Защо ли съчиних тази история, толкова неуместна за простичките порядъчни записки, при това на писател? И уж щях да разказвам само за реални събития! Но там е работата – все ми се струва, че всичко това може наистина да се е случило – и в мазето, и зад купчината дърва, и при елхата Христова. Дори не знам какво да ви кажа – възможно ли е, не е ли? Но нали затова пиша романи, за да си измислям.
IМомче с протегната ръчица
IМомче с протегната ръчица
Странни същества са децата – явяват се и в сънища, и във видения. Преди коледните празници често срещах на един и същи ъгъл на улицата едно момченце на има-няма седем години. В страховития студ носеше почти летни дрешки, но вратът му беше омотан с нещо вехто – явно все някой го беше облякъл и изпратил навън. Вървеше с „протегната ръчица“ – или казано направо, без засукани термини – просеше милостиня. Същите тези мoмчета сами бяха измислили този термин. Хлапаци като него – колкото щеш, изпречват ти се на пътя и започват да хленчат нещо зазубрено. Но това дете не хленчеше, звучеше някак непривично невинно и ме гледаше доверчиво право в очите – може би тъкмо навлизаше в занаята. На въпросите ми отговори, че сестра му е безработна и болна. Може и да е било вярно, но после научих, че такива момченца с лопати да ги ринеш. Ако ще да е най-лютият студ, изпращат ги да „протягат ръчица“ и ако не изкарат нищо, навярно ги очаква пердах. Щом събере копейки, момчето се връща със зачервени, вкочанени ръце в някое мазе, където гуляе шайка бачкери – от ония, дето „започват стачка събота вечер и се връщат на работа в сряда вечер най-рано.“ С тях в мазето гуляят и гладни, пребити женици, а невръстните им пеленачета пищят от глад. Водка, мръсотия, и разврат, но водката е най-важна. Начаса изпращат момчето със събраните копейки в кръчмата за още пиячка. Случва се, ей така за майтап, да излеят пълна чаша водка в гърлото на малчугана и да се хилят, когато той с пресечен дъх се строполи почти безпаметен на пода.
„… и в гърлото ми гнусна водка
изливаше без капка жал…“
Щом малкият поотрасне, на бърза ръка го продават в някоя фабрика, но пак е длъжен да носи парите си на бачкерите и те пак ги пропиват. Но още преди да попаднат във фабриката, тези деца стават изкусни престъпници. Скитат из града и знаят разни места по мазетата, където могат да се промъкнат и да пренощуват там скришом. Едно от тях изкарало две-три нощи поред в някакъв кош при портиера, а той така и не забелязал. Съвсем естествено е, че стават крадци. Кражбата се превръща в страст дори за осемгодишните и понякога даже не осъзнават, че вършат престъпления. Накрая децата успяват да преодолеят всичко – и студ, и глад, и побои заради едно-едничко нещо, заради свободата си – бягат от бачкерите и бродят, за да избягат и от самите себе си. Понякога тези диви създания нищо не знаят – ни дом, ни родина, ни има ли бог, ни има ли цар. За тях разказват какви ли не истории, които звучат невероятно и все пак са чистата истина.
IIМомченцето при елхата Христова
IIМомченцето при елхата Христова
Аз пиша романи и мисля, че сам съчиних една такава „история“. Защо казвам „мисля“ – защото със сигурност знам, че това е измислица, но все си представям, че някога, навръх Бъдни вечер, това се е случило в някой голям град насред ужасния студ.

