Вълшебни приказки

Плюшения Заекили как играчките стават истински

Препоръчва се за възраст над 5 год.
17мин
чете се за

На Франческо Бианко
от Плюшения Заек

Имаше някога един плюшен заек, който в началото изглеждаше вeликолепно. Пълен и топчест, точно както всеки заек трябва да бъде, с пъстро кожухче на кафяви и бели петна, с истински мустаци от влакно и с уши, подплатени с розов сатен. Сутринта на Коледа, когато щръкна от чорапа на Момчето с клонка зеленика в лапи, изглеждаше възхитително.

Коледа сутринта

В чорапа имаше и други подаръци – орехи и портокали, локомотивче и шоколадови бадеми, дори мишле, което се навива с пружина, но Заека беше най-хубав. Поне два часа Момчето го обичаше, но по обяд пристигнаха Чичовците и Лелите. Вдигна се шумотевица от късане на хартия, от разопаковане на подаръци и покрай вълнението от всички нови неща, Плюшения Заек беше забравен.

Дълго време живя ту в скрина за играчки, ту на пода в детската стая, без много-много някой да мисли за него. Бе срамежлив по природа и понеже беше от плюш, по-скъпите играчки го презираха. Механичните бяха най-високопоставени и с пренебрежение гледаха на всички останали. Бяха пълни с модерни идеи и се държаха, сякаш са истински. Моделчето на кораб, което беше на две зими и повечето му боя вече я нямаше, следваше техния пример и не пропускаше случай да заговори за въжетата от такелажа си със сложни технически думи. Заека не можеше да заяви, че също е модел, понеже не знаеше, че съществуват истински зайци. Мислеше, че всички са като него – напълнени с талаш. После разбра, че талашът е ужасна отживелица и в модерните среди дори не бива да се споменава. Даже Тимоти, дървеният лъв, който беше изработен от военни инвалиди и се предполагаше, че има по-широк мироглед, се вземаше за много важен и се преструваше, че има връзки с правителството. Между всички тях този клет малък Заек се чувстваше простичък и незначителен – само Кожения Кон беше мил с него.

Кожения Кон живееше в детската стая по-дълго от всички останали. Беше толкова стар, че кафявото му палто бе олисяло и отдолу се провиждаха шевовете, пък и опашката му бе съвсем отъняла, защото космите бяха отишли за низане на герданчета. Помъдря, докато наблюдаваше как механичните играчки се изреждат една подир друга – идваха да се хвалят и перчат, но лека-полека пружините им се късаха и те умираха – и той осъзна, че те са просто играчки, които никога няма да се превърнат в нещо друго. В детската стая магията е тъй чудата, че само старите, умни и опитни играчки като Кожения Кон напълно я разбират.

– Какво е ИСТИНСКИ? – попита веднъж Заека, докато лежаха един до друг край предпазната детска ограда, преди Нана да започне да подрежда стаята. – Означава ли, че в себе си имаш бръмчащи неща и ключе за навиване?
– Истински не означава как си направен – отвърна Кожения Кон. – Това е нещо, което ти се случва. Когато едно дете дълго, дълго те обича – не просто си играе с теб, а НАИСТИНА те обича – тогава ставаш Истински.
– Боли ли? – попита Заека.
– Понякога – отвърна Кожения Кон, защото винаги казваше истината. – Но ако си Истински, нямаш нищо против да те боли.
– Изведнъж ли се случва, както когато се нараниш – попита той – или постепенно?
– Не става веднага – отвърна Кожения Кон. – Превръщаш се. Нужно е време. Затова рядко се случва на хората, които лесно се чупят, или имат остри ръбове, или трябва много да ги пазиш. Всъщност, докато станеш Истински, козината ти се проскубва от любов, очите ти падат, шевовете ти се разхлабват и много овехтяваш. Но това няма значение, защото ако си Истински, не може да си грозен, освен за хората, които нищо не разбират.
– Ти сигурно си истински? – попита Заека.
После му се дощя да си беше мълчал, защото можеше Кожения Кон да е чувствителен. Но той просто се усмихна.
– Чичото на Момчето ме превърна в Истински. Случи се много отдавна, но ако вече си Истински, не може да станеш отново неистински. Това трае завинаги.

