! – провикнал се той. – Страннико, където и да ходиш, аз ще съм твой спътник.
Ашик не останал много доволен от своя приятел, но какво можел да стори. Двамата дълго пътували заедно и ето, че на пътя им се изпречила река. Не се виждал ни мост, ни брод.
– Плувай напред – подхвърлил Куршуд-бек, аз ще те следвам.
Ашик съблякъл горната си дреха и скочил в реката. Преплувал я и когато погледнал назад – Ох, клетият аз! Ох, Аллах Всемогъщи! Спътникът му препускал назад към Тифлис с бедняшката му риза в ръка, а прахът се точел като змей подир него над равното поле.

Щом пристигнал в града, Куршуд-бек занесъл дрехата на старата му майка и рекъл:
– Твоят син потъна в дълбоката река. – Ето му ризата.
Пронизана от неистова мъка, майката се свлякла върху дрехата на любимия си син и заронила жарки сълзи. После отнесла ризата при наречената му годеница и промълвила:
– Синът ми е потънал в реката. Куршуд-бек му донесе дрехата. Ти си свободна.
Магул-Мегери се засмяла и рекла:
– Не вярвам, това са измислици на Куршуд-бек. Преди да изминат седем години, няма никого да взема за съпруг.
След тези думи тя свалила от стената своя саз и запяла любимата песен на клетия Ашик-Кериб.

През това време странникът пристигнал гол и бос в едно село. Добри хора го облекли и нахранили, а той в отплата им попял. Така обикалял от село на село, от град на град и славата му се разнесла надалеч. Накрая пристигнал в Халаф. По свой обичай отишъл в кафенето, поискал един саз и запял.

По това време в Халаф живеел паша, голям почитател на музиката, който издирвал най-добрите певци. Представили му мнозина, но ни един не харесал. Измъчили се неговите чауши да обикалят града. За късмет минали край кафенето и дочули гласа на изкусния певец.
– Идваш с нас при великия паша – развикали се те – или отговаряш с главата си.
– Аз съм свободен човек, странник от Тифлис – отвърнал Ашик-Кериб. – Ако реша – отивам, ако реша – не. Пея, когато поискам и вашият паша не е мой господар.
Въпреки думите му те го сграбчили и го завлекли при пашата.

– Пей! – заповядал господарят и певецът запял в прослава на прекрасната Магул-Мегери.
Песента толкова се харесала на гордия паша, че оставил бедния Ашик-Кериб на служба при себе си. Обсипали певеца със сребро и злато и го пременили в богати одежди. Момъкът заживял весело и щастливо и станал много богат. Дали забравил своята Магул-Мегери или не, не знам, но срокът вече изтичал. Последната година скоро щяла да свърши, а той дори не се готвел да тръгва.

Прекрасната Магул-Мегери взела да се отчайва. По същото време един търговец тъкмо щял да тръгва от Тифлис с керван от четиридесет камили и осемдесет роби. Тя извикала човека и му подала едно златно блюдо с думите:
– Вземи това блюдо. Показвай го, където пристигнеш и навред разгласявай, че онзи, който заяви, че е негово и го докаже, ще го получи, а в добавка и теглото му в злато.

Потеглил търговецът и навред изпълнявал заръката на Магул-Мегери, но никой не казал, че блюдото е негово. Човекът почти разпродал стоката си, когато пристигнал в Халаф и разгласил из града заръката на хубавицата.

Чул Ашик-Кериб новината, хукнал към кервансарая и видял златното блюдо на сергията на тифлиския търговец.
– Мое е – заявил певецът и го грабнал.
– Вярно – съгласил се търговецът, – познах те, Ашик-Кериб. Връщай се бързо в Тифлис. Твоята Магул-Мегери ми нареди да ти кажа, че срокът изтича и ако не идеш в уречения ден, ще се венчае за друг.

Ашик-Кериб се хванал за главата от отчаяние – три дни оставали до крайния срок. Метнал се на коня с една торба жълтици и препуснал лудешки. Накрая измъченото животно се строполило бездиханно навръх планината Арзинган, между Арзинян и Арзерум.

