Живял някога един бедняк с жена си и тримата си синове – Матс, Петер и Свенд. Случила се сушава година и животът на семейството станал тежък – хлябът не достигал.
– Има повече гърла, отколкото хляб вкъщи – рекъл бащата. – Деца мои, трябва вече сами да си изкарвате прехраната.
Майката заплакала:
– Матс и Петер са вече големи и ще се справят – казала тя, – ала клетият Свенд е много малък. Той какво ще изкара?
– Да стане говедар, ако не умее нищо друго да работи! – отвърнал бащата.
Но Свенд рекъл:
– Не се плаши, мамо, пусни ме и аз да си търся работа.
– Така да бъде – съгласила се майката.
Братята се стегнали за път. Най-големият син Матс рекъл:
– Аз ще взема старото палто на татко. Той седи само в къщи и не му трябва.
Средният брат Петер огледал бедната къща, но там нямало нищо освен една тенджера на майка му. Тя я обичала, гордеела се с нея и така усърдно я лъскала, че съдината блестяла като слънце в къщата.
– Ще взема тенджерата! – рекъл Петер. – И без това мама няма какво да готви в нея, пък аз ще я продам и докато си намеря работа, ще живея с тези пари.
Свалил лъскавата тенджера и я нахлупил на главата си като шапка.
– За Свенд нищо не остана! – въздъхнала майката.
Тя много обичала най-малкия си син, защото бил толкова приветлив и скромен. Помагал на майка си, с каквото можел.
– Мамо, аз ще взема за спомен от дома един пирон. Оня, на който си закачвам палтото, преди да си легна – и Свенд измъкнал пирона от стената, увил го в едно парцалче и го прибрал в джоба си.
– Ама че глупчо! – засмели се братята. – Решил да вземе със себе си някакъв ръждив пирон! За какво ти е?
– Откъде да знаеш, може да ми свърши работа? – отвърнало момчето. А на душата му било тъй весело, сякаш пиронът бил златен.
Майката със сълзи на очи изпратила децата си. Свенд дълго ѝ махал за сбогом с шапката си. На кръстопътя по-големите братя се спрели.
– Ние с Петер ще продължим заедно, а ти, Свенд, нямаш работа с нас! – рекъл Матс.
– Е, тогава сбогом, мили братя! На добър път! Дано се видим скоро! – казал Свенд и свил по междуселския път.
След два-три часа той се уморил, но наблизо не се виждало нищо друго освен поля и гори. Внезапно забелязал, че на пътя пред него има някой. Поуплашен, Свенд си казал:
– Ами ако това е мечка? Как ще се спася?
Но се оказало, че това бил човек, който обикалял и се тюхкал около каруцата си.
– Хей, момче – извикал той на Свенд, – я ела да ми помогнеш! Колелото на каруцата се счупи и не мога да стигна до ковачницата.
– Аз имам един пирон, може да закрепим с него колелото. Но ти го давам само назаем, защото ми е скъп. Този пирон е от родния ми дом!
Селянинът се разсмял:
– Ех, че си смешен! Стигнем ли до кoвачницата, ще ти върна ценния пирон.
Двамата нагласили колелото, качили се на каруцата и отишли в ковачницата.
Пред наковалнята, целият черен и потен, стоял ковачът и с все сила удрял нажеженото до червено желязо. Свенд за пръв път влизал в ковачница и затова всичко му харесало.
– Колко забавно е тук! Меховете свирят, чукът бие, сякаш е барабан! Искам и аз да стана ковач!
Майсторът се разсмял:
– Не ме разсмивай, бърборко! Как ще вдигнеш тежкия чук! Да не е играчка! Но ако искаш, можеш да надуваш меховете, докато оздравее момчето ми. Ще те храня и освен това ще ти платя за работата!
– Добре, съгласен съм! – отвърнал Свенд и останал при ковача.
Благодарният колар платил за помощта на момчето и му върнал пирона. То го изправило, увило го в парцалчето и отново го пъхнало в джоба си.
Свенд се оказал прилежен работник и ковачът започнал да го учи на занаят. Скоро новият чирак можел сам да изработва най-различни неща. Но след месец синът на ковача оздравял и трябвало да освободят Свенд. Та момчето трябвало да продължи да си търси късмета.
След като получил от ковача пари за работата си, Свенд тръгнал по пътя, като си тананикал весело. Скоро се озовал пред една самотна къщичка досами пътя. На прага ѝ стоял един шивач с очила. На шията му висели ножица и метър. Шивачът държал някаква дреха и я почиствал, но тя му се изплъзнала от ръцете и паднала на росната трева.
– Закачи дрехата, шивачо! – посъветвал го Свенд.
– Не ме учи, хлапако! – сопнал се шивачът. – И без тебе знам какво да правя!
