Вълшебни приказки

Лъжливият и истинският принц

Препоръчва се за възраст над 5 год.
12мин
чете се за

От стари времена в южните страни има обичай през лятото хората да стават рано сутрин, а по обяд между дванайсет и три да си почиват. В един жарък летен ден кралят на Португалия се надигнал от следобеден сън, облякъл бялата си фина дреха, пресякъл коридора и влязъл в заседателната зала на кралския съвет.

Там го очаквали няколко младежи. Те почтително го поздравили, после един от тях излязъл напред и заговорил:
– Ваше Величество, тази сутрин играехме по двойки на тенис – принцът с този господин срещу останалите, но в играта възникна спор. Принцът си изпусна нервите и отправи множество обиди към противниковия отбор, докато накрая неговият партньор силно го зашлеви през лицето и от устата и носа на Негово Височество шурна кръв. Всички така се ужасихме, че за малко щяхме да убием човека, задето се осмели да посегне на принца. Добре че беше неговият дядо, графът, който ни накара да изложим случката пред вас.

Кралят изслушал внимателно разказа и накрая попитал:
– Изглежда принцът не е имал оръжие в себе си, иначе щеше да го използва, нали?
– Напротив, Ваше Величество, той винаги носи нож, затъкнат в колана си. Но когато усети, че кръвта се стича по него, изтича в края на игрището и се разплака, което е най-странно от всичко.

При тези думи кралят отишъл до прозореца и постоял няколко минути с гръб към стаята, а младежите потънали в мълчание. Когато се върнал, лицето му изглеждало бледо и сурово.
– Казвам ви – изрекъл той – и това е самата истина, че предпочитам да бяхте казали, че принцът е мъртъв, макар че сме от една кръв, отколкото да знам, че е преживял тази обида, без да отмъсти. Колкото до господинът, който е посегнал, ще се яви пред кралския съд и сам ще изложи своето становище, но ми се струва, че няма да избегне смъртното наказание, щом се е осмелил да унижи наследника на короната.

Младежът надигнал глава да отговори, но кралят не пожелал да го изслуша. Наредил на пазачите да го арестуват и добавил, че ако затворникът желае, може под охрана да ходи, където поиска из града, а след петнайсет дена ще бъде изправен пред висшия съд на страната.

Провиненият младеж напуснал аудиенцията, заобиколен от войници и много от своите приятели, защото бил всеобщ любимец. По тяхно настояване, той прекарал оставащите четиринайсет дни в търсене на съвети как да избегне смъртта. Поискал помощ от всеки мъдрец в града, ала никой не успял да му помогне, защото не могли да намерят достойно оправдание за удара, нанесен на принца.

Настъпила четиринайсетата вечер. Напълно отчаян, затворникът излязъл да се разходи за последно из града. Бродел по улиците, без да гледа накъде върви, а лицето му било толкова бледо и изпълнено с отчаяние, че никой от придружителите не смеел да проговори. Внезапно, съвсем близо до манастирската порта, зад ъгъла излязла възрастна жена и се озовала лице в лице с младия човек. От старост жената била превита на две, при това била тъй съсухрена и сбръчкана, че изглеждала поне деветдесетгодишна. Само очите ѝ присветвали бързо и бляскаво като на младо момиче.
– Благородни Господине – казала тя, – научих какво се е случило на кралския корт и разбрах, че търсите някой да Ви спаси. Единствено аз знам как да опазя Вашия живот, но трябва да ми дадете обет, че ще сторите каквото поискам.

При тези думи затворникът усетил как огромен товар се свлича от плещите му.
– О, спасете ме и аз ще сторя всичко, което пожелаете! – възкликнал той. – Толкова ми е трудно да напусна този свят и да потъна в мрачната бездна.
– Няма нужда от това – отвърнала старицата. – Ако се ожените за мен, скоро ще бъдете свободен.
– Да се оженя за Вас?! – ахнал той изумен. – Ама,… ама аз съм само на двайсет години, а Вие – Вие най-малко на сто! О, не, не! Това е абсолютно невъзможно.
Момъкът говорел бързо и задъхано, без много да мисли, когато от очите на старицата проблеснала внезапно светкавица и той смутено замлъкнал. Но тя само казала:
– Както желаете. Щом не искате мен, ще нахраните гарваните – и забързала нататък по улицата.

Щом младежът останал сам, го обхванал ужас от наближаващата смърт и най-накрая осъзнал, че току що е отхвърлил единствения си шанс. Ех, щом трябва, трябва, казал си той и с всички сили хукнал след старата вещица, която едва се виждала вече в далечината, въпреки лунната светлина. Кой да предположи, че стогодишната старица можела да върви толкова бързо?! Изглеждало, че по-скоро лети! Но накрая, останал без дъх и съвсем изтощен, той я настигнал и запъхтян промълвил:
– Мадам, простете прибързаните ми думи. Сгреших и с благодарност приемам Вашето предложение.
– А-а, бях сигурна, че ще се осъзнаете – отвърнала тя със странни нотки в гласа. – Няма време за губене, тръгвайте веднага след мен.