– Как да те следвам! – рекъл Ашик, – този кон лети като вятър, а аз мъкна тази тежка торба.
– Вярно, закачи торбата за седлото и ме следвай.
Макар да тичал с все сили, Ашик-Кериб изостанал.
– Защо се влачиш? – подвикнал му конникът.
– Как бих могъл да те следвам – конят ти е по-бърз от мисъл, пък аз съм капнал от умора.
– Вярно, мятай се зад мен и право ми кажи – къде искаш да  идеш?
– Ех, да можех днес да стигна Арзерум – въздъхнал  Ашик.
– Затвори си очите – и момъкът ги затворил. – Отвори ги  сега.
Що да види Ашик – пред него белеят стените и проблясват минаретата на  Арзерум.
– Сбърках, ага – подхванал Ашик, – сбърках, исках да кажа, да ида в Карс.
– Тъй, тъй – възкликнал конникът, – нали трябваше да кажеш чистата истина. Сега си затвори очите – сега ги отвори.
Ашик едва повярвал на очите си – вече бил в Карс. Свлякъл се на колене и рекъл:
– Сбърках, ага, трижди е виновен твоят слуга Ашик-Кериб, но нали знаеш – човек реши ли да лъже от сутринта, налага се да лъже докрай. Трябва да ида в Тифлис.

– Невернико! – разсърдил се конникът. – Ох, какво да те правя, ще ти простя. Затвори си очите, сега ги отвори – добавил той след минута.
Ашик възкликнал от радост – били пред градските порти на Тифлис. От все сърце благодарил, смъкнал торбата от седлото и рекъл на конника:
– Ага, благодеянието ти е огромно, но смирено те моля – стори още нещо, за да стане безмерно. Кажа ли, че за един ден съм дошъл от Арзинян до Тифлис, никой няма да ми повярва. Дай ми някакво доказателство.
– Наведи се – засмял се човекът – вземи шепа пръст изпод копитата на коня и я прибери. Не ти ли повярват, да доведат онази жена, дето е сляпа вече седем години, намажи ѝ очите и тя ще прогледне.
Ашик взел шепа пръст изпод копитата на белия кон, но докато се изправи, конят и конникът вече ги нямало. И тогава разбрал, че неговият покровител бил не кой да е, ами самият Хъдърлез.

Късно вечерта Ашик-Кериб открил родния си дом. Потропал на вратата с разтреперана ръка и извикал:
– Ана, ана, отвори! Аз съм гост божи. Измръзнал съм и съм гладен. Моля те, заради сина си в странство, пусни ме.
Старицата отвърнала с немощен глас:
– Пътниците да търсят подслон в богаташките къщи. Сега в града има сватба – върви там. Там ще нощуваш от хубаво по-хубаво.
– Ана – възразил той, – тук никого не познавам и затова повторно те моля – в името на сина ти в странство, пусни ме.
Тогава сестра му рекла на майката:
– Мамо, ще стана да отворя.
– Несретнице – троснала се старицата, – с радост посрещаш и гощаваш младежи, защото вече седем години от плач загубих своето зрение.
Но дъщерята, без да обръща внимание на упреците, отворила и пуснала Ашик-Кериб.

Той изрекъл обичайните поздрави, приседнал и с прикрито вълнение се огледал. На стената в прашасал калъф висял неговия саз и момъкът попитал майката:
– Какво виси на стената?
– Любопитен си – отвърнала тя, – бъди доволен, че ти дават комат хляб и утре ще те изпратят по живо по здраво.
– Вече ти казах – възразил той, – че си родната ми майка, а това е сестра ми. Затова те моля да ми кажеш какво виси на стената?
– Саз, саз е това – троснала се старицата, без да му вярва.
– Какво е саз?
– На него се свири и пее.
Ашик-Кериб я помолил да позволи на сестра му да свали саза и да му го покаже.
– Не бива – опънала се старицата, – това е сазът на клетия ми син. Виси на стената вече седем години и жива ръка не го е докосвала.
Но сестра му станала, свалила саза и му го подала. Тогава той вдигнал глава и казал тази молитва:
– О, Аллах Всемогъщи! Ако е писано да стигна до желаната цел, нека седемструнният саз запее както, когато свирих последно на него – и дръпнал медните струни. Те звъннали мелодично и момълът запял:

Майка му заридала и попитала през сълзи:
– Как се казваш?
– Рашид – отвърнал той.
– Рашид, веднъж говори, после слушай – промълвила тя. – С тези думи разкъса сърцето ми на парчета. Снощи в съня си видях, че косите ми са побелели, макар от плач да съм сляпа вече седем години. Кажи ми, ти, който имаш гласа му, кога ще си дойде синът ми? – и през сълзи дважди повторила молбата си.

