Птицата на Истината

Имало едно време беден рибар, който живеел в малка къщурка на брега на голяма река. Под игривите слънчеви лъчи водите ѝ ярко проблясвали, а крайбрежните дървета и храсти заглушавали градския шум и наоколо звучали единствено птичите песни.

Веднъж, както всеки ден, човекът отишъл за риба. Тъкмо да хвърли рибарската мрежа, когато видял по течението да се носи изящна люлка от кристал. Изкусно метнал мрежата под люлката и успял да я издърпа. Повдигнал копринените завески и вътре видял две бебета, момченце и момиченце. Близнаците отворили очички и му се усмихнали. Сърцето на рибаря се изпълнило с жал, захвърлил рибарските такъми и занесъл бебетата при жена си у дома.

Когато добрата му съпруга видяла какво има в люлката, вдигнала отчаяно ръце:
– Не ни ли стигат осемте деца – проплакала тя, – че носиш още! С какво си мислиш ще ги храним?
– Ти самата щеше ли да ги оставиш да умрат от глад или да ги погълнат морските вълни? – отвърнал той. – Където са осем гърла, там са и десет.

Жената не казала нищичко повече. Истината била, че сърцето ѝ вече преливало от обич към невръстните деца. И като по чудо от този ден нататък в бедняшкия дом вече никога не липсвала храна. Осиновените деца растели тъй добри и мили, че скоро новите им родители ги заобичали дори повече от осемте си момчета, които били свадливи и завистливи. Скоро сирачетата забелязали, че новите им братя не ги харесват и непрестанно им погаждат лоши номера. Затова близначетата често излизали сами и с часове играели на брега на реката. Винаги отделяли по парче хляб от закуската си, за да нахранят птичките. В отплата те ги научили на много неща – да стават много рано сутрин, да пеят прекрасно и да говорят езика им, което съвсем малко хора умеят.

Макар че двете сирачета правели всичко възможно да избегнат свадите с осмината си братя, от ден на ден ставало все по-зле. И ето че една сутрин най-голямото момче рекло на близнаците:
– Хубаво, че се правите на по-добри и по-възпитани от нас, ама ние поне си имаме майка и татко, а вие – само реката, баш като някакви жаби.
Горките деца не отвърнали нищо на тази обида, но много ги заболяло. Казали си, че повече не може така и решили да тръгнат по белия свят да си търсят късмета.

На следващия ден станали рано като пойните птички и слезли тихо по стълбите, без никой да ги усети. Един прозорец бил открехнат, те се мушнали през него и хукнали към реката. Там усетили, че сякаш крачат близо до приятел и поели по брега с надежда, че все ще се намери някой, който да се погрижи за тях.

Цял ден вървели, без да срещнат жива душа. Вечерта, изморени и с набити крака, близнаците стигнали до една къща. Двамата толкова се зарадвали! Но радостта им не траяла дълго – вратата била здраво заключена и къщата изглеждала празна. Децата така се отчаяли, че едва не заплакали. Но момчето си преглътнало сълзите и с бодър глас казало:
– Е, все пак тук има една пейка. Да седнем и отпочинем, а после ще решим какво да направим.

Известно време, смазани от умора, децата просто седели, без да виждат нищо наоколо. Но лека-полека се окопитили и забелязали под керемидите на покрива ято лястовички, които весело си бърборели. Разбира се, птичките не знаели, че децата разбират езика им, иначе не биха говорили толкова, ала тъй или иначе казали всичко, което им се въртяло в главичките.

– Добра вечер, почитаема градска сеньора! – зачуруликала една лястовица с груби и недодялани маниери. – Брех, че радост – само да ви гледам, ми стига! Само катʼ се сетя, че сте долетели при провинциалните си роднини след толкоз много години детʼ живейте в палата!
– Наследих това гнездо от баща ми – отвърнала другата лястовица – и понеже ми го завеща, ще се настаня в него. Но – добавила любезно тя, – надявам се, Вие и цялото Ви семейство да сте добре?
– Много сме си добре, радвам се, че туй мога да кажа. Щерка ми, горката, преди време тъй лошо ѝ се възпалиха очите, че едвам не ослепя. Добре, че сварих да намеря чудно биле и се оправи.
– Ами как е песента на славея? Още ли се рее тъй високо чучулигата? Ами сойката – пак ли се облича толкова елегантно?
Тези въпроси сепнали полската лястовица.
– Аз клюки не разнасям – отсякла тя строго. – Едно време всички бяха честни и възпитани, сега се заразиха от лошия пример на хората. Толкова жалко.
– Какво! Невинност и добри маниери липсват сред птиците!? Не и в провинцията! Драга приятелко, какви ги говорите?
– Истината и нищичко повече! Само си представете, тъкмо дойдохме напролет и заварихме няколко сойки да се стягат за полет на север! От чисто състрадание ги заубеждавах да зарежат тая глупост, пък те ми се троснаха крайно безочливо.
– Странно! – възкликнала градската лястовица.
– Тъй-тъй! Но по-лошото беше, че качулатата чучулига, дето навремето беше скромна и срамежлива, сега е една крадла и нищо повече – задига царевица и зрънца винаги, когато може.
– Това, което казвате, ме учудва.
– Ще се учудите още повече, като ви кажа, че когато пристигнах за лятото, заварих в гнездото ми едно безсрамно врабче! „Това гнездо е мое – рекох му аз. – Твое ли? – изсмя се то в лицето ми. – Да, мое. Предците ми тук са родени, тук ще родя и децата си!“ После съпругът ми го изхвърли. Сигурна съм, че таквиз работи не стават в града.
– Не съвсем, струва ми се. Да знаехте само на какво станах свидетел!
– О, разкажете, разкажете! – зацвърчаха другите птички и щом всички се настаниха удобно, градската лястовица започна своя разказ:

