Принцеса Незнайна

Кралят и кралицата били пребогати и нежно се обичали. Само едно не им достигало, за да бъдат докрай щастливи – нямали дете – ни момче, ни момиче, което да седне на трона след тях. Кралицата често повтаряла колко иска дете, дори да е не по-голямо от палец, с надежда феите да я чуят и да ѝ помогнат, но те не ѝ обръщали внимание.

Веднъж кралят прекарал цял ден в хазната да брои парите си (в този ден бил получил кралския си дан) и накрая много се изморил. Свалил короната и излязъл да се поразтъпче в градината. Огледал своето кралство и възкликнал:
– Ах, бих дал всичко това в замяна на едно бебе!
Едва изрекъл тези думи и в краката му се разнесъл писклив глас:
– Ще получиш чудно бебе, ако ми дадеш каквото пожелая.
Кралят погледнал надолу и видял най-смешното джудже, което някой някъде бил виждал. Носело грамадна червена шапка като цвете, под която висели големи мустаци и къса брада, накъдрена по краищата. Наметалото му също било червено, палтото зелено и яздел тлъст зелен жабок. Мнозина биха се уплашили, но кралят бил свикнал с вълшебните същества.
– Ще имаш прекрасно бебе, ако ми дадеш каквото пожелая – повторило джуджето.
– Ще ти дам, каквото пожелаеш – съгласил се кралят.
– Тогава обещай да ми дадеш Ниенте – заявило джуджето.
– Разбира се – приел кралят, който нямал никаква представа какво е Ниенте. – Как ще го вземеш?
– По моя си начин – отвърнало джуджето – и в моя си ден.
И след тези думи то пришпорило жабока и скоро се изгубило сред цветята.

На следващия ден избухнала люта война между призраците и великаните и кралят трябвало да се притече на помощ на своите приятели, великаните.

Дълго го нямало – почти цяла година. Когато се завърнал в кралството, чул църковните камбани весело да бият: „Какво ли е станало?“ – зачудил се кралят и забързал към палата. Щом го видели, придворните се спуснали към него и му съобщили, че кралицата е родила.
– Момче или момиче – попитал кралят.
– Принцеса, Ваше Величество – поправила го дойката с нисък поклон.
Можете да си представите колко се зарадвал кралят, макар че предпочитал момче.
– Как я кръстихте? – попитал той.
– Решихме да не я кръщаваме, докато Ваше Величество не се върне – отвърнала дойката, затова ѝ викаме Ниенте, думата е италианска и значи никоя – принцеса Ниенте, Ваше Величество.

Щом кралят чул това име, на мига си спомнил как обещал Ниенте на джуджето – скрил лице в шепи и горко изохкал. Никой не знаел какво му е и защо е тъй тъжен, а той решил да запази тайната за себе си. Влязъл и целунал кралицата, прегърнал я и погледнал малкото си момиченце. Толкова красиво бебе никой никога не бил виждал – сякаш било дете на вълшебница, при това тъй леко, че и цвете не би смачкало, ако седне на него. Всички птички нежно го обичали. Хората от народа (които се чудели как може кралската дъщеря да се казва Ниенте) ѝ викали принцеса Незнайна. Само в двореца я наричали Ниенте. Кръстница на принцесата станала Водната фея, но (по феини причини) истинското име на детето запазили в тайна. По цял ден малката принцеса и нейните другарчета се забавлявали с птичките. Нямало по щастливо кралство на света – птички и дечица играели заедно, пеели и се веселили от зори до мрак.

Този честит живот продължил, докато принцесата навършила четиринайсет години. Един ден по кралските порти се разнесли силни удари. Портиерът хукнал да отвори и пред себе си видял джудже с червена шапка и наметало, яхнало зелен жабок.
– Кажи на краля, че го търся – троснало се то.
Портиерът занесъл грубиянското послание и кралят излязъл на вратата, целият разтреперан.
– Дойдох да взема обещаното, дай ми Ниенте – заявило джуджето с жабешкия си глас.

Отдавна кралят бил разказал за наивното си обещание на кръстницата на принцесата – кралицата на всички водни феи, много могъща вълшебница.
– Щом джуджето е яздело жабок, трябва да е от моя народ – отвърнала Водната фея. – Изпрати го при мен, ако ти създава неприятности.