Те продължили в мълчание и накрая спрели пред вратата на схлупена къщурка, където живеел свещеник. Пред него и останалите свидетели старицата поискала затворникът да се закълне, че ще я вземе за своя жена. После помолила свещеника и придружителите да ги оставят за малко сами. Казала на младежа какво да направи, а на сутринта той се изправил пред краля и съдиите.

Залата била изпълнена до пръсване и когато въвели обвиняемия, всички ахнали от изненада при свежия блясък, който струял от лицето на момъка. Щом тълпата утихнала, кралят му заповядал да изложи своите оправдания за височайшата измяна, която извършил чрез посегателството над наследника на короната. След нисък поклон младежът заговорил с чист звънък глас:
– О, мой господарю и милостиви кралю, и вие, най-знатни и мъдри мъже в държавата, без страх поверявам съдбата си във вашите ръце, защото знам, че ще ме изслушате докрай и ще отсъдите безпристрастно.

Ваше Величество, цели четири години бяхте женен за кралицата, без да имате деца, и това много Ви натъжаваше. Кралицата усещаше Вашата мъка и че любовта Ви към нея угасва. Затова ден и нощ мислеше как да поправи злината. Накрая, докато воювахте в далечна страна, тя осинови тайно бебето на един беден каменар и изпрати вест, че Ви е родила син. Никой не знаеше истината, освен свещеникът, на когото кралицата се изповяда. Няколко седмици по-късно тя се разболя и умря, а детето, което остави, бе отгледано като Ваш син и принц. А сега, ако Ваше Величество позволи, ще разкажа за мен.
– Това, което разказахте до тук е толкова неочаквано – отвърнал кралят, – че не мога да си представя какво има още за казване, но добре, продължете Вашата история.

– Един ден, скоро след смъртта на кралицата – продължил младият човек, – по време на лов Ваше Величество изпревари своята свита и се озовахте съвсем сам в непозната местност. Наблизо видяхте овощна градина, цялата потънала в бяло-розов ябълков цвят. В края ѝ едно младо момиче играеше на топка и Вие отидохте да я попитате за пътя. Когато тя се обърна, красотата ѝ така Ви порази, че забравихте всичко останало. Започнахте да я посещавате често и накрая я убедихте да се ожени тайно за Вас. Тя мислеше, че сте някой беден рицар и прие да запази в тайна съюза ви.

След сватбата Вие ѝ подарихте три пръстена и колие с кръст. Оставихте я да живее в къщурката насред гората и сватбата остана в тайна.

Няколко месеца ходехте в къщичката всяка седмица, но когато в покрайнините на кралството избухна бунт, трябваше да заминете. Когато след време се върнахте в къщичката, я заварихте празна и никой не знаеше къде е отишла Вашата съпруга. Това е, което имах да Ви разкажа, Ваше Величество.

След тези думи младият човек замълчал и погледнал към краля, който бил силно почервенял.

– Кръстът, който ѝ подарихте, разкри Вашата самоличност. Тя се върна при баща си, стария граф, някога Ваш шамберлан. Страховит беше гнева му, когато чу разказа на дъщеря си и се закле да не я видите до деня, в който публично не я обявите за Ваша кралица.

През това време аз бях роден и отгледам от дядо ми в едно от неговите имения. Ето ги пръстените, които дадохте на майка ми, ето и кръста. Те ще докажат дали съм Ваш син или не.

Младежът положил скъпоценностите в краката на краля, а благородниците и съдиите го наобиколили, за да ги видят отблизо.

Кралят дори не помръдвал, сякаш бил забравил съдебната зала и всичко останало. Пред очите му била онази овощна градина отпреди двайсет години и прекрасното момиче, което си играело с топката.

Внезапната тишина, която натежала в залата, го накарала да вдигне глава и срещнал погледите на хората, вперени в него.
– Истината е, че това е моят син, а не другият – отвърнал кралят с усилие. – И нека всички присъстващи се закълнат, тук и сега, че го признават за принц и наследник след моята смърт.

Всички придворни един след друг коленичили пред краля и положили клетва. На фалшивия принц забранили да се мярка повече в кралския двор, но му отделили добра издръжка.

Щом церемонията приключила, кралят дал знак на новооткрития си син да го последва, надигнал се и отишъл в другата стая.
– Кажи ми, как научи всичко това? – попитал той, докато се отпускал в един стол с алени възглавници.