Преди време кралят се влюби в най-малката дъщеря на един шивач – тъй мила и добра сеньорита, колкото и прекрасна. Техни благородия, придворните, мислеха, че той ще избере една от техните дъщери за кралица и опитаха да попречат на сватбата, но кралят не ги послуша. После избухна войната и кралят поведе своята армия, а кралицата остана в двореца нещастна и сама. Когато настана мирът, кралят се върна и придворните му съобщиха, че в негово отсъствие съпругата му родила две деца, които умрели, а тя самата полудяла и се наложило да я затворят в една планинска кула, където след време може да се оправи от свежия въздух.
– Така ли беше наистина? – прекъснаха я настоятелно лястовиците.
– Разбира се, че не – отвърна градската дама с леко презрение заради глупостта им. – Децата бяха живи и здрави в къщата на градинаря, но през нощта шамберланът ги сложи в люлка от кристал и ги пусна по реката. Цял ден се носеха по течението, защото, макар водата там да е много дълбока, тече спокойно, та децата бяха в безопасност. На сутринта, така казаха моите приятелки, кралският рибар, който живее на брега, ги спасил.

До този миг децата лежали нехайно на пейката, заслушани в птичето бърборене. Ала щом чули историята за люлката от кристал, която тяхната майка осиновителка обичала често да разказва, скочили на крака и се спогледали.
„Колко се радвам, че разбирам птичи език! – си казали с очи един на друг.“

През това време лястовичките продължавали да говорят:
– Същински късмет! – цвърчали радостно те. – Щом децата пораснат, ще се върнат при баща си и ще освободят майка си.
– Хич не е лесно, както си мислите – поклатила глава градската лястовица. – Първо ще трябва да докажат, че са деца на краля и че майка им никога не е полудявала. Всъщност е толкова трудно, че има само един начин.
– Как? Как? – зачуруликали лястовиците. – Ти откъде знаеш?
– Знам – отвърнала градската лястовица, – защото веднъж в кралската градина срещнах една кукувица, която, няма нужда да ви казвам, се правеше, че може да гадае. Заговорихме се за това-онова в палата и за разни случки от предните години.
– Ах – възкликна тя, – единственият, който може да изобличи подлите министри и да докаже истината на краля, е Птицата на Истината, която може да говори човешки език.
– И къде е тази птица? – попитах аз.
– Заключена е в двореца „Ела-и-не-се-връщай“ и я пази зъл великан, който спи четвърт час на едно денонощие – отвърна кукувицата.
– И къде е този замък? – прекъснала разказа полската лястовица, която като всички останали и най-вече децата слушала с цялото си внимание.
– Знам само, че е сред някаква пустиня – отвърнала нейната приятелка. – Но тук наблизо се издига висока мрачна кула. Там живее стара вещица, която знае пътя, но ще го покаже само на онзи, който обещае да ѝ занесе многоцветна вода за нейните магии. Ден и нощ Кобните птици пазят Птицата на Истината. С крясъците си я заглушават и е невъзможно да се разбере коя е.
– И няма ли кой да каже на горкото момче как да разпознае Птицата на Истината, ако изобщо намери замъка? – попитала полската лястовица.
– Никой – отвърнала градската лястовица, – освен един стар бухал, който живее като отшелник в онази пустиня, но единствената дума, която той знае на човешки език е „кръст“. Затова даже принцът да стигне до замъка, няма да разбере думите на бухала. Ха, я вижте, слънцето вече се спуска в гнездото си, време е и аз да се връщам в моето. Лека нощ, приятели, лека нощ!

