Празната саксия

Много, много отдавна имало едно момче на име Ченг, което от всичко най-много обичало цветята. Каквото и да засадяло, израствало буйно и разцъфтявало. Растения и храсталаци, даже грамадни овошки избуявали като омагьосани. И другите хора обичали цветята – засаждали ги навсякъде и в цялата Поднебесна империя ухаел техният омаен парфюм. Не е твърде чудно, че и императорът обичал природата, птиците и животните, но от всичко най-много ценял цветята в своята градина.

Една след друга годините минавали и императорът остарял. Дошло време да избира свой наследник. И тъй като владетелят най-много обичал цветята, решил те да изберат вместо него.

На следващия ден из всяко кътче на Китай глашатаите разнесли имперската повеля – в уречения ден и час всички деца да се явят в палата. Всяко ще получи специално семенце от императора и точно след една година и един ден „чието цвете излезе най-хубаво, то ще наследи трона.“

Новината развълнувала всички! Втурнали се децата на тълпи към двореца да получат своето семенце. Всеки родител се надявал неговото чедо да наследи трона, а пък децата били на седмото небе от радост.

Но в цялата империя нямало по-щастлив от Ченг, когато получил своето семенце. Прибрал се у дома веднага, напълнил една саксия с плодородна почва и внимателно засял семенцето. Всеки ден го поливал и нямал търпение да види първите му кълнове. Мечтаел как ще порасне и се чудел какви ли ще са цветовете му. Дните се нижели един подир друг, но в хубавата му саксия не никнело нищо. Момчето ужасно се разтревожило. Пресадило семенцето в още по-хубава и тъмна почва. Изтекли два месеца, не поникнало нищо. Лека-полека годината се изтърколила и макар че всеки ден Ченг всеотдайно се грижел за своето семенце, саксията останала празна.

Дошла пролетта, настъпил денят, в който императорът щял да избира наследник. Издокарали се децата в най-хубавите си дрехи и забързали с цветята си към двореца – всеки се надявал да стане императорският избранник.

Ами Ченг? Той ужасно се срамувал от празната си саксия. Мислел, че другите деца ще му се подиграват, защото за пръв път, при това когато било толкова важно, не успял да отгледа нищо. Неговият най-добър приятел пристигнал с грамадно цвете в ръце.
– Хей – учудил се той, – как ще застанеш пред императора с това празно гърне?! Не можа ли да отгледаш нещо голямо – нещо като моето цвете?
– Колко по-хубави и големи цветя съм отглеждал – въздъхнал Ченг. Само това семенце не изникна.
Бащата на Ченг чул разговора на момчетата и се намесил:
– Слушай, детето ми, ти даде най-доброто от себе си и то заслужава да се покаже пред императора.
Утешен от бащините думи, Ченг вдигнал празната саксия и заедно с приятеля си тръгнал към палата.

В двора на двореца императорът внимателно оглеждал една подир друга всяка саксия. Колко хубави били цветята! Но владетелят се мръщел, сумтял недоволно, не обелвал и дума.

Ето че стигнал до Ченг. Момчето обронило засрамено глава на гърдите си. Императорът го попитал:
– Защо носиш празна саксия?
Очите на Ченг се налели със сълзи и тихичко промълвил:
– Ваше Величество, аз посях зрънцето, което ми дадохте, и го поливах всеки ден, но то не поникна. Тогава го пресях в още по-хубава почва, то пак не поникна. Цяла година грижливо го подхранвах и поливах, но саксията остана празна. Затова днес нямам цвете. Това е най-доброто, което можах да направя.

Императорът дълго се взирал в Ченг, после бавно-бавно на лицето му изгряла усмивка. Той положил ръце върху раменете на момчето и рекъл:
– Открих го! Открих човека, който е достоен за император! Не знам другите деца отде са взели семената си, защото онези, които раздадох, бяха препечени, за да не могат да поникнат. Възхищавам се на Ченг за огромния кураж да застане пред мен с голата истина и за награда ще получи трона. Избирам го за следващия император на цялата китайска земя.