Щом видял джуджето, кралят си спомнил това обещание и събрал цялата си смелост:
– А, ти ли си? – рекъл той. – Иди при кралицата на водните феи, тя има нещо да ти каже.
Сега дошъл ред на джуджето да се разтрепери. То размахало юмрук към краля и наполовина извадило меча си.
– И все пак ще взема Ниенте – заявило то, пришпорило жабока и препуснало към кралицата на водните феи.

Докато стигне до потока, където сред перуники и тръстики живеела кралицата, се стъмнило.

Двамата дълго разговаряли – накрая се оказало, че има един-единствен начин феята да спаси принцесата. Тя литнали при краля и казала:
– Мога да ти помогна, но принцесата трябва да изчезне безследно. На гърба на тази птичка тя може да отлети в безопасност. Джуджето няма да я получи, но и ти няма никога да я видиш, освен ако някой смел принц не я открие там, където ще я пазят моите водни феи.
Клетите родители горко заридали, но прекрасно осъзнавали, че нямат друга надежда. По-добре било принцесата да изчезне, отколкото да се омъжи за ужасното джудже, което язди жаба. И така, те наредили да повикат принцесата, разцелували и запрегръщали скъпата си дъщеря, облели я в сълзи, а тя още в ръцете им се стопила като мъгла и безследно изчезнала.

Цялото кралство потънало в скръб, хората унило си шепнели, а кралят и кралицата едва не се стопили от плач. Двамата безспир обмисляли как да спасят детето си и най-сетне на кралицата ѝ хрумнал план.
– Скъпи мой – рекла тя на краля, – нека обещаем дъщеря си за жена на онзи принц, който я открие и доведе у дома.
– Кой би искал да се ожени за момиче, без да го е виждал? – възразил кралят. – Без да види колко е красива, никой няма да я иска за жена. Хич няма да ги е грижа за клетата Ниенте.
– И така да е, може да опитаме! – не отстъпвала кралицата.
И тя разпратила по целия свят вестоносци с портрета на принцесата и послание, че принцът, който открие принцесата и я върне у дома, ще получи прекрасната Ниенте и най-малко три-четвърти от кралството. А за забава на онези, които приемат предизвикателството, в двореца щял да се състои голям рицарски турнир. Стекли се множество принцове, всички преизпълнени с надежда – препускали с меч и копие един срещу друг, събаряли се, а после яли, пели и танцували цяла нощ. Дошли дори и няколко елфи рицари от Вълшебната страна. И те се борили с пики, но яздели бръмбари и щурци наместо коне. След всички тези войнски занимания, смелостта на младежите така се увеличила, че били готови да преборят всички призраци и великани, само и само да спасят прекрасната принцеса.

Е, свършил накрая турнирът и принцовете поели към Вълшебната страна.

Ах, какви чудеса имало там! Видели надбягване с охлюви, които бягали тъй бързо, че вълшебните жокеи изпопадали на земята. Видели вълшебно момченце да танцува с катеричка. Там всички зверове и птици се държали приятелски и умеели да говорят като хората. Така било едно време, но сега ни животните, ни птиците говорят, освен папагалите.

Измежду огромната армия принцове, имало един, който бил грозен, изглеждал стар и чудат. Всички му се присмивали и му викали принц Смешко. Но той имал добро сърце. Един ден, докато вървял сам и обмислял как да открие принцесата, мернал три лоши момчета да измъчват дългокрак конски комар. Тримата с все сила дърпали един от краката му.

Щом принц Смешко ги видял, спуснал се и прогонил злосторниците, разтрил крака на Дългокрачко и го успокоил. Тогава конският комар му казал със слаб, измъчен гласец:
– Ти ме спаси. Как да ти се отблагодаря?
– О, помогни ми да открия принцеса Ниенте! – примолил се принцът. – Ти летиш навред, не си ли я виждал някъде?
– Не знам къде е – отвърнал Дългокрачко. – Досега не съм летял тъй надалеко. Но знам, че всички вие се намирате в много опасна част на Вълшебната страна. Ще те заведа до един стар черен бръмбар, който може да ти даде много добри съвети.

И Дългокрачко завел принца при Черния Бръмбар.
– Може ли да кажеш на този принц – започнал Дългокрачко – къде е скрита принцеса Ниенте?
– Знам, че е в Страната на дивите гъби – отвърнал Бръмбара, но дотам ще ти трябва водач.
– Би ли ми станал водач? – помолил принцът.
– Добре – приел Бръмбара, – но какво ще се случи с твоите приятели, другите принцове?
– О, те също ще дойдат. Няма да е честно да ги оставим – отвърнал принц Смешко.

