Битови приказки

Богатият и бедният брат

Препоръчва се за възраст над 5 год.
17мин
чете се за

Живял някога един богат старец, който имал двама сина. По-големият останал да помага на баща си, защото бил вдовец, а малкият заминал за града. Дълго време всичко вървяло добре. Всяка сутрин младият човек ставал много рано и ден след ден работел здраво, а в края на седмицата бащата броял парите, които изкарвали, и радостно потривал ръце, защото купчината злато в здравия железен сандък непрестанно растяла.
– Скоро ще се напълни догоре и ще купя по-голям – мърморел си той и бил дотолкова обсебен от парите, че не забелязвал как лицето на сина му все повече се озарявало, а когато го заговарял, момъкът често се сепвал, сякаш умът му бил нейде далеч.

Веднъж старецът заминал за града по работа, което не бил правил поне от три години. Денят бил пазарен и се срещнал с много свои познати. Когато се върнал в странноприемницата, било доста късно, затова наредил на коняря да приготви коня му за път. Докато чакал, ханджийката дошла да размени с него някоя и друга клюка. От дума на дума за времето и тазгодишната реколта тя го попитала доволен ли е от снахата и дали се е изненадал от сватбата.

Старецът сепнато вперил очи в нея очи:
– Каква снаха? Каква сватба? Не разбирам за какво говориш! Нямам снаха и не знам скоро някой да се е женил.
Точно това се надявала да чуе безочливата клюкарка, но се престорила на смаяна и възкликнала:
– Мили Боже! Дано не съм оплескала нещо. Нямах никаква представа, та иначе не бих проронила и дума, ама… – тук млъкнала и забърникала в престилката си, уж смутена и объркана.
– Щом каза толкова много, ще кажеш и още малко – възразил старецът, в който започнало да проблясва съмнение, а жената, уж с нежелание, продължила:
– Ами че твоя хубав син от месеци наред не идваше в града единствено да търгува. И никога не минаваше по прекия път. Заобикаляше отвъд реката и пресичаше височината, за да мине край къщата на Мигел, полския пазач. Казват, че дъщеря му била най-красивото момиче в цяла Португалия, макар и лицето ѝ да ми се вижда твърде бяло и не е по моя вкус.

След тези думи ханджийката отново се спряла и вперила очи в стареца, за да види как ще реагира. Ала не успяла много да научи. Той бил стиснал здраво зъби и гледал право напред. Но когато спряла, той я подканил с тих глас:
– Продължи.
– То няма много за казване – отвърнала жената, защото се сетила внезапно, че трябвало да сготви за мъжете, които в пазарния ден винаги се отбивали в хана да хапнат. – Една сутрин двамата отишли заедно в черквата и се оженили. Братовчедка ми е слугиня на свещеника там, видяла ги и ми разказа всичко. Ама лек Ви път, господине. Ето го и вашият кон, пък аз трябва да бързам към кухнята.

Голям късмет било, че конят бил спокоен и познавал добре пътя, защото юздата висяла отпусната и ездачът не го насочвал наникъде. Когато пристигнал, старецът прибрал животното в конюшнята и тръгнал да търси сина си. Заварил го да реже дърва пред вратата и да си подсвирква весело. Възмутен до край, бащата като залп изстрелял думите:
– Всичко разбрах! Ти си ме измамил! Махай се веднага – за мен вече те няма!
– Ама, тате…
– Повече не си ми син. Остана ми само един. Махай се, или ще стане по-зле – и както говорел, надигнал камшик.
Младежът се присвил назад. Уплашил се, че всеки момент баща му може да се строполи на земята – от силното негодувание лицето му било почервеняло, а очите му за малко да изскочат от местата си.

Нямало смисъл да казва и дума – надявал се сутрин старецът да го изслуша, макар че дълбоко в себе си знаел – баща му няма никога да размисли. Момъкът бавно се обърнал и с натежали крака поел по пътеката, която водела към една пещера в подножието на планината. Той седнал вътре и прекарал цялата нощ, в мисли за случилото се.

Да, не постъпил добре, в това нямал съмнение. Горкият младеж дори сам не разбрал как се случило всичко. Ден след ден се канел да каже на баща си и бил сигурен, ах, колко сигурен!, че щом види жена му, ще прости бедността ѝ заради нейната чудна хубост и доброта. Ала непрестанно отлагал, защото все се надявал, да дойде по-добър случай и ето сега… сега дошъл краят!

Синът не мигнал цяла нощ, но същото се случило и с бащата, а когато слънцето се издигнало високо, той изпратил съобщение до малкия си син да се върне веднага. Когато пристигнал, бащата казал накратко, че от днес нататък той остава единствения му наследник и ще получи всичките земи и богатства. Затова трябва да остане вкъщи и да помага в стопанството.