Децата, забравили глад и умора заради смайващата новина, скочили и поели в посоката, накъдето полетяла градската лястовица.

След два часа те пристигнали в голям, красив град, за който решили, че сигурно е столицата на бащиното им кралство. На прага на една къща стояла добре изглеждаща жена и те я попитали може ли да ги приюти за през нощта. Тя толкова харесала хубавите им лица и добрите им маниери, че с радост се съгласила.

На другата сутрин едва зазорило и момичето премело цялата къща, а момчето поляло градината, та докато стане време добрата жена да слезе по стълбите, вече нямало нищо за шетане в къщата. Това така я зарадвало, че пожелала децата да останат при нея завинаги. Момчето отвърнало, че с радост ще остави сестра си, но той самият има важна работа, която не може да се отлага. Сбогувал се с тях и заминал.

Три дълги дни бродил по пътищата, но и помен нямало от мрачната кула. На четвъртия ден всичко отново се повторило и малкият принц, напълно отчаян, седнал под едно дърво и заровил лице в шепи. Скоро нещо прошумоляло над главата му, той вдигнал глава и видял една гургулица, вперила блестящите си очички в него.

– Ах, гургуличке! – извикало момчето на езика на птиците. – Ах, гургуличке, знаеш ли къде е мрачната кула на вещицата?
– Клето дете – отвърнала гургулицата, – кой те подложи на това изпитание?
– Моята щастлива или моята злощастна съдба – отвърнало момчето, – но не зная коя.
– За да идеш там – отвърнала птицата, – трябва да тръгнеш след вятъра, който днес духа натам.

Момчето поблагодарило и хукнало с все сили след вятъра, уплашено да не би да си смени посоката и да го заблуди. Изглежда вятърът му съчувствал и продължил да духа без да се променя.

Стъпка след стъпка наоколо ставало все по-ужасно, но когато паднала нощта, зад притъмнелите чукари детето най-сетне видяло нещо още по-тъмно. С удвоени сили то хукнало натам и когато пристигнало до кулата, сграбчило чукалото и здраво почукало три пъти на портата. Ударите отекнали в канарите наоколо и ехото ги разнесло.

Вратата бавно се отворила и на прага се появила старица със свещ пред лицето си, което било тъй отвратително, че момчето неволно отстъпило назад уплашено, както и от гущерите, бръмбарите и други ужасни създания, които подскачали край вещицата.
– Кой си ти, дето смее да чука на портата ми и да ме буди? – провикнала се тя. – Казвай бързо какво искаш, че да не стане по-лошо.

– Почитаема сеньора – отвърнало детето, – мисля, че знаете пътя до замъка „Ела-и-не-се-връщай“. Моля да ми го покажете.
– Добре, добре – отвърнала вещицата и изкривила устни сякаш в усмивка, – но сега е късно. Утре ще идеш. Влизай сега, ще спиш при моите гущери.
– Не мога – отвърнало момчето. – Трябва да ида преди да пукне зората.
– Ще ти кажа, ако обещаеш да ми напълниш този буркан с многоцветна вода от чешмата в двора на замъка – отвърнала тя. – Ако не спазиш дадената дума, ще те превърна завинаги в някаква гадина.
– Обещавам – отвърнало момчето.
Тогава старицата повикала едно мъничко кученце и му заръчала:
– Заведи това дете в замъка „Ела-и-не-се-връщай“, но не забравяй да съобщиш на моя приятел кого водиш.
Кучето се надигнало, разтърсило козина и тръгнало.

След два часа пристигнали пред огромен замък, черен и мрачен, а вратите му зеели разтворени, макар ни звук, ни светлинка да показвали, че вътре има някой. Но кучето май добре знаело какво ги очаква, извило глас в протяжен див вой и влязло вътре. Момчето не било сигурно дали великанът спи или будува и спряло за малко под една дива маслина, която растяла наблизо – единственото дърво, което виждало след срещата си с гургулицата.
– О, Небеса, помогнете ми – прошепнал малкият принц.
– Кръст! Кръст! – разнесъл се в отговор нечий глас.
Момчето скочило от радост, защото разпознало бухала от разказа на градската лястовица, и тихичко заговорило на птичи език:
– О, мъдри бухале, моля те за помощ и защита! Търся Птицата на Истината, но преди това трябва да напълня този буркан с многоцветна вода.
– Недей да правиш това – отвърнал бухалът. – Напълни буркана от извора, който бълбука до вълшебната чешма в двора на замъка. После влез в птичарника срещу голямата порта, но внимавай да не вземеш някоя от птиците с пъстри блестящи пера. Всяка ще кряка и настоява, че е Птицата на Истината. Търси в ъглите малка бяла птичка, която другите непрестанно се опитват да убият, без да знаят, че тя е безсмъртна. Трябва да си страшно бърз, защото точно в този миг великанът заспива и имаш само четвърт час да свършиш всичко.