Принцът разказал как срещнал старицата, как му дала скъпоценностите на майка му и как се заклел пред свещеника да се ожени за нея, въпреки че не искал заради огромната разлика в годините им. Накрая заявил, че би предпочел да получи съпруга, избрана от баща му. Но кралят се смръщил и остро изрекъл:
– Дал си клетва да се ожениш за нея, ако ти спаси живота и каквото и да стане, трябва да изпълниш своето обещание.

След тези думи владетелят ударил по един сребърен щит, окачен наблизо и наредил на офицера, който се явил веднага:
– Иди при свещеника, който живее в къщичката до затвора, и го попитай къде да намериш старицата, която го е посетила вчера вечерта. Щом я намериш, доведи я веднага в палата.

Минало известно време, докато издирят старицата. Когато пристигнала в палата с офицера, била посрещната с кралски почести, защото била годеницата на принца. Пазачите смаяно се спогледали, докато съсухреното същество, превито от годините, преминало край тях, ала още по-смаяни останали от леките ѝ стъпки, с които изкачила стълбите до голямата врата, където я очаквали кралят и принцът. Дори да останали потресени от външния вид на старата дама, те с нищо не го показали. С дълбок поклон кралят я хванал за ръка и я въвел в параклиса, където епископът очаквал да ги венчае.

През следващите няколко седмици придворните рядко виждали принца. Той прекарвал дните си в лов и в опити да не мисли за възрастната съпруга, която го очаква вкъщи. Колкото до принцесата – никой не го било грижа за нея и тя седяла сама в покоите си, защото напълно отказала услугите на придворните дами, които кралят ѝ изпратил.

Една нощ принцът се върнал след необичайно дълго ловуване. Бил тъй изтощен, че направо се строполил в леглото си. Посред нощ странен шум внезапно го събудил и той помислил, че в стаята му има крадец. Скочил от леглото и сграбчил меча си, който в готовност стоял до него. Едва тогава осъзнал, че шумът идва от съседната стая, където спяла принцесата. С факла в ръка, той отворил тихо вратата и надникнал вътре. Тя тихо лежала в леглото си със златна корона на главата. Бръчките били напълно изчезнали, а лицето блестяло по-бяло от сняг и по-свежо от това на младо момиче. Възможно ли е това да е неговата жена – това прекрасно до съвършенство създание?

Принцът още смаяно я гледал, когато принцесата отворила очи и му се усмихнала.
– Да, аз съм твоята жена – рекла тя, сякаш четяла неговите мисли. – Най-сетне се избавих от проклятието, което тегнеше над мен. Сега трябва да ти разкажа коя съм и как стана така, че се превърнах в старица.

Аз съм дъщеря на краля на Гранада и съм родена в двореца, който се издига над равнината Вега. Бях едва на няколко месеца, когато една зла фея ме омагьоса, за да оскърби родителите ми. Гърбът ми се преви на две, лицето ми така се набръчка, че заприличах на сто годишна старица и се превърнах в толкова отвратително създание, че накрая кралят заповяда на бавачката ми да ме отведе от двореца и остана само тя да се грижи за мен. Двете заживяхме в този град благодарение на скромната издръжка, която кралят ни отпусна.

Когато бях на три години, на вратата ни потропа един старец и помоли да влезе и да си почине. Моята бавачката видя, че е много болен, сложи го да легне и се грижи за него, докато оздравее. От благодарност за добрината, той каза, че е магьосник и ще ѝ дари каквото поиска, освен живот или смърт. Тя отвърна, че нейното най-съкровено желание е да си възвърна красотата, с която съм родена, но той каза, че бедите ми са резултат от заклинание и това е особено трудно. Обеща, че ако намеря мъж, който се ожени за мен преди да навърша петнайсет години, ще се отърва от заклинанието.

Както може би предполагаш, това не беше лесно, защото грозотата ми беше толкова ужасяваща, че никой не можеше да ме погледне повторно. Аз и бавачката ми бяхме направо отчаяни, защото петнайсетият ми рожден ден наближаваше, а аз дори не успях да говоря с мъж. Тогава магьосникът ни посети отново, разказа ни какво е станало на тенис игрището, както и твоята история. Накара ме да те намеря и да ти предложа спасение при условие, че се закълнеш да се ожениш за мен.

Това е моята история. Сега трябва да помоля краля да изпрати вестоносци до Гранада, за научи баща ми за нашата сватба. А и ми се струва – добавила принцесата с усмивка, – че ще ни благослови с радост.

КРЕДИТ: „The False Prince and the True,“ The Lilac Fairy Book, by Andrew Lang, 1910; КОРИЦА: H.J.Ford; ПРЕВОД: Лорета Петкова, ©prikazki.eu 2022;

prikazki.eu