Макар и поласкан от мисълта да придобие огромното богатство, малкият син предпочитал града. Провинцията скоро му омръзнала и започнал силно да копнее за градския живот, но скрил своите желания дълбоко в себе си. Стараел се все повече и работел здраво, както преди това брат му.

Така се редели годините. Едно лято реколтата се случила слаба и старецът наредил една хубава къща, която строял в града, да остане незавършена, защото иначе щяла да погълне всичките му спестявания. Колкото до големия си син, той не чул никога повече дори името му и накрая се споминал без да го види, като оставил на по-малкия брат според обещанието си, цялото семейно богатство.

През това време, синът, лишен от наследство, обеднявал все повече. С жена му вечно търсели работа и не смеели да изхарчат дори петаче излишно, ала късметът не бил на тяхната страна. Когато бащата умрял, те едва имали хляб да се хранят и дрехи да се покрият. Ако бил сам, щял все някак да преживява, но нямал повече сили да гледа как децата му стават все по-слаби. Накрая преглътнал гордостта си, пресякъл планината и отишъл в родната си къща, където живеел брат му.

За пръв път след толкова много години двамата застанали един срещу друг и се загледали в мълчание. Очите на по-големия брат се налели със сълзи, но той бързо ги преглътнал и казал:
– Братко, няма защо да ти казвам колко съм беден, защото сам може да видиш. Не съм дошъл да искам пари, а да те попитам дали не би ми отстъпил онази незавършена къща в града. Аз ще я покрия, за да може семейството ми да живее там и да не харчим за наем. Каквато е сега, тя не ти носи никакъв доход.

Малкият брат го изслушал, съжалил го и му дал къщата, а по-големият си тръгнал зарадван.

Няколко години всичко вървяло по старому. Но ето че богатият брат се почувствал самотен, рекъл си, че остарява и се венчал. Жената, която избрал, била много богата, но и също толкова алчна. Колкото и да притежавала, искала още. Освен това била от онези нещастници, на които чуждото неизменно им се струва по-хубаво. Сто пъти злочестият ѝ съпруг съжалил за деня, в който я срещнал. Подлостта и съмнителните ѝ постъпки често го карали да потъва от срам, ала не му достигнали сили и смелост да я спре и от ден на ден тя ставала все по-лоша.

Няколко месеца след сватбата, младата жена пожелала да иде в града за нови дрехи. Дотогава не била ходила там и щом свършила с пазаруването, решила да посети своите нови роднини и да отпочине малко. Къщата, в която живеел бедния брат, се намирала на престижна улица и би трябвало да е великолепна, но величественият портал от дялан камък обхващал простичка порта от необработено дърво, а редицата красиви мраморни колони не водели до никъде. От всички страни сградата била незавършена и водата се стичала по стените ѝ. Много хора биха я взели за развалина и втори път не биха я погледнали, но на тази госпожа ѝ се видяло, че с малко пари къщата ще стане толкова красива, колкото в началото трябвало и решила, че я иска за себе си.

Завладяна от тази идея, тя изкачила мраморното стълбище и се озовала в малка стая, където зълва ѝ кърпела дрехите на децата. Младата жена била толкова заинтересована от къщата, че не спряла да задава въпроси. Новите роднини я харесали много повече, отколкото очаквали, и започнали да се надяват, че ще се сприятелят. Но когато се прибрала, тя отишла право при съпруга си и му казала, че трябва да си върне къщата обратно, защото много ѝ подхожда и лесно може да я превърне в същински палат. Съпругът отвърнал, че трябва да купи друга, защото тази отдавна я бил подарил на брат, който от години живее там със семейството си.

Тогава жената тропнала с крак и възразила ядосано. Започнала да плаче и така се развикала, че всички съседи я чули и подали глави от прозорците, да научат какво става.
– Това е абсурдно – циврела тя, – и толкова несправедливо. Всъщност, ако помислиш, този подарък няма никаква законна сила, защото тогава си бил ерген, а сега си женен и аз никога не съм давала съгласие за това дарение.

Ден и нощ тя не спряла да нарежда и така наплашила окаяния си съпруг, че той призовал брат си в съда да върне къщата, която, както заявил, бил дал само на заем. Но когато свидетелствата и от двете страни били представени, съдията отсъдил правото на бедняка, което вбесило докрай богатата дама и тя решила, че няма да спре, докато не стане нейното. Ако този съдия не присъдил къщата, друг щял да им я даде и така, делото се повдигано отново и отново, докато накрая стигнало до най-висшия съд в град Евора. Горкият съпруг бил до смърт уморен и засрамен от всичко това, но слабостта да пресече всичко това още в началото, му докарала тази беда и щял или не, трябвало да продължава.