Кожения Кон разказва своята история.

Заека въздъхна. Рече си, че има да почака, докато тази магия, наречена Истински, му се случи. Копнееше да е Истински, да разбере как се усеща, но от друга страна да овехтее и да си изгуби мустаците и очите, му изглеждаше невероятно подтискащо. Искаше да стане такъв, без неприятности.

Една жена на име Нана управляваше детската стая. Понякога тя не обръщаше внимание, че играчките се търкалят наоколо, но друг път, без никакво основание, се разфучаваше като хала и ги натикваше в шкафовете. Това тя наричаше „ред“ и играчките ужасно го мразеха, особено тенекиените. Заека нямаше чак толкова против, защото като го мятаха, падаше мекичко.

Една вечер, когато трябваше да си ляга, Момчето не успя да намери китайското куче, което спеше винаги с него. Нана бързаше, пък и да се издирват китайски кучета по никое време бе прекалено, затова се огледа и като мерна скрина отворен, грабна нещо отвътре.
– Ето – рече тя – вземи си старото Зайче! Става да спи с теб! – после издърпа Заека за ухото и го бутна в ръцете на Момчето.

Тази нощ и още много нощи Плюшения Заек спа в леглото на Момчето. В началото му се стори страшно неудобно, защото Момчето силно го прегръщаше или се изтъркулваше върху него, или го пъхаше тъй дълбоко под възглавницата, че Заека едва дишаше. Пък и му липсваха протяжните часове през лунните нощи, когато къщата потъваше в тишина, а също и разговорите с Кожения Кон.

Но скоро взе да му харесва, защото под завивките Момчето му говореше и правеше чудесни тунели, за които каза, че са като дупките, в които живеят истинските зайци. Шепнешком, двамата чудесно си играеха, докато Нана отиваше да вечеря и оставяше нощната лампа светната на полицата над камината. А когато Момчето заспиваше, Заека се мушваше под топлата му брадичка и сънуваше, здраво гушнат през цялата нощ.

Времето вървеше, а малкият Заек беше много щастлив – толкова щастлив, че не усети как красивата му плюшена козина се проскуба, как опашката му се разши и провисна, а розовото по носа му се изтри там, където Момчето го целуваше.

Дойде пролетта и по цели дни те стояха в градината, защото, където ходеше Момчето, ходеше и Заека. Возеха го в ръчната количка, правеха си пикници на тревата и специално за него Момчето строеше чудесни колиби под малините зад цветната леха.

През пролетта

Един ден изневиделица повикаха Момчето за чая и Заека замръкна сам на тревата. Наложи се Нана със свещ да го търси в тъмното, защото без него Момчето не можеше да заспи. Заека бе подгизнал от росата и тъй окалян от завиране в дупките, които Момчето копаеше в цветните лехи, че Нана замърмори сърдито, докато го търкаше с края на престилката си:
– Изтрябвал ти е тоя стар Заек! Ама олелия за някаква играчка!
Момчето седна в леглото и протегна ръце.
– Дай си ми Зайчето! – възкликна то. – Недей да говориш така. То не е играчка. То е ИСТИНСКО!

Когато малкият Заек чу това, много се зарадва, защото най-сетне разбра, че Кожения Кон е казал истината. Вълшебството в детската стая го беше докоснало и вече не беше играчка. Беше Истински. Самото Момче каза това.

Тази нощ беше твърде щастлив, за да спи. В сърцето му от дървени стърготини лумна тъй силна обич, че за малко да изгори. Очите му от копчета, които отдавна бяха ожулени, се озариха с толкова мъдрост и красота, че сутринта, когато Нана го вдигна, смаяно се провикна:
– Кълна се, че днес този стар Заек изглежда различно!

През летните дни

Лятото беше прекрасно!