Той бил самото благородство и макар че другите му се присмивали, той не би се възползвал от своя късмет и да ги изостави.
– Е, ти си истински рицар – заявил Черния Бръмбар, – но преди да навлезем в дълбините на Страната на дивите гъби, ела тук с мен.

Черния Бръмбар посочил на принца нещо голямо и червено, гладко и овално в далечината.
– Това е първата гъба в Страната на дивите гъби – обяснил Бръмбара. – Ела с мен и ще видиш каквото има за гледане.
Тръгнал принцът след Бръмбара. Вървели, вървели и стигнали до гъбата.
– Качи се отгоре и погледни – рекъл Бръмбара.
Принцът се изкачил, огледал се и видял един крал с корона, потънал в дълбок сън.
– Опитай да го събудиш – рекъл Бръмбара, – просто опитай.
И принцът опитал как ли не да събуди краля, но напразно.
– Извлечи си от това поука – рекъл Черния Бръмбар. – Не лягай никога да спиш под гъба в Гъбената страна. Иначе няма да се събудиш, докато принцеса Ниенте не бъде намерена.

Принц Смешко обещал да запомни това и двамата с Бръмбара отишли да търсят другите принцове. Те избухнали в смях, когато чули предложението някакъв бръмбар да им бъде водач, но един от тях, много учен и мъдър, им припомнил, че армии са били водени от кълвачи, вълци и колибрита.

Тогава те се съгласили и тръгнали заедно. От дългия път вечерта били капнали от умора.

В Гъбената страна нямало ни къщи, ни дървета и когато паднала нощта, принцовете решили да се настанят заедно под една огромна гъба.

Напразно Черния Бръмбар и принц Смешко ги предупреждавали за опасността.
– Глупости – отвърнали те. – Ако щеш, ти спи на открито. Ние ще се настаним тук чудесно.
Всички налягали под шапката на гъбата, а принц Смешко под открито небе. На сутринта се събудил бодър и гладен. Скочил да извика приятелите си, но все едно викал на гъбата. Всички лежали под нейната сянка и макар че някои били с отворени очи, ни един не помръдвал.

Принцът ги дърпал и викал, бутал и тръскал, ала колкото повече опитвал, толкова по-дълбоко потъвали в сън – ни един не успял да изтръгне от гъбената магия. Нямало какво да направи – оставил ги да спят.

Принцът си рекъл, че може елфите да му помогнат, затова отишъл да ги пита как да събуди приятелите си. Феите тъкмо обличали малките си елфчета, и му казали:
– О, сами са си виновни, че са легнали да спят под гъба. Всеки знае, че е много глупаво да се прави така. Освен това нямаме време да се занимаваме с тях, скоро слънцето ще се издигне – дотогава трябва да сме облекли тези бебета и да сме излезли.

– Къде ще ходите? – попитал принцът.
– О, никой не знае къде ходим денем! – отвърнали елфите.
И наистина е така.
– Ами аз какво да правя сега? – попитал принцът Черния Бръмбар.
– Аз не знам къде е принцесата, но Лазурната птичка е много умна и може да знае. Най добре да откраднеш от гнездото ѝ две яйчица и да не ѝ ги връщаш, докато не ти каже.

Речено-сторено. Отишли до гнездото на Лазурната птичка, принцът взел две яйчица и отказал да ги върне, докато птичката не му каже всичко, което знае.

Накрая го завела при кралицата на Гъбената страна. Тя седяла върху една гъба с корона на глава и изглеждала доста забавна и лукава.

Принцът свалил шапка, целунал косата на кралицата и попитал за принцесата.

– О, тя е на сигурно място – отвърнала кралицата, – но ти ми изглеждаш тъй смешен. И на половина не си достатъчно хубав за принцеса Ниенте.
Горкият принц целият пламнал.
– Всички ми викат принц Смешко – отвърнал той. – Знам, че и наполовина не съм достатъчно подходящ!
– Достатъчно подходящ си за всичко – отвърнала кралицата на Гъбената страна, но можеше да си малко по-хубав.

После го докоснала с вълшебната си пръчица и той се превърнал в най-прекрасният принц на земята с чуден ален жакет, поръбен с бяло и дълга златна наметка.
– Сега ставаш за моята Ниенте – заявила кралицата на Гъбената страна. – Лазурна птичке… – и тя прошепнала нещо на птичето ухо, – заведи го при принцесата.