В един и същ ден двамата братя поели на път към града – богатият на кон, с много храна в дисагите, бедният пеша, с парче хляб и четири глави лук за храна по пътя. Пътят бил планински и никой не напредвал бързо, а когато паднала нощта и двамата се зарадвали, когато мернали светлинка в далечината пред тях.

Оказало се, че светел дома на един стопанин, който подготвял богато угощение за рождения ден на жена си. Той поканил богаташа да влезе и седне, а коня му прибрали в конюшнята. Беднякът също пристигнал и смирено помолил да пренощува в ъгъла, като добавил, че си носи вечеря. Ако било друг ден, нямало да приемат, защото домакинът не обичал бедняците, но сега позволил на големия брат да влезе и му посочил един дървен стол, където да седне.

Скоро поднесли вечерята и малкият брат доволно похапнал, защото от дългия път бил огладнял. Но съпругата на стопанина не докосвала нищо и накрая казала, че единствената храна, която желае са главите лук, които беднякът препичал на огъня. Разбира се, той ѝ ги дал, макар че сам би ги изял, защото три глави лук не са много, когато цял ден си ходил пеша. Скоро всички си легнали, а бедният брат се свил колкото могъл по-удобно в ъгъла.

След няколко часа стопанинът се събудил от плача и охкането на жена си.
– Ох, много съм болна! Скоро май ще умра! – неспирно нареждала тя. – Това стана от лука, знам си, че това е причината. Ох, да не бях го слагала в устата си! Сигурно е бил отровен.
– Ако онзи никаквец те е отровил, скъпо ще ми плати за това – гневно викнал съпругът ѝ, грабнал една дебела сопа и хукнал по стълбите надолу да пребие бедния човек, който през това време спял дълбоко и нямал нищо, с което да се защити.

За късмет олелията събудила малкия му брат, който скочил, сграбчил тоягата от ръцете на домакина и казал:
– И двамата сме тръгнали към съда в Евора. Ела с нас и го обвини, щом е опитал да убие жена ти, но не го погубвай сега, защото сам ще се вкараш в беля.
– А, имаш право – отвърнал стопанинът, – колкото по-бързо този човек си получи заслуженото, толкова повече ще съм доволен.
И без повече приказки, отишъл в конюшнята, извел своя кон и черната андалуска кобила на богаташа, а беднякът уплашен да не го наранят, тръгнал пеша.

През тази нощ валяло като из ведро. Тук-таме пътят бил толкова кален, че едва се минавало. На едно място било толкова зле, че едно натоварено магаре било затънало като в тресавище. Колкото и да опитвал господарят му, не могъл да го измъкне. Мулетарят отчаяно замолил двамата конници, но те внимателно преминали по края без да обърнат никакво внимание на отчаяните виковете за помощ. Тогава човекът започнал весело да говори на магарето, за да го ободри, като рекъл, че ако клетото добиче още малко потърпи, помощта скоро ще дойде.

И така станало, защото скоро бедният брат пристигнал, окалян от глава до пети, но готов да направи всичко възможно, за да помогне на мулетаря и животното. Той първо намерил няколко дървени трупи, сложил ги като мост в тресавището и успял да стигне до магарето, което в своята бясна борба си било скъсало оглавника и затъвало все повече. Стъпка по стъпка беднякът успял да хване магарешката опашка и с отчаяни опити животното успяло да стъпи на здрава земя, но опашката му останала в ръцете на бедняка. Щом видял това, мулетарят кипнал от гняв. Напълно забравил, че без тази помощ, щял да загуби магарето, нападнал бедняка, обвинил го, че е унищожил животното и ще го съди за това. После яхнал магарето, което било толкова радостно, че не умряло в блатото, та изглежда нямало нищо против, да живее без опашка. Неблагодарният мулетар продължил към града и същата вечер влязъл в хана на Евора, където богаташът и стопанинът вече се били настанили.

През това време бедният брат, изтощен продължавал по пътя пеша и се чудел какви ли още нещастия го очакват занапред.
„Май ми е писано да ме спохождат само беди, – мислел си той, потънал в тъга. – След всичко това, не е ли по-добре да сложа сам край на живота си, отколкото да се оставя на враговете си.“
Щом достигнал Евора, започнал да оглежда за място, където да осъществи плана си. Най-сетне намерил каквото дирел, но било толкова тъмно, че не бил сигурен дали ще успее, затова се свил в един ъгъл и спал до сутринта.

