Снежна Дъщеря и Огнен Син

Имало едно време мъж и жена, които нямали деца и това било тяхната голяма мъка. Един зимен ден, когато слънцето ярко светело, двамата седели пред своята къщурка. Жената вдигнала глава към дългата редица ледени висулки, провесени над тях от стряхата, и с въздишка казала на съпруга си:
– Ще ми се да имахме толкова деца, колкото са тези висулки.
– Нищо не би ме зарадвало повече! – отвърнал мъжът ѝ.
В този миг една висулчица се откъснала и паднала право в устата на жената. Тя я глътнала и казала с усмивка:
– Може заради това да родя снежно детенце!
Съпругът се разсмял на странното хрумване на жена си и двамата се прибрали вкъщи.

Минало известно време и жената родила малко момиченце, бяло като сняг и студено като лед. Когато слагали бебето до огнището, то не спирало да плаче, докато не го преместят някъде на хладно. Детенцето растяло не с дни, а с часове и след няколко месеца вече ходело и говорело. Но въпреки това момиченцето не било лесно за гледане. Създавало много грижи и тревоги на родителите, защото цяло лято прекарвало в мазето, а през зимата спяло отвън на снега и колкото по-студено било, толкова по-щастливо изглеждало. Бащата и майката започнали да го наричали „Нашата Снежна Дъщеря“ и това име му останало за цял живот.

Една зимна вечер родителите ѝ седели до огнището и обсъждали странните навици на дъщеря си, която изтичала навън да се порадва на яростно бушуващата снежна буря. Жената въздъхнала дълбоко и рекла:
– Ще ми се да бях родила Огнен Син!
Щом изрекла тези думи, една искра от огъня паднала в скута ѝ, а тя казала през смях:
– Сега наистина ще родя Огнен Син!
Съпругът се разсмял на думите на жена си, защото ги взел за шега. Но скоро променил мнението си, защото жената родила момче, което не спирало да реве, докато не го сложат съвсем близо до огъня. Ако пък се случело Снежна дъщеря да го приближи, то направо се скъсвало от рев. И тя от своя страна го избягвала, доколкото може и винаги сядала възможно най-далече от него.

Родителите наричали момчето просто „Нашия Огнен Син“ и това име му останало за цял живот. И той създал на своите родители немалко грижи и тревоги, макар че също много бързо пораснал – преди да навърши година, вече ходел и говорел. Бил ален като огън и също тъй горещ на допир. Сядал винаги възможно най-близо до огнището и не понасял студа. Ако сестра му била в същата стая, той почти влизал в пламъците. От своя страна момичето също се оплаквало, че е много горещо, ако брат ѝ бил наблизо. През лятото момчето лежало под знойните лъчи на слънцето, а девойката се криела в мазето. Братът и сестрата много рядко се срещали, всъщност внимателно се избягвали.

Точно когато момичето пораснало и се превърнало в ненагледна красавица, майката и бащата внезапно починали един след друг. Тогава Огнен Син, който вече бил силен и красив млад мъж, рекъл на сестра си:
– Ще тръгна по света, защото няма никакъв смисъл да стоя у дома.
– И аз ще дойда – отвърнала тя, – защото, освен теб, нямам никой на света и усещам, че ще сме щастливи, само ако не се разделяме.
Огнен Син отговорил:
– Обичам те от все сърце, но когато си наблизо, направо се смръзвам, а ти почти умираш от горещина, ако те доближа! Как ще пътуваме заедно, без да се намразим един друг?
– Не се тревожи – отвърнала девойката, – много умувах за това и измислих как да се понасяме един друг! Виж, направих за всеки по едно кожено наметало. Щом ги облечем, аз няма да усещам тъй силно твоята горещина, а ти – моя студ.

Двамата облекли наметалата и радостно поели на път. За първи път били много щастливи, че са заедно един до друг.

Дълго време Огнен Син и Снежна Дъщеря бродили по широкия свят. В началото на зимата пристигнали до една огромна гора и решили да останат там до пролетта. Огнен Син си построил къщурка, където винаги горял буен огън, а сестра му, облечена в лека рокля, денем и нощем живеела на открито.

Веднъж кралят на онази страна отишъл на лов в гората и видял Снежна Дъщеря да се разхожда под дърветата. Смаял се как може тази красавица да се разхожда в снега само по лятна рокля. Спрял девойката и я заговорил. Скоро научил, че тя не може да стои на топло, а брат ѝ не понася студа. Кралят останал очарован от неземната хубост на Снежна Дъщеря и я помолил да му стане жена. Девойката приела и вдигнали разкошна сватба.

Кралят заповядал да се изгради просторен леден дворец под земята за своята млада съпруга, който и през лятото да не се разтопява. А за нейния брат построил къща, заобиколена с огромни пещи, които горели денем и нощем. Огнен Син бил много доволен, но от жегата, в която постоянно живеел, тялото му толкова се сгорещило, че станало опасно да го приближават.

Веднъж кралят организирал богато пиршество и заедно с другите гости поканил Огнен Син. Момъкът изчакал всички да заемат местата си на разкошната трапеза, но когато влязъл вътре, всички избягали на открито, защото горещината, която излъчвал, била нетърпима. Тогава кралят много се ядосал и казал:
– Ако знаех какви бели ще създаваш, никога нямаше да те поканя.
Тогава Огнен Син отвърнал през смях:
– Не се гневи, скъпи братко! Аз обичам горещината, а сестра ми – студа. Ела, позволи ми да те прегърна и ще си тръгна веднага.

Преди кралят да отрони и дума, Огнен Син го взел в обятията си. Кралят изкрещял силно от болка и когато неговата жена, Снежна Дъщеря, дотичала от съседната стая, където се криела от топлината на брат си, го заварила да лежи изпепелен на пода.

Щом Снежна Дъщеря видяла това, се втурнала към брат си. Започнала бясна борба, невиждана дотогава на земята. Когато хората, привлечени от шума, забързали натам, заварили Снежна дъщеря разтопена на вода, а Огнен Син – изгорял на пепел.

И това бил краят на нещастните брат и сестра.