Взех си рано отзарана новата шейна и отидохме с Гроздана скришом на леда. Скарахме се там двамина, дойдохме до бой: кой е по-голям с година – аз или той?
Той ме чукна:
– Таз главица не разбира бук!…
Аз отвърнах му с плесница, той на мен – с юмрук.
Стана после щото стана, кой бе крив, кой прав, той отиде си със рана, аз пък без ръкав.
Мама викна от вратата:
– Боже! Виж, дивак!… Побеля ми веч главата с тоя лош хлапак!…
Аз побягнах на тавана, скрих се там от срам и за мене и Гроздана плаках тихо сам. После леко като котка се измъкнах аз – на Гроздановата протка отърчах завчас.
– Чук-чук! Гроздьоо!
– Чувам, ето… Кой ме вика, кой?
И със рязка на нослето се подаде той.
– Прошка дай другарче мое… Аз простих ти сам… Виждаш, рекох, все едно е кой е по-голям…
– Тъй е…
– Който пък се бие, той е цял дивак!…
В миг прегърнахме се ние по другарски пак… И заклехме се тогава с вярна, тиха реч, че каквото и да става – братя ще сме веч.
Той отиде си унесен, в радостен захлас – и засвирил ясна песен, тръгнах си и аз.