Сякаш пред очите си виждам в едно мазе момченце, още съвсем малко, шестгодишнo или още по-малко. Момченцето се събуди сутринта в студеното влажно мазе. Носеше леко палтенце и цялото се тресеше от студ. Дъхът му излизаше на бяла пара. То седна на един сандък в ъгъла и от скука нарочно започна да издиша пара – забавляваше се да я гледа как се стопява. Много му се щеше да похапне. Тази сутрин вече няколко пъти беше ходило до нара, където на тънка като палачинка постелка, с глава на вързоп вместо възглавница, лежеше болната му майка. Как беше попаднала там? Вероятно е пристигнала със своето момченце от някой друг град и внезапно се е разболяла. Преди два дни полицията беше прибрала собственичката на помещението, другите наематели се разбягаха, заради празничните си дела. Остана да лежи само един мъртво пиян бачкер, недочакал и празниците. В другия ъгъл на стаята стенеше от ревматичните си болки една осемдесетгодишна старица, работила кой знае къде и кога като бавачка. Сега умираше сама, охкаше и така гълчеше и викаше по момченцето, че то вече не смееше да припари в нейния ъгъл. То откри за пиене нещо в антрето, но за ядене не намери и една коричка. За десети път вече се помъчи да събуди мама. Накрая тъмнината взе да го плаши. Отдавна беше мръкнало, но никой не палеше печката. То докосна майка си по лицето и се учуди – тя дори не помръдна, беше студена като стената.

„Тук е много студено“ – рече си то и задържа неволно ръчичка върху рамото на мъртвата жена. После духна в шепи да си стопли пръстите, намери шапката си на нара и опипом излезе тихо от мазето. Щеше и по-рано да излезе, но го беше страх от голямото куче горе на стълбите, което по цял ден виеше пред вратата на съседите. Но кучето вече го нямаше и момченцето излезе на улицата.
Господи, какъв град! Досега не бе виждало нищо подобно. Там, откъдето идваше, нощем беше тъмно като в рог, на цялата улица светеше само един фенер. Портите на дървените къщици се залостваха и щом мръкне, улиците опустяваха. Само глутници кучета виеха, стотици и хиляди виеха и лаеха през цялата нощ. Но пък беше топло и му даваха да яде, а тук – Господи, ако можеше да си хапне! И колко глъч и тропот, колко светлини и хора, коне и карети, и студ, студ! Ледена пара се издигаше от ноздрите на изтощените коне. В мекия сняг по калдъръма чаткаха подкови и всички се блъскаха. Господи, как му се щеше да хапне, поне едно къшейче, и как го заболяха изведнъж пръстите. Един полицай мина край него и се обърна, за да не забележи момчето.
Ето я пак улицата – о, колко е широка! Като нищо може да го смачкат, как викат всички, търчат и препускат, ами светлината, светлината! А какво е това? О, колко грамадно стъкло, зад стъклото – стая, и в стаята – коледно дърво до тавана. Това е елха, а на елхата колко много пламъчета, колко златни гирлянди и ябълки. Вътре има много кукли и малки кончета, деца тичат из стаята, чисти и пременени, смеят се и играят, похапват и посръбват нещо. Ето, онова момиче започна да танцува с едно момче, колко хубаво момиче! Музиката се чува и през стъклото.

