Похлупената паница

Живял някога един ковач на име Граде. Тежки били времената, а Граде бил беден човек, та трябвало здравата да работи, за да прехрани себе си и жена си. От тъмно до тъмно дигал той тежкия чук и нажеженото желязо пръскало червени звездички в задимената ковачница. При огнището стояла жена му и непрестанно дърпала ръчката на големия мех.

Един ден в ковачницата дошъл богат болярин. Скъсала се била една брънка на желязната му ризница, та искал да му изковат нова.
– Е как е? – попитал боляринът.
– Лошо – отвърнал Граде. – Денонощно се бъхтим, а не можем да свържем двата края.
– Ех – рекъл да го пораздума боляринът, – какво да се прави! Ако Адам и Ева бяха послушали Господа, сега всички щяхме да лежим по гръб под сянката на райските дървета и печените яребици щяха сами да влизат в устата ни.
– Аз да бях на мястото на Ева, никога нямаше да престъпя божията заповед – обадила се жената на ковача. – Глупачка е била тази Ева!
Боляринът се само усмихнал и не отвърнал нищо. Платил на ковача и си отишъл.

Наскоро след това, боляринът повикал ковача и жена му в палата си и им рекъл:
– Ще ви взема у мене да ми наглеждате градината. Ще плевите цветята и подрязвате дърветата. Всеки ден ще ядете на моята трапеза, ще ви давам по два ката дрехи и сто жълтици на месец. Съгласни ли сте да ме слушате и изпълнявате заповедите ми?
– Как да не сме съгласни – отговорили в един глас Граде и Градевица. – Та има ли нещо по-хубаво за нас?

Всред градината имало една похлупена паница. Боляринът заповядал на двамата съпрузи да я внасят всяка вечер в стаята му и да я изнасят на сутринта.
– Но да не сте посмели да подигнете похлупака! – рекъл им той. – Инак ще ви изпъдя и ще хванете пак чука и духалото!

Минали няколко седмици. Граде и жена му си отпочинали, наяли се и наспали в болярската къща. Поработвали на ранина в градината, а после Граде отивал да се къпе и лови риба в господарското езеро. Градевица пък сядала на чардака да ниже маргарит. Щастливи и доволни били те, но ето че жената взела да става замислена. Почнала да потъмнява, да линее.
– Защо си се така разтъжила? – запитал я една сутрин Граде, като изнасяли похлупената паница.
– Че какво ми е наред, та да се отпусна и развеселя? – отвърнала жена му с тежка въздишка.
– Как! – загледал я смаяно Граде. – Нима не си доволна, че от ковачи станахме речи-го боляри? И яденето ни ядене, и пиенето ни пиене, и дрехите ни от хубави по-хубави. Живот царски! Какво искаш още?
– Опустяло му и болярството, и царството, като не ми даваш да видя какво има в тая паница! Толкова пъти стана ти се моля!
– Ама нали знаеш, какво заповяда господарят…
– Заповядал, какво като е заповядал? Отде ще знае той? Ще надникна за миг и пак ще сложа похлупака, както си е бил.

Напразно Граде убеждавал жена си. Не можал да я раздума тоя път и отстъпил. Ала щом Градевица дигнала похлупака, из паницата изскокнала една мишка, шмугнала се в тревата и изчезнала. Смаяли се двамата съпрузи. Какво да правят сега? Чудили се, чудили и най-сетне решили да хванат в хамбара една друга мишка и я захлупят в паницата. Тъй и сторили. Вечерта, като че нищо не било, внимателно внесли паницата в стаята на болярина.

Навечеряли се богато и си легнали на меките легла. Но, тъкмо когато почнали да се унасят в сладък сън, в стаята нахлули господарските слуги и ги изхвърлили навън.
– Благодаря ви, дето сте поправили ухото на мишката ми! – викнал им боляринът от прозореца. – Не беше твърде хубава с половин ухо. Чудесни майстори сте, но тук няма къде да проявите дарбата си. Върнете се в ковачницата!