До къщата, където живееха, растеше гора. След чая, през дългите юнски вечери Момчето харесваше да играе там. Вземаше със себе си Плюшения Заек и преди да хукне за горски цветя или да играе на разбойници между дърветата, му правеше винаги уютно гнезденце в папрата, защото беше добросърдечно дете и искаше на Зайчето да му бъде удобно. Една вечер, докато Заека лежеше сам и гледаше как мравките тичат насам-натам между плюшените му лапи, забеляза как две странни същества се прокрадват към него през високата папрат.

Бяха зайци като него, но много пухкави и чисто нови. Явно бяха изкусно направени, защото въобще не се виждаха шевове, а когато се движеха, телата им странно се променяха. Вместо да остават едни и същи като него, в миг ставаха дълги и слаби, после топчести и дебели. Те затупкаха меко с крачета, приближиха и затрепкаха нослета. Заека ги огледа, за да види откъде стърчат ключетата им за навиване, защото знаеше, че онези, които подскачат, общо взето имат нещо за навиване. Но не успя. Явно бяха зайци от абсолютно нова порода.

Те впериха в него очи и малкият Заек стори същото. Техните нослета неспирно потрепваха.
– Ела да играем! – предложи единият от тях.
– Нямам настроение – отвърна Заека, защото не искаше да признае, че няма механизъм.
– Хей! – викна пухкавият заек. – Какво по-лесно от това! – като скочи настрани и се изправи на задните си крака. – Не вярвам да можеш така! – добави после той.
– Мога! – отвърна малкият Заек. – Мога да скачам по-високо от всички! – имаше предвид, когато Момчето го подхвърляше нагоре, но разбира се, и това не искаше да признае.
– Можеш ли да подскачаш на задните си крака? – попита пухкавият заек.

Това беше ужасяващ въпрос, защото Плюшения Заек изобщо нямаше задни крака! Задницата му бе ушита като възглавница от едно цяло парче. Замръзна неподвижно в папрата в надежда, че другите зайци няма да забележат.
– Не искам! – отказа отново.
Но дивите зайци имат много остро зрение. Единият от тях проточи врат и погледна.
– Той изобщо няма задни крака! – провикна се той. – Ама че заек без задни крака! – и се разсмя.
– Имам! – извика малкият Заек. – Имам задни крака! Аз съм седнал на тях!
– Тогава се протегни и ги покажи. Ето така! – каза дивият заек и взе да се върти и танцува, докато малкият Заек направо се замая.
– Не обичам да танцувам – отвърна той. – Предпочитам да седя!
Но всъщност копнееше да танцува – едно чудно ново чувство като гъдел премина през него и той усети, че би дал всичко на света, за да скача като тези зайци.

Странният заек спря да танцува и съвсем приближи. Беше толкова близо, че дългите му мустаци докоснаха плюшеното ухо на Заека. Внезапно новодошлият присви нос, смъкна уши и отскочи назад.
– Този не мирише правилно! – възкликна. – Това изобщо не е заек. Не е истински!
– Истински съм! – извика Заека. – Истински! Момчето го каза! – и почти се разплака.
Точно тогава се разнесоха стъпки и Момчето пребяга край тях. Двата непознати заека скочиха на крака, бялото под опашките им блесна за миг и те изчезнаха.
– Върнете се да играем! – извика след тях малкият Заек. – Върнете се, моля ви! Аз знам, че съм Истински!
Но отговор нямаше, само малките мравки тичаха напред-назад, а папратът се полюшваше лекичко там, откъдето странниците бяха пребягали. Плюшения Заек остана сам.
– О, Боже! – жалеше той. – Защо избягаха? Защо не останаха да си говорим?

Дълго време той лежа притихнал, вперил очи в папрата с надежда, че ще се върнат, но повече не ги видя. През това време слънцето се смъкна и наоколо запърхаха бели нощни пеперуди. Момчето дойде и го отнесе вкъщи.