Те летели и летели цял ден и цяла нощ. На следващия ден пристигнали до една зелена беседка, пълна с феи, пеперуди и забавни човечета. Сред тях с дълга златиста коса седяла принцеса Ниенте.

Принц Чаровен поставил своята корона в краката ѝ, паднал на коляно и помолил принцесата да му дари любовта си и да стане негова дама. Тя приела и те се оженили в храма на елфите. Светулките им осветили пътя, а разцъфналите звънчета радостно звънели край тях. Скоро трябвало да потеглят към дома на краля и кралицата, родителите на принцесата.

Може да сте решили, че щом принцът открил принцесата, нямало какво друго да сторят, освен да се завърнат у дома. Бащата и майката на принцесата жадували да я видят. Всеки ден се качвали до върха на най-високата наблюдателна кула с надежда да зърнат прахоляка по пътя, вдигнат от някой принц, който води дъщеря им. Но нея все я нямало и ден след ден косите им посивявали от мъка. Родителите на заспалите под гъбата принцовете също се плашели за синовете си – мислели, че или са хвърлени в тъмница, или са излапани от някой великан. А принцеса Ниенте и принц Чаровен бродели из земите на вълшебствата твърде щастливи, за да се разделят с цветята, бълбукащите ручеи и феите.

Често-често преданият Черен Бръмбар напомнял на принца, че трябва да се връщат у дома, но той му обръщал внимание не повече, отколкото на някоя щипалка. И до ден днешен двамата щяха да се скитат из Вълшебната долина, ако не ги беше сполетяла беда. В нощта на тяхната сватба принцесата рекла на принца:
– Наричай ме Ниенте или с всяко друго нежно име, което ти харесва, но никога не изговаряй истинското ми име.
– Та аз дори не го знам! – възкликнал принцът. – Кажи ми кое е?
– Никога – заявила принцесата, – никога не бива да го узнаваш.
– Защо? – смаял се принцът.
– Ако го научиш и го изречеш, ще ни сполети беда – отвърнала принцесата.
И тя изглеждала сякаш а-ха да се ядоса.

Оттогава насетне принцът непрестанно се чудел кое е истинското име на съпругата му, докато накрая ужасно се натъжил.
– Дали не е Маргарет? – шепнел си той, когато бил сам. – Или Джоан? Може би Дороти? Невъзможно е да е Сибил, нали?
Но тя никога не му казала.

Една сутрин принцесата се събудила рано, защото от радост не можела да спи. Лежала и се вслушвала в птичите песни, после се загледала как един елф подкача някаква птица, която пеела (според него) фалшиво и друго вълшебно бебче, което яздело муха.

Накрая принцесата, която мислела, че принцът спи дълбоко, тихичко запяла една песничка, която сама съчинила за тях двамата. Не била казала за песента отчасти защото малко се стеснявала, отчасти по друга причина. И тя тихичко запяла:

– О, значи се казваш Гуендолин? – възкликнал принцът, който бил буден и слушал нейната песен.
После радостно се засмял, че е научил нейното име и опитал да я целуне. Но принцесата като мрамор охладняла към него, а той, целият разтреперан, седнал върху една паднала гъба и скрил лицето си в шепи. В този миг изчезнала прекрасната му коса и всичките му разкошни дрехи, златното наметало и неговата корона. Вместо тях носел просто облекло и червена шапка – отново бил принц Смешко. А принцесата се надигнала и бързо изчезнала.

Ето как бил наказан за своето любопитство и невъздържаност. Сигурно сте си казали, че е нормално всеки съпруг да нарича съпругата си по име. Но феите не позволявали, пък имало и друга причина младоженката да крие името си от своя съпруг.

Колко жалко! Принцесата изчезнала завинаги, а принц Чаровен отново се превърнал в принц Смешко.

Ден и нощ Черния Бръмбар жалел и сълзите му се смесвали със сълзите на принца. Но никой от тях не знаел какво да направи. Скитали из Вълшебната долина и макар че както винаги била красива, сега им изглеждала грозна и скучна. Но най-лошото от всичко било, че принцът се чувствал толкова глупаво – успял да спечели несметно богатство и най-скъпата булка, а после да изгуби всичко. Крачел и плачел:
– О, Гуен, т.е. Ниенте! Скъпа Ниенте! Върни се при своя принц Смешко и нека всичко бъде простено и забравено!

