Подаръците на косача

Имало едно време един стар беден човек, който се казвал Уали Дад. Той нямал роднини и живеел сам в малка калена къщичка извън града. Бил прост косач, който си изкарвал прехраната като всеки ден косял трева в джунглата и я продавал на пазара за 30 песи. Купувал си за десет песи храна, други десет отделял за дрехи и други домакински неща, а останалите десет песи прибирал в едно огромно гърне под леглото си.

Уали Дад живял така дълги години. Една вечер той измъкнал гърнето и с учудване видял, че било пълно до горе с пари.
– Какво ще ги правя всички тези пари? – си казал той.

На него и през ум не му минавало да си купи нещо с тях, защото бил доволен да изживее дните си, както досега. Бил щастлив от живота такъв, какъвто е и не искал нищо повече.

Накрая изсипал парите в един кесия, мушнал се под парцаливото си одеяло и  заспал.

На заранта Уали Дад отишъл на пазара при най-прочутия златар. Пазарил се дълго и изкусно и успял да купи за всичките пари една изящна малка гривна от чисто злато. После посетил своя най-добър приятел – богат търговец, поприказвали си малко и накрая  рекъл:
– Приятелю мой, ти пътуваш надалече по широкия свят и познаваш много хора. Кажи ми, коя е най-достойната и хубава жена, която някога си срещал?
– Без никакво съмнение това е принцесата на Каистан – веднага отвърнал търговецът. – Тя навред се слави еднакво както с благородството си, така и с неземната си красота.
– Тогава, щом се случи да имаш път натам, поднеси тази малка гривна на принцесата ведно с моите почитания и кажи, че ѝ я праща един човек, който почита много повече добродетелта, отколкото богатството.

Скоро се случило търговецът да иде в столицата на Каистан. Той се представил в двореца и изпратил гривната, прибрана в парфюмирана кутийка, която сам бил изнамерил, заедно с комплиментите и посланието на добрия си приятел.

Принцесата не можела да си представи, кой би могъл да ѝ изпрати такъв подарък и пожелала също нещо да изпрати. Търговецът се съгласил. Тогава тя му дала една камила, натоварена с най-фините дрехи и богато възнаградила търговеца с пари заради неговите услуги.

След няколко месеца той се прибрал и отишъл да даде на приятеля си подаръка на принцесата. Уали Дад бил за трева, затова търговецът оставил товара до вратата и си отишъл. Колко се смутил бедният косач, когато вечерта видял копринените дрехи! Какво да прави със скъпите неща, които му изпратила принцесата?! Рано сутринта пак отишъл при приятеля си и му рекъл:
– Аз съм беден човек и не се нуждая от тези скъпи дрехи.
– Но те са ти подарък от принцесата на Каистан.
– Аз не мога да ги нося, те са за принц.
– Но можеш да ги продадеш и да забогатееш.
– Не желая да съм богат – казал твърдо Уали Дад. – Моля те за още една добрина. Кажи ми, знаеш ли кой е най-достойният принц?
– Разбира се – отговорил търговецът изненадан. – От Делхи до Багдад, от Константинопол до Лукнау познавам всички. И няма ни един по благороден, по-добър и по-богат от принца на Некабад.
– Тогава занеси тези дрехи на принца от Некабад заедно с благословията ми и кажи, че му ги изпраща един човек, който предпочита благородството пред богатството.

На следващия курс Абдул пристигнал в Некабад и помолил за аудиенция с принца. Поднесъл подаръка на Уали Дад и помолил принца да го приеме като скромен дар заради всичките му достойнства и доброта. Принцът останал трогнат. Заповядал да изпратят дванадесет от най-хубавите му коне като отплата за подаръка на Уали Дад. Принцът възнаградил богато и търговеца за услугата му.

Когато Уали Дад видял конете пред вратата си, се изплашил.
– Защо са ми тези коне? Не ги искам. Вземи два за себе си – казал той на приятеля си, – а останалите откарай на принцесата в Каистан.

Търговецът откарал конете при принцесата на Каистан, като ѝ казал, че са подарък от Уали Дад. Този път тя извикала търговеца и го попитала:
– Кой е този Уали Дад? – попитала принцесата.
Търговецът бил най-честният човек на света, но при все това не му се щяло да опише Уали Дад такъв какъвто е – старец, който изкарва трийсет песи на ден и притежава само дрипите на гърба си. Затова ѝ казал, че приятелят му Уали Дад бил богат човек и като чул за неземната ѝ хубост, закопнял да постави в краката ѝ най-хубавото, което имал.

Като чула това, принцесата отишла при баща си – царя на Каистан и му казала:
– Един много богат човек, на име Уали Дад, ми е изпратил десетте най-хубави коня, които някой някога е виждал. Как мога да отвърна на неговата любезност?
– Най-добре е да изпратиш на този непознат приятел дар, толкова прекрасен, че той да се засрами, защото не може да ти изпрати нищо по-хубаво. За всеки кон му изпрати по две мулета натоварени със сребро.