Гледа момченцето, чуди се, даже се смее, а пръстите на крачетата и ръчичките му вече са съвсем зачервени, не може да ги сгъва и го боли, щом ги размърда. Внезапно момченцето се сети колко го болят пръстите, заплака, хукна нататък, и ето – през друго стъкло пак вижда стая, пак с коледно дърво, но на масата има какви ли не пироги – бадемови, червени, жълти. Там седят четири богати дами и раздават на който влезе пироги, а вратата час по час се отваря и влизат множество господа. Момченцето се промуши, отвори вратата и влезе. Ох, как се развикаха, как се размахаха! Една госпожа бързо отиде при него, мушна му копейка в ръката и сама му отвори вратата към улицата. Ох, как се изплаши! Копейката се изтърколи със звън по стъпалата – то не успя да свие зачервените си пръстчета, за да я стисне. Момченцето изтича напред и закрачи бързо-бързо – накъде, и то самото не знаеше. Щеше му се пак да заплаче, но го бе страх – тича, тича и духа на ръчичките си. Домъчня му, защото ненадейно му стана тъй самотно и страшно – но, Господи! Това пък какво е? Хората се тълпят, гледат и се дивят – зад стъклото има три кукли, мънички, издокарани в зелени и червени рокли, съвсем като живи! Някакъв старец седи и уж свири на голяма цигулка, там са и още двамина, те също свирят на малки цигулки, клатят глави в такт, гледат се, мърдат устни, говорят, да, говорят си, само че през стъклото не се чува нищо. Отначало момченцето ги помисли за живи, но щом осъзна, че са кукли, внезапно се разсмя. Искаше му се и да плаче, но колко смешни, смешни бяха тези кукли. Изведнъж усети, че отзад някой му дърпа палтенцето – до него стоеше зъл, едър хлапак, който ненадейно го цапна по главата, бутна му шапката и го изрита с крак. Момченцето се претърколи на земята, хората се развикаха, то се замая, после скочи, хукна презглава и бяга ли, бяга, без да знае накъде, претича през порта в нечий чужд двор и седна зад купчина дърва: „Тук няма да ме намерят, пък и е тъмно.“
Седеше сгушено, от ужас дъх не можеше да си поеме, но ненадейно, съвсем ненадейно му стана тъй хубаво – болката в ръцете и краката изчезна и му стана топло, колко топло, все едно е до печката. Ето, цялото потръпна – ах, май беше заспало! Колко хубаво е тук да заспи: „Ще поседя и пак ще ида да погледам куклите – рече си момченцето и се усмихна, като си ги припомни – съвсем като живи!“ Ненадейно му се счу, че майка му запя песен над него: „Мамо, заспивам, ах, как сладко се спи тук!“

В този миг над него прошепна тих глас:
– Момченце, да вървим при елхата.
То реши, че е мама, ама не, не беше тя. Не видя кой го повика, но някой се наведе и го гушна в тъмницата, то протегна ръчичка и… и в тоз час – о, каква светлина! О, каква елха! Но не беше елха, досега не беше виждал такива дървета! Къде е сега – всичко искри, всичко сияе и навред е пълно с кукли. Не, не, това са момчета и момичета, само че тъй светли, всички го наобикалят, летят, целуват го, хващат го, отнасят го с тях, и то самото лети и вижда: мама го гледа и радостно му се усмихва.
– Мамо! Мамо! Ах, колко хубаво е тук, мамо! – вика момченцето и пак се целува с дечицата и му се ще по-скоро да им разкаже за онези кукли зад стъклото. – Кои сте вие, момчета? Кои сте вие, момичета? – пита то засмяно, защото ги обича.
– Това е „елхата Христова“ – отвръщат му те. – В този ден Христос винаги има елха за децата, които си нямат елха.

И тогава то научи, че всички тези момчета и момичета са били също като него, деца, но едни са замръзнали в кошниците, в които ги бяха подхвърлили пред портите на петербургските чиновници, други бяха удушени от кърмачките по сиропиталищата, трети бяха издъхнали върху пресъхналите майчини гърди през Самарския глад, четвърти бяха задушени в смрадта на третокласните вагони и въпреки това сега бяха тук като ангели, всички при Христа и самият той помежду им – вдига ръце и благославя тях и грешните им майки… А майките на всички деца стоят хей там, отстрани и плачат. Всяка разпознава своето момче или момиче и децата литват към тях и ги целуват, бършат сълзите им с ръчици и ги молят да не плачат, защото тук им е толкова хубаво…
На разсъмване портиерите намериха долу дребничкото телце, дотичало и замръзнало зад купчината дърва, намериха и майка му… Беше умряла преди него. Двамата се срещнаха на небето при Господа Бога.


Prikazki.eu е дар от хора като вас за българските деца – малки и пораснали. Ако четенето ви е донесло радост и знание, ви приканваме да станете част от вълшебния ни дар.
Помогнете както можете – с дарение или споделяне!
КРЕДИТ: „Мальчик у Христа на ёлке“, 1875г. – Федор Михайлович Достоевский (1821-1881); КОРИЦА: Светланы Гузева; ИЛЮСТРАЦИИ: неизв. художник; ПРЕВОД: Л.Петкова, © prikazki.eu 2026г.;