Напразно той обяснявал, че е синът ѝ, тя не повярвала. Подир малко той я помолил:
– Мамо, разреши да взема саза и да ида на сватбата. Сестра ми ще ме заведе. Ще посвиря, ще попея и каквото получа, ще го донеса и с вас ще го споделя.
– Не давам – запряла се старицата, – откак сина ми го няма, саза не напуска дома ни.
Той се заклел, че няма да повреди ни една струна:
– Но дори да се случи – допълнил Ашик – ще платя за щетите с парите си.
Старицата опипала торбата му и като усетила, че е пълна с жълтици, отстъпила. Сестра му го завела в богаташкия дом, огласен от сватбарският пир и останала вън до вратата да чуе какво ще стане.

В къщата живеела Магул-Мегери и нощес трябвало да стане жена на Куршуд-бек. Женихът празнувал с роднини и другари, а булката седяла зад богатата чапра със своите приятелки. В едната си ръка държала чаша отрова, в другата с остър кинжал. Била дала клетва да умре, преди да отпусне глава в ложето на Куршуд-бек. Ето, че зад чапрата дочула как някой пристигнал и казал:
– Салам алейкум! Вселите се и пирувате, затова разрешете на бедния странник да поседне с вас, пък в замяна ще ви попея.
– Защо не – възкликнал Куршуд-бек. – Добре дошли са всички певци и танцьори, защото тук има сватба. Изпей ни нещо, певецо, и ще те изпратя с шепа жълтици.

Подир малко Куршуд-бек попитал:
– Как ти е името, пътниче?
– Шинди-Гьорурсез.
– Ама че име – засмял се младоженецът, – за пръв път чувам такова име!
– Когато майка ми се мъчела да ме ражда, много съседи се изредили да питат син или щерка ѝ е пратил Аллах. Все им отговаряли „шинди гьорурсез“. Та като съм се родил, така ме кръстили.
След тези думи той смъкнал своя саз и запял.

Братът на Куршуд-бек, който бил ахмак и не го слушала много главата, скочил с кинжал в ръка и се провикнал:
– Лъжеш, не може да дойдеш от Халаф до тук за един ден!
– Защо ще ме колиш? – попитал Ашик. – Та нали певците се стичат на едно място от четирите краища на света… Пък и аз от вас нищо не искам, ако щете ми вярвайте.
– Продължавай – подвикнал женихът и Ашик-Кериб отново запял:

Магул-Мегери разпознала любимия глас и захвърлила на една страна отровата, на друга кинжала.
– Май ще удържиш на дадената клетва – учудили се нейните другарки. Нощес ще станеш жена на Куршуд-Бек.
– Вие не можахте, само аз разпознах най-скъпия ми глас – отвърнала булката.
Грабнала една ножица и срязала чапрата. Погледнала и видяла своя Ашик-Кериб.

С вик се хвърлила на врата му и двамата се свлекли на пода безчувствени. Братът на Куршуд-бек се спуснал с кинжал в ръка да ги заколи, но Куршуд-бек го спрял с думите:
– Опомни се и разбери – каквото е писано на човек по рождение, не може да се промени.

Когато Магул-Мегери се свестила, почервеняла от срам, закрила лицето си с ръце и се прибрала зад чапрата.
– Вече разбрахме, че си Ашик-Кериб – рекъл женихът – но кажи ни как е възможно толкова бързо да изминеш този дълъг път?
– В доказателство, че казвам чистата истина – отвърнал Ашик, – нека сабята ми разсече камък. Ако лъжа, шията ми да се изтъни като косъм, но най-добре – доведете тук сляпата, която от седем години не е виждала божия свят – ще ѝ възвърна зрението.
Сестрата на Ашик-Кериб, която стояла до вратата и чула неговите думи, хукнала при майка си.
– Мамо! – развикала се тя от вратата – той наистина е моят брат и твоят син Ашик-Кериб.
Хванала я под ръка и я завела на сватбеното тържество. Ашик извадил малко пръст, разкалял я с вода и намазал очите на майка си, като промълвил:
– Хора, вижте колко могъщ е Хъдърлез – и майката в миг прогледнала.

След това чудо никой не посмял да се съмнява в неговите думи и Куршуд-бек безмълвно отстъпил своята булка, прекрасната Магул-Мегери.

В безмерната си радост, Ашик-Кериб казал:
– Слушай Куршуд-Бек, ще ти дам утешение. Сестра ми не е по-лоша от предишната ти невеста. Сега и аз съм богат и зестрата ѝ няма да е по-малка. Ожени се за нея и бъдете толкова щастливи, колкото аз със скъпата ми Магул-Мегери.