Глупавият тъкач

Един тъкач си търсел работа и се главил за пастир. Стопанинът добре знаел, че новият работник много-много не отбира, та подробно и внимателно му обяснил какво трябва да прави. Накрая завършил:
– Ако вълк или друг див звяр нападне стадото, вземи няколко камъка като тези (вдигнал да ги покаже) и ги хвърли по злосторника. Хищникът ще се изплаши и ще избяга.
Тъкачът потвърдил, че всичко му е ясно и подкарал стадото към пасището отсреща на хълма, където добитъкът по цял ден пасял.

Не щеш ли, още същия ден се появил вълк. Хукнал с все сила тъкачът надолу към стопанството да вземе онези камъни, които стопанинът му показал. Ала докато се върне, от стадото нищо не останало – кое животно изядено, кое удушено. Видял стопанинът каква беля е станала и здраво захокал глупака:
– Камъни ли нямаше на пасището, че трябваше да тичаш дотука, безумецо? – викал в яда си. – Овчар не става от тебе. Утре ще останеш да пазиш болната ми майка. Щом не те бива да пазиш овцете, ще пъдиш мухите от лицето ѝ!

На другия ден тъкачът останал да се грижи за болната жена. Тя лежала отвън и мухите били същинска напаст. Тъкачът се огледал за нещо, с което да ги напъди. И нали му било казано да вземе най-близкия камък, за да пази стадото от дивите зверове, решил да покаже колко е умен и прилежен. Грабнал най-близкия камък – едър и тежък, и го метнал по мухите. За малко да пребие болната женица и тя стреснато се развикала. Уплашил се тъкачът, че този път стопанинът добре ще го подреди и избягал.

Тичал цял ден, вървял цяла нощ и накрая пристигнал в едно село, където живеели много тъкачи.
– Добре си дошъл – поздравили го те. – Похапни и хубаво се наспи. Утре шестима ще ходим за вълна. Искаш ли да ни помогнеш?
– С радост – съгласил се тъкачът.

Рано сутринта седмината тъкачи поели към селото, откъдето купували вълната. Пътят минавал през дълбоко дере, в което доскоро течала река, но сега било сухо. Добре, ама тъкачите били свикнали да го преплуват и макар да нямало вода – съблекли се, вързали дрехите на главите си и заплували през сухия пясък и камънак по дъното на дерето. Стигнали до другия бряг, без да пострадат, освен изподраните лакти и колена. Щом стъпили на брега, един решил да ги преброи, за да са сигурни, че всички са прекосили дерето. Прочел всички, без себе си, и се развикал:
– Останахме само шестима!
Захванали се и другите да броят и всички направили същата грешка – никой не включил себе си в бройката. Угрижени, че един го няма, хукнали нагоре-надолу по брега да търсят загубения си другар.

Така ги заварил един пътник и учуден ги попитал какво става.
– Ох! – подхванал един от тъкачите. – Тръгнахме седем от отсрещния бряг и един се загуби. Може да се е удавил в дерето, защото сега сме само шестима.
Човекът разбрал на мига какво става, вдигнал една дебела тояга и взел да ги брои като здраво тупвал всеки по гърбината:
– Един! Два! Три!… – та до седем.
Чули тъкачите, че пак са седмина и зарадвани от все сърце благодарили на човека, който взели за велик магьосник, щом пак ги е направил седмина от очевидно шестима.