Тревожни времена

Седмиците се нижеха. Малкият Заек овехтя много, но Момчето все така го обичаше. Обичаше го толкова, че дори обичаше опадалите му мустаци и розовите му подплати на ушите, които бяха посивели, и кафявите петна, които бяха избелели. Накрая така се деформира, че едва приличаше на заек, освен за Момчето. За него беше винаги хубав и само това имаше значение. Беше все едно как изглежда на другите хора, защото магията в детската стая го беше направила Истински, а когато си Истински, колко си вехт и износен няма значение.

И после, един ден, Момчето се разболя.

Лицето му пламна в червено, забълнува в съня си, а телцето му стана толкова горещо, че пареше Заека, когато го гушкаше. Странни хора влизаха и излизаха от детската стая, светеше през цялата нощ, а малкият Плюшен Заек лежеше, скрит под завивките и не смееше да надникне, защото се боеше, че ще го изхвърлят, ако го видят, а той знаеше, че Момчето има нужда от него.

Беше дълго тягостно време. Момчето беше твърде болно да си играе и малкият Заек много скучаеше, защото по цял ден нямаше нищо за правене. Но търпеливо се гушкаше и чакаше Момчето да оздравее, да излизат отново в градината сред цветя и пеперуди, да играят чудесни игри между малините. Измисляше си разни забавни неща, които отново ще правят и докато Момчето лежеше унесено, той се промъкваше до възглавницата и му шепнеше тихичко. Постепенно треската отмина и Момчето се почувства по-добре. Вече можеше да сяда в леглото и да разглежда книжки с картинки, а малкият Заек се гушкаше до него. И ето – един ден му позволиха да се облече и да стане.

Беше бляскаво слънчево утро и прозорците бяха широко отворени. Увиха Момчето с шал и го изведоха на балкона, а малкият Заек остана да лежи омотан в завивките и да си мисли.

Утре момчето отиваше на море. Всичко е готово и трябва само да се изпълнят последните лекарски предписания. Те говореха, а малкият Заек лежеше под завивките и слушаше, подал навънка глава. Стаята трябва да се дезинфекцира. Всички играчки и книги, с които Момчето е играло в леглото, трябва да се изгорят.
„Ура! – мислеше си малкият Заек. – Утре отиваме на море! – Момчето често разказваше за морето и той много искаше да види големите вълни, малките рачета и пясъчните замъци.“

В този миг Нана го забеляза.
– А този стар Заек? – попита тя.
– Този ли? – рече докторът. – Та той е пълен с микроби! Изгори го веднага. Какво? Глупости! Купете му нов. Този не може да се използва повече!

И ето, пъхнаха малкия Заек в торбата заедно със старите шарени книжки при другите отпадъци и го отнесоха в ъгъла на градината зад кокошарника. Там беше най-доброто място за палене на клада, но точно сега градинарят беше твърде зает, че и с това да се занимава. Трябваше да вади картофи и да бере грах, но обеща да дойде утре по-рано и да изгори всичко.

Тази нощ Момчето спа в друга стая и получи ново зайче за спане. Беше прекрасно снежнобяло плюшено зайче, с истински очи от стъкло, но Момчето беше твърде възбудено, за да му обърне внимание. Утре отиваше на море и това беше толкова вълнуващо, че не можеше да мисли за нищичко друго.

Докато Момчето спеше и сънуваше плажа, малкият Заек лежеше между старите шарени книжки зад кокошарника и беше безкрайно самотен. Чувалът не беше затегнат и като се повъртя малко, успя да подаде главата си навън и надникна. Тепереше леко, защото отдавна бе свикнал да спи в истинско легло, а и палтенцето му беше тъй протрито от гушкане, че отдавна не топлеше. Наблизо съзря как дебелите малинови пръчки се извисяват нагоре като тропическа джунгла. В техните сенки си играеше с Момчето през отминалите утрини. Припомни си слънчевите часове в градината – колко бяха щастливи – и потъна в тъга. Струваше му се, че вижда как отново изтичат пред очите му, час след час, всеки следващ все по-хубав от предишния, вълшебните колибки в цветните лехи, тихите вечери в гората, когато лежеше в папрата, а малките мравки тичаха през лапите му, прекрасният ден, в който разбра, че вече е Истински. Замисли се за Кожения Кон, тъй мъдър и мил, и всичко, което му каза. Каква полза да бъдеш обичан, да изгубиш красотата си и да станеш Истински, щом всичко свършва така? И една сълза, съвсем истинска, се изтърколи по мърлявото плюшено носленце и тупна на земята.