Момчето се втурнало напред като мълния – влязло в двора и открило двата извора един до друг. Подминало чешмата с многоцветна вода и напълнило буркана с чиста, прозрачна вода от бълбукащия извор. После забързало към птичарника и олелията, която се надигнала отвътре, едва не го съборила. Писъци на пауни, крясъци на гарвани, грачене на свраки – всяко пернато създание настоявало, че е Птицата на Истината. Момчето с каменно лице ги подминало и там, забутана в най-тъмния ъгъл, стояла мъничката бяла птичка сам-самичка, заглушена от вресливите гласове на Кобните птици. Детето я скрило в пазвата си да е в безопасност и излязло от птичарника, целият изпълнен с бесни птичи крясъци.

Щом се озовало вън, момчето хукнало към кулата на вещицата. Когато призори потропало на портата, вещицата излязла и момчето ѝ подало буркана с вълшебна  вода.
– Превърни се в папагал! – провикнала се злата старица, като плиснала към него водата.
Но вместо да се преобрази, както ставало с всички до сега, момчето се разхубавило десет пъти повече, защото тази вода вършела само добри, а не зли магии. Тогава всички ужасни създания, вещерските слуги, презглава се втурнали да се отрият във вълшебната вода и отново се превърнали в човешки същества.

Когато вещицата видяла това, ядно изфучала, грабнала хвърчащата си метла и отлетяла нанякъде.

Можете ли да си представите радостта на сестричката, когато видяла своя брат с Птицата на Истината? Но предстояло нещо още по-трудно – как да занесат на краля Птицата на Истината, без да ги заловят подлите придворни, защото кралят със сигурност би ги наказал сурово, ако разберял за техния заговор.

Незнайно как един ден, сякаш по чудо, целият град заговорил, че Птицата на Истината е някъде наблизо. Стреснали се придворните и започнали всякакви приготовления само и само да попречат истината да стигне до ушите на краля.

Наточили и намазали оръжията си с отрова, пуснали орли и соколи с надежда, че ще хванат Птицата на Истината, насъбрали клетки и кафези, за да я затворят, ако не успеят да я погубят и не пропускали сгоден случай да злословят, че под бялата ѝ перушина се крият черни пера. Нямало нещо, което да не направят само и само да попречат на краля да види птицата и да разбере истината.

Ала както често става в тези случаи, подлите придворни си докарали сами белята. Толкова приказки изприказвали за Птицата на Истината, че кралят все пак научил за нея и заявил, че настоява да я види. Колкото повече трудности изниквали, толкова повече желанието му се усилвало и накрая разгласил прокламация – който открие Птицата на Истината, да я занесе на краля незабавно.

Щом момчето видяло кралската прокламация, повикало сестра си и двамата забързали към палата. Птицата била скрита в неговата туника, но както можело да се очаква, придворните препречили пътя на децата и заявили, че не може да влязат. Напразно момчето обяснявало, че изпълнява кралската заповед, придворните отвърнали, че негово величество още е в леглото и е забранено да го будят.

Още се разправяли, когато неочаквано птицата сама решила спора – изхвърчала от скришното си място и влетяла през един отворен прозорец в стаята на краля. Кацнала на възглавницата до кралската глава, поклонила се и с уважение заговорила:
– Ваше Величество, аз съм Птицата на Истината, която пожелахте да видите. Наложи се да се явя пред Вас по този начин, защото децата, които ме донесоха, са задържани от Вашите придворни.
– Скъпо ще ми платят за това неподчинение! – скочил гневно кралят и веднага наредил на слугите да доведат близнаците в неговите покои.

Само след минута принцът пристигнал със сестра си за ръка.
– Кой си ти? – попитал кралят – И какво общо има с теб Птицата на Истината?
– С Ваше позволение, Ваше Величество, нека тя сама разкаже – отвърнало момчето.

Птицата разкрила цялата истина и най-сетне кралят научил за подлия заговор, проточил се толкова дълги години. Със сълзи на очи той прегърнал децата си, а после тримата забързали към планинската кула, където била заключена кралицата. Клетата жена била побеляла като мрамор, защото непрестанно дотогава живяла в тъмницата, но щом зърнала съпруга и децата си, лицето ѝ поруменяло от радост и станала отново красива.

Всички се завърнали в кралската столица, а народът радостно ги посрещнал. Подлите царедворци били жестоко наказани, а колкото до добрия рибар и жена му, кралят ги обсипал с почести и богатства и всички ги обичали и уважавали до края на дните им.