Приказка за желанията

Имаше някога едно весело и пъргаво момче на име Албер. Всяка сутрин, щом издоеше кравите, той сипваше на котките мляко в голяма синя чиния.

Една слънчева утрин майка му каза:
– Албер, днес трябва да закараш маслото на пазара. Първо ще го нарежем на парчета и хубаво ще го опаковаме, а после ще го натоварим на сивото ти магаренце.

За този хубав летен ден Албер си беше намислил да прави толкова вълнуващи неща. Но щом чу майчината заръка, бързо се изми, сложи си зелената шапка и рече, че е готов да помага.

Майката наряза маслото, а момчето уви калъпите в бяло ленено платно, което беше навлажнено, за да пази пакетите хладни. После ги вързаха на вързопи, пъхнаха ги в чували и ги натовариха на сивото магаренце.

Албер се сбогува с мама и потегли към градския пазар.

Два дълги часа той вървя по селския път. От време на време сивото магаренце наужким се уморяваше. Заковаваше се на място и каквото и да стореше Албер, то не помръдваше – стоеше неподвижно, докато само не решеше кога да потегли.

Запреше ли се така, на Албер му се щеше да прави всичко друго на света, но не и да кара масло на пазара.

По едно време момчето забеляза побелял старец, седнал под едно дърво. До него седеше овчарската му гега. Човекът обядваше, а неговото куче бдеше над стадото.
„Ех – рече си Албер, – как ми се ще да седя под дървото цял ден и да гледам овцете!“
„Ех – рече си старецът, щом видя Албер и магаренцето, – как ми се ще пак да съм малко момче и да карам масло на пазара.“

Албер продължи пътя си. Понякога дългоушкото спираше и момчето нямаше какво друго да стори, освен да спре и то.

Малко по-нататък Албер видя един човек да оре нивата си с голям, силен кон. Албер се загледа как изтегля една подир друга прави, равномерни бразди.

Ту напред, ту назад, човекът крачеше подир коня.
„Ех, че хубав кон – рече си Албер. – Как ми се ще да съм на негово място и цял ден да карам този силен кон, вместо да съм малко момче, което отива на пазара.“
А мъжът, който също беше видял Албер, си помисли:
„Ех, да бях отново момче и да карам масло на пазара!“

Скоро Албер и магаренцето минаха край едно девойче, което пасеше стадо гъски край пътя.
– Добро утро, момченце – извика му то. – Накъде си се запътил в тази хубава сутрин?
– Добро утро – учтиво отвърна Албер. – Карам маслото на майка ми на пазара, но пътят е дълъг и толкова ми дотегна. Как ми се иска да седя като теб на тревата и да гледам гъските!
– Ех, момченце, само да знаеш как ми се ще аз да карах маслото на майка ми на пазара – отвърна девойчето.

„Странно – учуди се Албер, – аз искам да съм на нейното място и да нямам работа, цял ден да седя на тревата и да пазя гъските. А тя иска да кара масло на пазара.“

Албер и магаренцето му преминаха край малка бяла къща. В двора едно момченце хранеше зайците в зайчарника.

Албер преброи зайците – бяха шест – един черен, три чисто бели и два кафеникави.

– Колко хубави зайчета – извика Албер на момченцето. – Така ми се иска поне един да е мой, но никога досега не съм имал. А ти имаш шест!
– Ама виж колко хубаво магаренце имаш – отвърна му момченцето. – Винаги съм искал точно такова сиво магаренце.

Двамата още дълго можеха да си говорят, но сивушкото хукна напред. Албер се втурна подире му и през рамо извика довиждане на момченцето.

Докато Албер вървеше по пътя, видя как ято птици прелитат над дърветата и си каза: „Сигурно е забавно да си птица, по цял ден да се рееш в синевата и да хапваш, когато пожелаеш.“ При тази мисъл момчето спря и здраво стисна очи. Представи си, че е птичка през лютата зима, сети се как вятърът вее, а врабчетата се гушат по оградата, премръзнали и гладни, защото храната е затрупана под дълбокия сняг.

„Не, не! Май е по-добре да съм момче, което кара масло на пазара, отколкото птичка – лека-полека реши той.“

Албер забеляза една червеношийка. Птичето кацна на една дървена ограда и запя.

От другата страна на оградата Албер видя момиченце с руси къдрички. То седеше под една ябълка и хранеше малко козле.

До него, под сянката, беше нейната майка, която плетеше дълъг черен чорап. От време на време жената спираше и се заглеждаше през ливадата, сякаш очакваше някого.
„Сигурно чака съпруга си за обяд – каза си Албер.“
Птичето остана на оградата и не спря да пее, докато Албер не се изгуби в далечината.

След час Албер и магаренцето минаха край градския парк. В средата имаше хубаво синьо езерце, където плуваха бели патици.

Изглежда сивото магаренце знаеше, че пазарът е през площада, защото, без Албер да каже и дума, само пое нататък.

Жената, която винаги купуваше маслото на майка му, помогна на момчето да свали чувалите. Претегли ги, записа колко тежи маслото, пресметна колко да плати и подаде на Албер парите.

Той благодари и грижливо ги прибра. Сбогува се с жената и заведе магаренцето на водопой. Двамата добре се напиха със студена вода и после момчето си хапна ябълката и сладките, които майка му беше приготвила за из път. Време беше да тръгва с магаренцето към дома.

Преминаха край градския парк със синьото езерце. Преминаха край една ферма, откъдето нежно гукаха гълъби.

Премина край къщата, където живееше момченцето с шестте зайчета.

В далечината отвъд хълма Албер забеляза как момичето се прибира с гъските у дома. Премина край нивата, където ореше човекът със силния кон. Но орачът вече го нямаше, беше свършил дневната работа. Изораната нива се простираше чак до хоризонта.

Изглежда сивото магаренце знаеше, че става късно. А може и да беше гладно, защото препускаше напред, без да спира никъде.

Когато двамата наближиха тяхната порта, лястовичките се прибираха по гнездата си под покрива на хамбара.

Момчето видя през прозореца как майка му слага вечерята и, за да я зарадва, че се връща, засвирука тази мелодия:

Албер вече не щеше да е някой друг. Всъщност беше страшно доволен, че е момченце, че пак е у дома и вечерята е сервирана.