В едно село имало една овца, няколко копринени буби и няколко стръка памук. От вълната на овцата хората изпрели дълги нишки. От коприната на бубата извили тънки златни жички. А от памука направили конци за шев. Сетне от вълнените нишки изтъкали вълнен плат. От плата един шивач скроил чудесна женска дреха. Ушил дрехата с памучни конци. Извезал я с копринените жички.
И така, вълната на овцата, коприната на бубите и памукът се събрали заедно. Разговорили се. Разбрали, че са от едно село.
– Хубавичко беше в село – рекла вълната. – Овцата не ме отделяше от гърба си. Дето мръдне – и аз с нея. И по росната полянка, и край бистрото поточе, и в гората при гъбките. А сегашната господарка току ни облича, току ни съблича, а най-често ни пъха в тоя долап, дето сме като в тъмница.
– И аз се боя – обадила се коприната, – че може някога да се загубим в широкия свят, дето ходим с господарката. Затова се държа зараво за тебе, вълничке.
– Пък аз съм хванал с конците си и двама ви – казал памукът. – Така никога няма да се изгубим.
– Нека дадем дума, каквото и да става, никога да не се делим! – рекла вълната.
– Съгласни сме! – викнали заедно коприната и памукът.
Докато дрехата била нова, те живели хубав и безгрижен живот. Ходели на гости у големци и богаташи. Влизали неделен ден в черква. Возели се на автомобил. Ходели на разходка, но най-много обичали да излизат на балкона. Оттам гледали нашироко. И топлото слънчице им разказвало за родното село.
Но скоро дрехата поостаряла, позахабила се. Вълната, коприната и памукът, вместо да ходят на гости у богатски къщи, започнали да ходят на пазара по работа. Сетне и там престанали да ги водят. Оставили ги за кухнята. Тук честичко ги пръскало вряло масло. Заливала ги студена вода. Но те не се отказвали. Доволни били, че са заедно.
Ала един ден господарката на дрехата седнала при прозореца и започнала да я разпаря. Тя отделила вълнения плат от копринените жички и от памучните конци. Останало само едно вълнено парцалче, на което имало още малко коприна и малко конец.
Тогава коприната рекла:
– Ако останем тук, ще ни разделят съвсем. Хайде да избягаме.
– Къде ще отидем? – попитала вълната.
– Където и да е – отвърнала коприната, – само да сме заедно.
– Ами кой ще ни вземе оттук?
– Вятърът! – обадил се памукът. – Стари приятели сме с него. Играли сме заедно. По цял ден ме е люшкал, когато бях на стръка в градината.
Памукът се примолил на вятъра. Той духнал, нахлул през прозореца, вдигнал парцалчето и го отнесъл на улицата.
Дълго време парцалчето се валяло из прахта. И слънце го пекло, и дъжда го мокрил, и кал го цапала. Много си изпатили вълната, коприната и памукът. Но пак не се оплаквали. Доволни били, че са заедно и могат да си приказват за село и за всичко видяно и изпатено.
Но един ден ги забелязал един вехтошар. Вдигнал парцалчето и го сложил в един кош при други парцали. И отнесъл коша в една голяма сграда с висок комин. Там измили и изчистили парцалчето. Нашето парцалче много се зарадвало, че пак е умито и си спомнило как са го чистили едно време, когато било на хубавата дреха. Но скоро радостта му преминала. Защото хората го хвърлили в един сандък. Там някакви страшни ножове го нарязали на ситни парченца. После парченцата ги размесили с вода, избелили ги с някаква миризлива смес и заедно с другите парцалчета ги направили на бяла каша.
– Ох, какво ще стане с нас сега! – извикала коприната.
– Дали ще ни режат и притискат още? – обадил се памукът.
– От това по-лошо едва ли ще има – рекла вълната. – Пък и да има, ще търпим. Дръжте се, само да сме заедно!
И те се държели здраво. Нишчиците им успели да останат заедно и когато излели кашата на големи сита. Върху тези сита кашата се улегнала, изтънила се и станала жилава. И от нея направили хубави бели листове хартия.
Белият лист, на който е записана тази приказка, е приготрвен от нишките на вълната, коприната и памука. те са пак заедно. И не аз, а те ви разказват какво са преживели и претърпели.
Корица: Prentjens-kijken 1877 – 1878, печатница на Dominicus Kersten ,експонат в Rijks Museum