Няма как да разберем какво е щяло да се случи – предполагам принцът щял да умре от мъка и глад (защото изобщо не се хранел), ако един ден Черния Бръмбар не беше срещнал своя приятел, Прилепа, който бил любимият кон на Пук. Пук, както всеки знае, е придворният смешник на Вълшебната страна. Той винаги успявал да разсмее Оберон и Титания – кралят и кралицата. Затова те толкова го обичали, че нямало нещо, което да не сторят за него. Черния Бръмбар разказал на Прилепа за своя господар, принца, и от своя страна доброто същество разказало историята на Пук. Случило се, че Пук бил в добро настроение, метнал се на гърба на Прилепа и отишъл за съвет при краля и кралицата на Вълшебната страна. Е, на тях им домъчняло за принца – все пак бил престъпил един-единствен маловажен вълшебен закон, затова изпратили Пук да му каже какво да направи. Трябвало пак да намери Лазурната птичка и да я помоли да го заведе при водната фея, кръстницата на принцесата.

Нашир и длъж обикалял принцът и най-сетне срещнал отново Лазурната птичка. А тя (каквато била добричка) се съгласила да лети пред него и да го заведе при чудния извор, където се намирал кралският двор на водната фея. Когато пристигнали, птичката се впрегнала в колесницата на водната фея – чашка на водна лилия – и я докарала там, където чакал принцът. Отначало щом го видяла, вълшебницата страшно се ядосала:
– Как посмя да изречеш името на моята кръщелница! – възмутено възкликнала тя.
Принцът замълчал, защото нямало какво да каже – само почервенял и въздъхнал. Това зарадвало Водната фея.
– Много ли обичаш принцесата? – попитала тя.
– Повече от целия свят – заявил принцът.
– Тогава се върни в Гъбената страна и ще я намериш на старото място. Но в началото може тя да не желае да ти прости.

Принцът си казал, че ще промени това, но и дума не обелил на глас. Поклонил се много ниско, благодарил на Водната фея и поел на път с Лазурната птичка.

Когато пристигнал, много се зарадвал да види малкия страж на границата.

Нашир и длъж пребродил принцът Гъбената страна и накрая срещнал своята принцеса. Втурнал се към нея, спуснал се на коляно и подал ръка с молба за прошка, задето бил престъпил вълшебния  закон.

Но тя още му била ядосана – хукнала около гъбата и той се спуснал след нея. Така се гонили минута-две.

Накрая тя избухнала в смях, надникнала над гъбата и събрала устни във форма на черешка. Той се протегнал през гъбата и я целунал, сигурен, че отново е спечелил скъпата си принцеса. Сега двамата били дори по-щастливи от преди да се разделят.

Казват, че „пътешествието свършва със срещата на влюбените“ – така е и с приказките.

Принцът отново получил своята принцеса и трябва да ви кажа, че този път двамата не се мотали дълго из Вълшебната Долина. Тръгнали право към дома, а Черния Бръмбар летял пред тях и ги водел на зигзаг. В края на Гъбената земя видели спящите принцове. Щом принцесата приближила, всички до един се събудили и скочили на крака. Потупали щастливия принц по гърба, пожелали му късмет и се развикали:
– Хей, Смешко, стари приятелю – едва те познахме! Колко хубав си станал!
И те били прави – пак бил принц Чаровен, но от щастие изобщо не забелязал, защото хич не бил самонадеян. Ала принцесата всичко видяла и го заобичала още повече. После всички тръгнали в дълга процесия начело с Черния Бръмбар, на когото викали „Черния Род“, а той приличал на същински придворен.

С развети знамена и музика те се завърнали в дома на принцесата. Кралят и кралицата ги посрещнали на дворцовата порта и се спуснали да прегръщат принца и принцесата, целували ги, смеели се и плачели от радост. И старата дойка била между тях, лицето ѝ сияело от радост и бърборела с още по-дълги думи от благородниците. Възхитила се на принца и заявила, че е очарована, дето „нейното момиче“, както наричала принцесата, ще има тъй добър съпруг.

И тук ние ще ги оставим. От тогава до сега това кралството живее радостно и честито, та ни история, ни география има. Затова го няма на ни една карта, и освен от тази приказка, няма откъде другаде да научиш за него.