Чудните приказки, където не щеш ли…

Едно малко момченце помоли:
– Бабо, разкажи ми приказка!
Малчуганът лежеше в леглото, а до него пред камината седеше добрата му баба, грееше се и плетеше.

Насред стаята върху чудатата едновремешна махагонова маса, беше поставена порцеланова настолна лампа, която пръскаше мека светлина по старинните семейни мебели.

Дървени войничета, кукли, дървета и една топка в ярко червено, жълто и синьо оцветяваха тук-там тъмната стая. Бабата се подпря на малкото бяло легло, засмя се мило и започна да разказва приказка:

Имало едно време един принц, който се качил на своя златен кораб и отплавал. Отивал при съседния крал да поиска дъщеря му за жена. Но корабът, на който бил принцът с цялата си свита, едвам излязъл от пристанището и изневиделица го връхлетяла страховита буря.

Вълни като къщи заблъскали яростно кораба – а-ха да го смажат. После се задали вълни като планини. Високи почти до небето, те се стоварвали върху палубата – помитали всичко от единия до другия край и каквото срещнели по пътя, отнасяли го в морето.

Царедворците, които придружавали принца, се изплашили и замолили капитана да върне кораба в пристанището, ала принцът не желаел и заповядал „Пълен напред!“, без да обръща внимание на страхливците.

На сутринта бурята стихнала.

Хората излезли на палубата и видели на няколко кабела разстояние към тях да приближава друг кораб.

Целият бил бял като сняг, с богата златна украса. Платната му били сребротъкани, а навръх двете му мачти с искрящи пламъци проблясвали огромни скъпоценни камъни. Изящно като балерини край кораба подскачали едри многоцветни риби.

Капитанът, офицерите и моряците на този кораб били чернокожи. Отзад, под брокатена тента, лежала прекрасна девойка с алабастрова кожа. Очите ѝ били ярко сини като небето в летен ден, а косата ѝ – златисто руса. И не щеш ли…

Бабата млъкна и се наведе над детското бяло легло. Чуваше се само спокойното равномерно дишане на заспалото момченце и тракането на часовника. Тя стана, загаси лампата и излезе на пръсти.

На другия ден, щом сложи детето в леглото, възрастната жена подхвана нова приказка:

Живял някога един ненаситен човекоядец. Когато се прибирал у дома, излапвал всяко детенце, което срещнел по пътя.

В селото, близо до пещерата на човекоядеца, живеел беден обущар, който по цял ден чукал и шиел. Обущарят имал жена и хубаво златокосо момиченце със сини очи, което се казвало Незабравка.

Незабравка помагала на майка си в къщната работа и разнасяла закърпените обувки на хората. Родителите ѝ много я обичали и за да не я излапа човекоядецът, ѝ разрешавали да излиза само следобед, защото човекоядците, както всички останали, добре си хапват към единайсет на обяд и спят, докато стане време за вечеря.

Един ден Незабравка тръгнала към съседното село да занесе чифт поправени обувки на местния господар.

Тъкмо излязла и обущарят чул силни удари по жалузите на прозореца. Побързал да отвори, уплашен за къщурката, която не била твърде здрава да издържа на такова бухане и блъскане. Излязъл на прага и като видял кой е, направо се стъписал – пред него стоял човекоядецът.

Зачудил се уплашеният обущар какво прави злосторникът навън по това време. Сетил се, че грозното чудовище може още да не е яло и ако на връщане по пътя срещне Незабравка, жива ще я излапа.

Ала човекоядецът влязъл и приседнал, изпънал крак и се събул. Подал на обущаря бързоходния си седемлевгов ботуш и му наредил да го закърпи със здрава кожа от кон вихрогон.

Майсторът смирено го помолил да почака, докато изтича за материал при най-близкия кожар. Щом излязъл, втурнал се при жена си и заръчал начаса да намери Незабравка, да я върне и да я скрие в избата на съседите.

Хукнала добрата жена, а обущарят се върнал при човекоядеца с парче кравешка кожа, която бил взел от своята стая. И не щеш ли…

Възрастната жена се приведе и погледна момчето. То спеше дълбоко.

Бабата знаеше и приказката за гмуркача, който търсел на морското дъно най-голямата перла на света, за да я дари на най-грозната кралица, която феите били превърнали в прасе.

Знаеше и приказката за омагьосаната фрегата, която един ден вятърът отнесъл на Луната и повече никой ни я чул, ни видял. Знаеше толкова омайни приказки.

Но тези приказки бяха тъй дълги, че детето винаги заспиваше, преди да чуе края. Малкото момченце порасна и започна да заспива самичко, без светната лампа, без баба и нейните приказка.

После завърши училище и стана мъж.

Сега чете сам най-хубавите романи с толкова интересни истории. Но онези стари приказки, които баба му разказваше, си оставаха най-хубавите. Онези вълшебни истории, които все свършваха в чудната страна на сънищата – същата, където живеят чаровните принцове, прекрасните кралици от едно време, омагьосаните кораби, вещиците и феите.