Имало едно време един цар. Той наследил от баща си половината земя и неброено богатство. Зад яките стени на градината му стърчали триста купи лято сребро, а в подземията на палата му били насипани двеста ракли злато и сто крини безценни камъни.
Царят дал на най-първите си боляри да управляват обширното му царство. А сам той по цял ден се излежавал на мраморния чардак пред палата си, замерял птичките с безценни камъчета и се чудел какво да прави.
Като нямало здрава царска ръка да им държи юздите, всички боляри, и големи и малки, започнали да пилеят, да грабят и оголват народа. За две години отгоре хубавото царство било съсипано. Кански пищели селата и градовете. Но царят не чувал.
Един ден той повикал главния си готвач и му рекъл:
– Знаеш ли какво съм намислил?
– Заповядай и ще го изпълня, царю честити – отвърнал готвачът.
– Наскоро ще станат три години, откакто съм на престола. Намислил съм да направя едно веселие, дето не е бивало на света. Ще поканя всичките си боляри. Колко славееви езици ти трябват, за да нагостиш триста души?
– Като се изловят всички славеи от Висока-гора, само три езика ще останат. Но то, докато не остане, не стига, царю честити. Царят заповядал да изплетат една копринена мрежа, дълга и широка колкото Висока-гора. Събрал войската си и потеглил.
Сред Висока-гора живеел един белобрад мъдрец. Той имал само една колиба от шума и едно куцо кученце. Но славата му се носела през девет планини и морета. Той знаел всичко и учел хората на добро и истина. Отвсякъде се стичали при него за съвет и поука.
Когато войските дошли до Висока-гора, царят заповядал да приготвят мрежата и да чакат, а той повикал двама боляри и се отправил с тях към прочутата колиба.
Мъдрецът седял на прага и пишел с тънка пръчка по пясъка.
– Намислих една такава умна работа, че сам се чудя на ума си – рекъл царят, – та рекох да те попитам: ти, като знаеш всичко, можеш ли сметна, колко оки ум има в главата ми?
– Мога.
След това мъдрецът го погледнал изпод вежди, написал числото 300 на пясъка и рекъл:
– Умът на твоите 300 боляри тежи 300 оки. Махни от него – продължил той, като заличил с пръсти числото 3 – ума на най-първите трима и туй число, което остава, ще ти каже колко оки тежи твоят ум.
Царят погледнал двете нули и кипнал:
– Чакай да ти кажа аз тебе, как смееш да се подиграваш с най-силния цар на земята!
Той надул своя рог, събрал болярите си и заповядал веднага да оковат мъдреца във вериги и да изгорят колибата му.
Нисичката колиба, дето било всичко, каквото имал мъдрецът, се разлетяла на дим и бял прах и царят подкарал окования мъдрец пред коня си. След тях закуцукало с влажни очи кученцето.
– Можеш и мене да направиш на пепел, но не можеш изгори доброто и истината, които съм посял в душите на хората – рекъл мъдрецът, като погледнал за последен път пепелището.
– Аз ли? За три дни ще го направя!
Щом стигнали при войските, разгневеният цар заповядал да свият мрежата на кълбо и повикал първите си боляри:
– За три дни да изловите всички, които са идвали при мъдреца във Висока-гора! Ще ги вържете в чували и чувалите ще натрупате сред града. На третата вечер от днес ще ги запалите. Щом пламнат, ще ми известите, за да дойдем с тоя умник да погледаме! Хайде сега всички на работа!
Върнал се царят в палата си и затворил мъдреца в най-дълбокото подземие. Кученцето останало да квичи край палата.
Царските хора се пръснали по цялата страна и де кого срещнали, питали го:
– Ти ходил ли си при мъдреца във Висока-гора?
– Ходил съм.
– Ела, че ни трябваш!
Но в страната се разчуло, защо царят събира тия хора. Народът се разбунтувал и свалил царя от престола.
Дълго време бунтовниците търсили мъдреца из подземията. Нямало ни следа от него. Най-сетне видели, че куцото кученце дращи и скимти над една голяма плоча зад палата.
Разкопали те тогава плочата, извадили стария мъдрец и му дали короната и царството.
Новият цар раздал на народа среброто, златото и безценните камъни и се заловил да реди царството си и да учи народа си на истина и добро.
Той опростил сваления цар, дал му половината от палата и заповядал да му занасят всяка година по една ракла злато. Ала сваленият цар не поискал нищо да вземе. Той отишъл сред Висока-гора, направил си една колиба от шума и заживял там. Денем той сечал дърва и горил въглища, а вечер до късно се молел:
– Прости ми, Господи, дето три години управлявах тъй зле половината земя!
КРЕДИТ:„Деветиятъ братъ – приказки, стихотворения и гатанки“, Асен Разцветников, Издателство Хемусъ, 1934;
