Момчето, което не можело да лъже

Имало едно време един баща, който имал трима сина. Когато му дошло времето, човекът легнал на смъртния си одър, но преди да си замине, поискал да раздели имота на тримата. Уви, вече бил тъй стар и болен, че дори не помнел как се брои. Раздал всичко на по-големите си синове и едва тогава осъзнал, че за най-малкия не останало нищо.
– Ех, Свен, момчето ми – въздъхнал той, – хубава каша забърках! Дадох всичко на твоите братя и освен чифт стари вълнени ръкавици, друго не остана за тебе.
– Тате, недей да се тормозиш – успокоил го Свен. – Аз съм доволен от дела си. Хубаво е да имаш вълнени ръкавици, когато студът хапе ръцете ти пък и твоята благословия за мен струва повече от цялото злато на света.

Момъкът получил ръкавиците и бащината благословия и старият човек се споминал. Нарамил Свен лъка си, препасал си меча, мушнал своята флейта в палтото, а ръкавиците в джоба и се сбогувал със своите братя, като им пожелал късмет и всичко най-хубаво. А те едва видели гърба му и взели да се припират за полученото наследство. Свен тръгнал да си дири късмета, като си свиркал по пътя с уста. „Колко леко крачи човек, когато не му тежи ни раница на гърба, ни жълтици в джоба му – рекъл си Свен, докато прескачал един ручей.“

Пролетта наближавала. Ледът, сковавал реки и потоци, вече се разтапял и водата бързо шуртяла по стръмните склонове между скалистите брегове. Високо над изораните ниви зачуруликали първите чучулиги.
– И аз мога така – казал си Свен, приседнал насред ручея на един камък и засвирил с малката си флейта.
В миг птичките долетели тъй близо до него, че крилцата им пърхали досами шапката му, а малките пъстърви в потока игриво заскачали в такт с чудната музика.

Щом момъкът огладнеел, прострелвал някой заек и го изпичал. Случело ли се да се загуби по пътя, проправял си с меча нова пътека в гората. Вечер свирел на танците по селските къщи, а в замяна хората го черпели с пиво и му давали място в хамбара да пренощува.

Където и да скитал, все крачел с лека забързана стъпка и грейнало лице. Хората, които го срещали по пътя, спирали, обръщали се да го погледат и възкликвали:
– Ех, колко щастлив момък!

Накрая Свен пристигнал в кралските градини. Навред висели табели, на които пишело с големи букви, че Великият камерхер на краля бил починал и който желае, може да се кандидатира за поста му.
– От това по-хубаво няма! – рекъл си Свен. – Трябва да си пробвам късмета! – и поел право към кралската зала за аудиенции.

Кралят седял на своя трон, потен и разгорещен от мъки да изслушва множеството мераклии за поста. До него, на висок тесен трон, седяла принцесата, клатела крака и си хапвала череши от сребърен панер.