Свенд не се засегнал, а промълвил:
– Аз мога да ти помогна, шивачо!
Измъкнал от джоба си гвоздея и го забил в дирека на вратата. Шивачът се усмихнал, закачил дрехата и я почистил. После повикал Свенд вкъщи и заръчал на жена си да даде на момчето мляко и хляб. Свенд си хапнал с удоволствие. Накрая учтиво благодарил на стопанката и това така я зарадвало, че предложила на мъжа си:
– Защо не вземеш момчето за чирак? – рекла тя.
– С удоволствие ще остана при вас – обадил се Свенд, – макар по занаят да съм ковач.
Шивачът огледал от главата до петите слабичкия Свенд и високо се разсмял:
– Ех, че славен ковач! Не е за теб, хлапако, да въртиш тежкия чук. А ще можеш ли да шиеш?
– Ще опитам – отвърнал Свенд и седнал до шивача.
Така Свенд се научил да шие. Но шивачът скоро настинал и умрял. Свенд извадил от вратата ценния си пирон, сбогувал се със стопанката и отново тръгнал на път. Стигнал до едно малко село точно когато започнала буря. Вдигнал се силен вятър, блеснала светкавица и прогърмял гръм.
До една къща било простряно пране. Една жена бързала да го събере, но изведнъж въжето се откачило.
– Проклет пирон! – измърморила жената. – Счупи се наполовина. Ох, само да не падне прането в калта…
– Добра жено, аз ще ти помогна! – предложил Свенд, извадил своя пирон и го забил в стената. – Дай да завържа въжето. Само че после ще ми върнеш пирона, защото е от родния ми дом!
– Благодаря ти, момче, за пирона. Помогни ми да прибера прането, преди да е заваляло, и да го занесем вкъщи.
Свенд помогнал на жената. В къщата работел нейният син, който бил обущар. Момчето се спряло на вратата и в захлас загледало обущаря, който сръчно заковавал подметка на една обувка.
– Аз съм и ковач и шивач, но не знам как да шия обувки! – казал Свенд.
– Не говори глупости! Какъв ковач и шивач си ти? Само се шегуваш! Виж, на обущарски занаят мога да те науча.
– Наистина, момче, остани при нас! – обадила се и майката на обущаря. – Виждам, че си умен и прилежен.
Свенд останал при тях. Майсторът не знаел как да се нахвали от усърдието и добротата на момчето. Скоро Свенд не само поправял стари обувки, а се научил да прави и нови. Вечер често мислел за майка си и решил да ѝ направи подарък, та да не ходи вече със скъсани обувки. Поспестил пари, купил кожа и ушил нови обувки на майка си.
Наесен Свенд се сбогувал с обущаря, платили му за работата и поел към къщи.
Пътят му минавал през града. На пазара видял пред магазина на един търговец окачено старото палто на баща си, което Матс, най-големият му брат, бил взел със себе си.
– Значи на Матс не му е провървяло – рекло си момчето, – продал е палтото, за да не гладува.
Свенд откупил бащиното палто и продължил пътя си.
По-нататък, в един магазин за вехтории, Свенд видял една тенджера, която ярко блестяла на слънцето и познал тенджерата на майка си. Зарадвал се и я купил.
Най-сетне момчето пристигнало в родното си дом. В огнището горял огън – друга светлина в къщата нямало. Бащата и майката седели до масата, а до тях – двама дрипави момъка. Това били Матс и Петер.
– Клети мои! – говорела майката. – Намъчихте се, натърпяхте се и на глад, и на нужда, а нищо не спечелихте!
– Нищо, мамо! – утешавали я синовете. – Напролет ще започнем работа по полето.
Внезапно пътната врата се разтворила широко. На прага стоял най-малкия брат Свенд.
– Добър вечер, мили мои! Ето, че и аз се върнах! – рекъл Свенд, като огледал всички весело. – Тате, нося ти твоето палто, а на тебе, мамо – любимата ти тенджера и нови обувки. Сам съм ги направил! И това не е всичко. Спечелих и пари! Сега съм ковач, шивач и обущар – ще спечеля още повече! А ето го и нашият пирон! Той ми помагаше винаги – и при тези думи Свенд забил пирона на предишното му място.
Братята гледали със завист веселото момче, което разказвало приключенията си. А щастливата майка плачела от радост, шетала наоколо и готвела в любимата си тенджера богата вечеря за семейство.
КРЕДИТ: преразказ на Л.Петкова – ©prikazki.eu 2021; по „Гвоздей от родната къща“, шведска народна приказка, библиотека „Детска радост“, кн.1, 1959 НМ; ИЛЮСТРАЦИИ и КОРИЦА: неизв. автор;