Макар че било зима, слънцето се издигнало в чистото синьо небе. Лъчите му стоплили клетника и той се събудил. Започвал сетният му ден, но въпреки това и мисълта, че ще изостави жена си и децата, той се усещал почти радостен. Толкова дълго се борил и страдал, че бил много, много уморен. Ех, искало му се да докаже, че е невинен и да възтържествува над враговете си, но всички били толкова по-ловки и хитри от него. Вече нямал никакви сили да продължава. Затова изкачил каменните стъпала, които водели до бойната кула на градската крепостна стена, поспрял за миг на върха и за последно погледнал света.

Съвсем случайно един много болен старец, който живеел наблизо, пожелал да го изнесат и да го оставят в подножието на крепостната стена, за да се понапече на топлото слънце и да поприказва с приятелите си, които минавали от там на път за работа.

Нямало как да предположи, че на върха на кулата, точно над главата му, стоял човек, който за последно гледал същото слънце, преди да посрещне смъртта. Така и станало – щом слънцето огряло стените на кулата, беднякът стиснал очи и скочил надолу. Стената била висока и той полетял бързо надолу, но не паднал на земята, ами върху тялото на болния човек, който се претърколил и умрял без дори да изохка. Колкото до бедняка – почти нищо му нямало. Тъкмо започнал бавно да се изправя на крака, когато го сграбчили здраво.
– Ти уби баща ни, разбра ли? Разбра ли? – крещели двама млади мъже. – Сега ще дойдеш с нас при съдията и ще отговаряш за това.
– Баща ви ли? Ама аз не го и познавам. Какво искате да кажете? – питал объркано клетникът.
Той все още бил замаян от скока и изобщо не могъл да осъзнае защо го обвиняват в това ново престъпление. Но без обяснения те го повлекли по улицата към съдебната зала, където брат му, стопанинът и мулетарят вече го очаквали по-ядосани от всякога. Всички заговорили едновременно, но когато съдията влязъл, им наредил да млъкнат.
– Ще ви изслушам един по един – рекъл той и посочил малкия брат да започва.
Нямало нужда от много време, за да изложил своята жалба. Незавършената къща била негова, завещана му с всички други имоти от баща му, а брат му отказвал да я върне. В отговор бедният брат с няколко думи разказал как помолил брат си за къщата, как той му я подарил и така станал неин обственик.

Съдията изслушал всичко внимателно и задал няколко въпроса, после произнесъл своята присъда.
– Къщата остава собственост на онзи, на който е дадена и на който принадлежи. А ти – обърнал се той към малкия брат – дойде тук да го обвиняваш, като напълно съзнаваш, че това е подло и несправедливо. Заповядвам, освен че ще загубиш къщата, да платиш хиляда реала за нанесени вреди на брат ти.

Богаташът с гняв изслушал окончателната присъда, беднякът останал изненадан и благодарен. Но още не бил в безопасност, защото идвал ред на стопанина. Съдията едва успял да прикрие усмивката си, когато попитал дали жената е умряла, преди стопанинът да излезе и получил отговор, че толкова бързал да получи справедливост, че не изчакал да види. Тогава беднякът на свой ред разказал историята и още веднъж съдията отсъдил в негова полза, като наредил за възмездие да му бъдат платени хиляда и двеста реала. Колкото до мулетаря, с равен глас му било казано, че се е показал подъл и неблагодарен за оказаната помощ и в отплата трябва да плати на човека петдесет реала и да му даде магарето си, докато опашката му порасне отново.

Най-накрая напред излезли синовете на болния старец.
– Този проклетник погуби баща ни, – казали те – и настояваме също да бъде погубен.
– Как го уби? – попитал съдията, като се обърнал към подсъдимия и бедният човек разказал как скочил от стената, без да знае, че някой седи долу.
– Добре, ето я и моята присъда, – отвърнал съдията, когато всички приключили: – Нека обвиняемият седне до стената, а синовете на мъртвеца да скочат върху него и да го убият, но ако откажат, ги осъждам да заплатят осемстотин реала за фалшиво обвинение.
Младите братя се спогледали и свели бавно глави.
– Ще платим глобата, – рекли те, а съдията поклатил глава.

И така беднякът подкарал магарето без опашка към дома и занесъл на семейството си предостатъчно пари, за да живеят спокойно до края на дните си.

КРЕДИТ: „The rich brother and the poor brother“ Lilac fairy book, by Andrew Lang, 1903; КОРИЦА: Португалия, Jan Schuitemaker, 1850 – Rijks Museum; ПРЕВОД: Лорета Петкова, ©prikazki.eu 2022;

prikazki.eu