– Добър ден, Ваше Величество – поздравил Свен.
– Добър ден – отвърнал кралят. – Каква работа те води при мен?
– Ваше Величество, искам да поема поста велик кралски камерхер във Вашия двор – отвърнал Свен. – Разбрах, че всеки, който желае, може да кандидатства.
– Смяташ ли, че те бива за тъй висок пост? – попитал кралят и погладил дългата си бяла брада.
– Първо трябва да опитам, за да отговоря на този въпрос – рекъл Свен.
Кралят погледнал принцесата, принцесата погледнала краля и метнала една черешова костилка на килима.
– Не бива да се прави така – рекъл ѝ Свен. – Ще останат петна.
– Не е твоя работа – троснала се принцесата и продължила да яде.
– Виждам, че си стрелец – рекъл кралят. – Винаги ли улучваш право в целта?
– Няма как да съм сигурен – отвърнал Свен. – Човек не може да е сигурен в нещо, което не знае. Но мога да улуча черешова костилка в ръката на принцесата.
На нея ѝ се щяло да избегне това, но кралят наредил:
– Стига празни приказки, покажи ни.
Ще, не ще, при тази тежка кралска дума, тя вдигнала една черешка, момъкът свалил лъка, пуснал една стрела и тя пронизала черешовата костилка точно в средата.
– Уф! – възкликнала принцесата с пламнало лице. – Какъв ужас!
Но кралят рекъл с усмивка:
– Е, Свен, а какво ще кажеш за меча. Май те бива повече от всички?
– Кой да ти каже?! – отвърнал Свен. – Всеки може да си намери майстора.
– Странно момче си – рекъл кралят. – Всички други казваха, че могат да направят всичко, а ти, че не можеш нищо да направиш.
– Не, не казвам това – отвърнал Свен. – Едно-едничко нещо има само, което никога не мога да направя. Не мога да лъжа.
– Та това само по себе си е лъжа! – пресякъл го кралят. – Всеки би могъл да излъже в труден момент.
– Е, Вие така смятате – възразил Свен. – Щом искате, дръжте на кралското си мнение, пък аз ще си държа на своето.
В този миг черната котка на принцесата скочила пред трона. Свен измъкнал светкавично меча си и клъцнал бялото крайче на котешката опашка.
– Ох, писенце! – ахнала принцесата. – Горкичкото, какво ти направиха!
Но котката, без нищичко да усети, продължила спокойно нататък, излегнала се на слънце и започнала да ближе лапи.

Тогава кралят забелязал флейтата да стърчи от палтото на младежа.
– Виждам, че свириш на флейта – подхвърлил владетелят. – Сигурно майсторски можеш да свириш на нея.
– Чучулигите и чинките по ги бива от мене, но ако искате, мога малко да ви посвиря.

Ала щом Свен засвирил, пойните птички влетели през прозореца от градината и накацали край него да слушат. Котката притворила очи, сякаш да каже:
– Хич не е зле за човек, изпаднал в нужда като него!
Даже мухите по прозореца забръмчали по-тихо, за да го чуят. Принцесата стояла с черешка в ръка и зяпнала уста, забравила да лапне плода, прехласната по музиката на Свен. Щом момъкът свършил, девойката промълвила:
– Сякаш ледът се топи, чинките пеят и пъстървата танцува в потока.
– Да, точно за това свирех – потвърдил Свен.

Принцесата гледала момъка с нежен поглед, изпълнен с копнеж и кралят попитал:
– Какво мислиш за принцесата, Свен? – Не е ли прекрасна?
– Хич не е зле – отвърнал Свен, – но съм виждал и по-хубави.
Това страшно разсърдило принцесата. Скочила тъй рязко, че черешите в панера се разпилели по пода, а тя избягала от тронната зала.
– Ще те взема на служба – заявил кралят. – Нощес ще е твоят пръв пост. Но преди това ще идем да вечеряме. От много работа, човек огладнява.

Завели Свен в кралската банкетна зала и той седнал на дългата маса сред останалите велможи. Всички го гледали с огромно презрение, защото вместо кралска ливрея носел окъсани, износени от пътя дрехи и сътрапезниците му се наговорили храната в подноса да свърши, за да не може той да си сипе, когато блюдото стигне до него.
– Е, Свен, услади ли ти се? – провикнал се кралят от трона си.
– Ваше Величество, получих само празни чаши и чисти чинии.
Тогава сам кралят му сипал от златното си блюдо и наредил да занесат гозбата на Свен с чаша вино, която саморъчно му сипал. Момъкът похапнал и пийнал до насита и когато дошло време, придружил краля до кралските покои, където щял да стои на пост пред вратата до ранни зори.
– Гледай да не заспиш – заръчал му кралят, – иначе си обречен и ще загубиш живота си.
Слугите заключили голямата дворцова порта, която водела към градината. Кралят смъкнал короната и златната си огърлица, оставил ги на една маса до Свен и влязъл в покоите си. Скоро само кралското хъркане смущавало тихата нощ.

