Рано стана Мързелана Гана – тъмно беше още под юргана. Докато си огънец запали, Слънчо ми се дигна пет копрали; докато смири свинята гладна, жежка пладня над земята падна.
Шета Гана, син сукман размята – натопи се да си мий главата. Реса, дърпа, кле и жално дума – че изтърка два товара хума, че почупи гребени три коша, че проля оцет за триста гроша.
Свърши Гана – ах, додето свърши, Слънчо скри се зад зелени върши. Ей от нива дойде дядо Ради и от прага още ѝ се свади:
– Мари, Гано, мари, чумо дърта, кривите ти зъби ще изкъртя. Пак ли цял ден по седенки скита, та не сготви, та не меси пита?
Отговаря Мързелана Гана:
– Само туй ми, Божичко, остана – кой отдето дойде, да се кара и отгоре да ми дума „стара“! Малко ми е, дето отзарана съм търчала морна, запъхтяна!
С тежки менци тичай до чешмата, от не знам къде мъкни дървата, па чупи ги, па подлагай слама, духай, духай, както духат двама… После ставай, тичай за корито – то пък, пусто, от зимъс емито! Тичай във килера чак за хума – ах, да бе ми пратил, Боже, чума!… Ами гребен? – Бърже и за гребен, той нали е най-много потребен… Сядам най-подире да се мия – ха сега изхвърляй пък помия!…
То да взема всичко да разправя, ще ми трябват дълги дни и здраве.
Вече ми се, майчице, доплака, а пък всичко все на мене чака. Аз да пипна, вредом аз да мина – Боже мили, да не съм машина!