След няколко часа търговецът се озовал отговорен за разкошен керван от двайсет натоварени животни и се видял принуден да наеме въоръжени мъже, за да го пазят от разбойници. Направо бил доволен, когато успял да се прибере здрав и невредим в града.
Като видял среброто, Уали Дад рекъл:
– За мене ли е това?… Аз не го желая. Не искам постоянно да се плаша, че може някой разбойник да ме ограби или убие. Скъпи приятелю, моля те задръж четири товара за себе си като отплата за грижите, които ти създадох, а останалите отнеси на принца в Некабад.

Търговецът бил доволен от щедрата отплата за труда си и отнесъл среброто в Некабад. Този път и принцът много се смутил и подробно разпитал търговеца за Уали Дад. Търговецът така описал другаря си, че горкият старец никога не би успял да се познае. Тогава принцът, точно като царят на Каистан, решил да изпрати тъй щедър подарък, че да не може да му отговорят с нищо. Затова подготвил керван от двайсет прекрасни коня, с покривала бродирани със злато, с кожени седла и сребърни юзди и стремена, двайсет расови камили и накрая двайсет слона с прекрасни паланкини от сребро, покрити с бродирана с перли коприна. На търговеца се наложило да наеме малка армия, за да опази прекрасните животни със всичките богатстава. Керванът бил истинска атракция по безкрайните пътища на Индия.

Когато Уали Дад видял кервана възкликнал:
– Още богатства?! Какво може да прави стар човек като мен с такива богатства? Онази млада принцеса, тя е достойна за тези прекрасни неща! Скъпи приятелю, задръж за себе си два коня, две камили и два слона с всичките богатства по тях и останалото ѝ го поднеси.

Търговецът на мига отказал. Казал на Уали Дад, че тези посещения вече започнали да му дотягат. Разбира се, че получавал щедра отплата, но въпреки това не щял да пътува толкова често и се плашел за живота си. Все пак накрая склонил като обявил, че това е за последен път.

И така след няколко дена почивка, керванът потеглил отново за Каистан. Царят на Каистан останал втрещен, когато разбрал, че това е новият подарък от щедрия Уали Дад за принцесата. Веднага отишъл при дъщеря си и рекъл:
– Мое скъпо дете, навярно този човек иска да се ожени за теб. Аз мисля, че трябва да идем да го посетим лично. Изглежда той притежава несметни богатства и щом ти е толкова предан, може би трябва да обмислиш дали да не приемеш да се ожениш за него.
– Съгласна съм, татко. Да идем и да видим, какъв е.

Така царят и принцесата на Каистан, заедно със всички придворни и огромна войска, тръгнали да посетят Уали Дад.

В това време принцът на Некабад събрал мъдреците от своята страна и разказал за подаръците, които Уали Дад му изпратил. Накрая казал, че иска да разбере кой е този Уали Дад.
Един от съветниците му казал:
– Навярно е богат цар, който иска да омъжи дъщеря си за принца. Измежду всички принцове само нашият принц не е женен. 3атова най-добре нашият принц да посети Уали Дад и види неговата дъщеря.
Така принцът от Некабад тръгнал също да посети Уали Дад.

Косачът стоял пред своята малка колиба и вечерял глава лук и сух хляб, когато търговецът запъхтян дотичал при него.
– Бягай, да бягаме! Двама царе са тръгнали да се бият в нашия град.
– Но защо тук ще се бият? – запитал Уали Дад.
– Не зная.
– Тогава няма защо да бягам – казал Уали Дад и спокойно продължил да вечеря.
Скоро Абдул дошъл пак и му рекъл:
– Те не са тръгнали да се бият, а да посетят града ни.
– Нашият град? Че какво толкова интересно има в него?
– Идват при тебе, да те видят, Уали Дад!
– Тогава трябва да бягам! – викнал Уали Дад, – Как ще посрещам двама царе в тази колиба?

Принцът от Некабад и принцесата от Каистан стигнали до града и се срещнали. Тогава принцът се приближил до царя на Каистан и го запитал:
– Вие ли сте цар Уали Дад?
– Не – казал царят. – Аз съм царя на Каистан, а това е дъщеря ми.
„Никога не съм виждал по-хубава от нея“ – си казал принцът, – „и няма да се оженя за никоя друга освен за принцесата от Каистан.
„Няма да се омъжа за Уали Дад, нито за неговия син – си помислила принцесата. – Този принц е единственият, за когото бих се омъжила.“

В това време от града се задал един старец, който тичал с всичка сила. Това бил Уали Дад, който бягал толкова бързо, че не виждал нищо пред себе си. Блъснал се така силно в принца,че двамата полетели към земята. Принцът бързо скочил на крака и извикал:
– Къде си забързал толкова, стари човече? Гонят ли те?
Уали Дад тъй се изплашил, че не знаел какво да каже.
– Ти навярно си от този град. Познаваш ли Уали Дад?
– Да – рекъл старецът, – познавам го.
– Тогава бъди добър и ни заведи у него.
Уали Дад, изплашен още повече, казал:
– Но вие не може да посетите Уали Дад.
– Защо? – попитал принцът.
– Защото… защото… защото Уали Дад умря.
– Наистина ли? – извикали всички.
– Умря… умря… – повторил Уали Дад.

Тогава принцът и принцесата решили, че няма защо да влизат в града. Принцът на Некабад се оженил за принцесата на Каистан и двамата били мнoго щастливи.

Уали Дад останал в колибата си и продължил да коси сено за трийсет песи на ден. И, може би той бил най-щастливият от тримата.