Свен стърчал като статуя и от страх да не заспи, не смеел даже да седне. Стоял и си мислел за каквото се сети. Нощните сенки се прокраднали по небето и звездите затрепкали. Но както седял, го обзела такава омая, каквато през живота си не бил изпитвал. Странни бели и бледи зелени искрици заиграли пред очите му, главата му натежала като топовно гюле и усетил, че няма сили да стои на краката си. Момъкът вперил поглед в кралската корона на масата, но докато седял и я гледал, му се видяло, че тя се променя в какви ли не форми. Сторило му се, че оживява, движи се, запълзява. Внезапно решил, че принцесата седи там, похапва череши и през цялото време го замеря по очите с костилки.
– Престани – извикал той силно и в следния миг потънал в дълбок сън.

Събудил се рано на другата сутрин. Полека-лека осъзнал, че бил заспал на поста си и се огледал с ужас. Кралската корона и огърлица ги нямало и на всичкото отгоре грамадната порта към градината зеела отворена. Свен вече знаел, че е обречен, но когато видял, че крадците са оставили голямата порта отворена, осъзнал, че ако иска, може да спаси живота си. И въпреки това останал на поста си, за да разкаже на краля какво се било случило.

Скоро кралят излязъл и поздравил:
– Добро утро, Свен. Моля те, подай ми короната.
– Короната я няма – отвърнал Свен.
– Няма ли я?! – смаял се кралят. – Дай ми тогава златната огърлица.
– И златната огърлица я няма – отвърнал Свен.
– Невъзможно – ахнал кралят.
– Няма нищо невъзможно – отвърнал Свен. – Заспал съм като старо куче на поста си.
– Нали знаеш какво значи това? Ти си обречен! – рекъл кралят. – Защо не избяга, виж, че вратата зее отворена?
– А как щяхте да ме хванете и да ми вземете главата? – отвърнал Свен. – Сега мога да дойда веднага с Вас.

В този миг се появила принцесата, която отивала на утринната си разходка. Щом видяла краля ядосан, тя попитала какво се е случило.
– Нощес Свен е заспал на поста си. Сега трябва да му взема главата – отвърнал кралят.
При тези думи принцесата заплакала и заподсмърчала, взела да кърши ръце и започнала да убеждава краля, че това е станало заради някое зловредно коварство, защото можела да се закълне, че Свен никога не би заспал на поста си.
– Не бива в нищо да се кълнеш – пресякъл я Свен, – защото клетвата ти ще е лъжовна. Заспах и сега ни остави да свършим каквото трябва по-бързо.
Но тогава съвсем неочаквано кралят казал:
– Свен, ти си честен човек и вече знам, че наистина не можеш да лъжеш. Снощи аз самият ти сипах приспивателно в чашата. Аз отворих портата, за да има как да избягаш, но ти избра да останеш и да посрещнеш истината.
– Колко коварно от Ваша страна, Ваше Величество – рекъл Свен. – Редно е да получа възмездие за това – добавил момъкът много ядосан.
– Ще вземеш ли дъщеря ми? – попитал кралят. – Обзалагам се, че тя няма търпение да стане твоя жена.
– Благодаря, Ваше Величество! Толкова съм Ви задължен! – отвърнал Свен и поел малката ръка на принцесата, а тя с радост я оставила в неговата.
– Щеше ли да я обичаш толкова много, ако беше бедна просякиня? – попитал кралят.
– Не съм толкова сигурен – отвърнал Свен и почесал глава. – Много по-прекрасно е да получиш за жена истинска принцеса!

И така, кралят вдигнал най-разкошната сватба за Свен и своята дъщеря, а принцесата била тъй радостна, че не можела за миг да свали очи от своя жених и на всеки пет минути възкликвала:
– Ох, аз съм страшно щастлива!
– И все пак, ето ме до теб, без нищичко, което да ти дам за сватбен подарък – отвърнал Свен. – От баща ми получих само две неща. Първото е неговата благословия, която няма как да ти дам. Другото са чифт стари вълнени ръкавици. Тях би могла да получиш, но защо са ти, като целите са на дупки.