В този миг се случи чудо. Там, където падна сълзата, израсна тайнствено цвете, което изобщо не приличаше на останалите в градината със своите тънки изумруденозелени листа. Измежду тях се подаде цвят като чашка от злато. Беше тъй удивително, че малкият Заек престана да плаче – просто лежеше и гледаше. И ето, цветът се отвори и оттам излетя една фея.

Вълшебната фея

Беше най-прекрасната фея в целия свят. Носеше рокля от перли и капки роса. Имаше гердан от цветя, косата ѝ също беше накичена, а лицето ѝ беше като най-изящното цвете на света. Тя доближи малкия Заек, взе го в ръце и целуна кадифеното му носле, подгизнало от плач.
– Зайко – рече тя, – не ме ли позна?
Заекът я погледна и му се стори, че и друг път е виждал лицето ѝ, но не можа да се сети къде.
– Аз съм Феята от детската стая – рече тя. – Аз се грижа за всички играчки, които децата някога са обичали. Когато остареят и се износят толкова, че вече не са нужни на децата, аз идвам и ги превръщам в Истински.
– Не бях ли досега Истински? – попита малкият Заек.
– Беше Истински за Момчето – отвърна Феята, – защото те обичаше. Сега ще станеш Истински за всички.
И после още по-здраво хвана малкия Заек и полетя с него към гората.

„Най-сетне! Най-сетне!“

Вече светлееше, защото луната беше изгряла. Гората беше омайно красива, а листата на папрата проблясваха като сребърни. На полянката между дърветата дивите зайци и техните сенки танцуваха по меката кадифена трева, но щом видяха Феята, спряха и я наобиколиха.
– Нося ви ново другарче – рече тя. – Трябва да сте много мили с него и да го научите на всичко, което трябва да се знае в Заешката Земя, защото ще остане да живее завинаги с вас!
После отново целуна малкия Заек и го остави в тревата.
– Тичай и играй, Зайко! – засмя се тя.

Ала малкият Заек стоеше неподвижно и не смееше да помръдне, защото когато видя танцът на дивите зайци, внезапно се сети за своите задни крака и не искаше другите да разберат, че е направен от едно цяло парче. Не знаеше, че с последната си целувка Феята го бе променила напълно. Дълго седя, твърде смутен да помръдне и така щеше да си остане, ала нещо погъделичка носа му и той, без да мисли, се почеса със задния си крак.

И откри, че има задни крака! Вместо протрит плюш сега имаше кафява козина, пухкава и блестяща, ушите му мърдаха сами, а мустаците му бяха тъй дълги, че докосваха тревата. Подкочи веднъж и радостта, че вече има задни крака, толкова го завладя, че заскача лудо по тревата, подскачеше и се въртеше точно както всички останали, тъй развълнуван, че когато най-сетне спря и се огледа за Феята, нея вече я нямаше.

Най-сетне беше Истински Заек у дома с другите зайци.

Измина есента, измина и зимата. През един пролетен ден, когато дните се стоплиха и слънцето блесна, Момчето отиде да играе в гората. Докато крачеше по пътечката, в папрата се прокраднаха два заека и надникнаха. Единият беше чисто кафяв, но по козината на другия личаха странни шарки, сякаш много отдавна е бил на петна. В кръглите му черни очи и розово носле имаше нещо толкова познато, че Момчето си рече:
„Виж ти, колко много прилича на старото ми Зайче, което се изгуби, когато бях болен от скарлатина!“

Така и не разбра, че това наистина беше неговото Зайче, дошло да види детето, което му помогна да стане Истински.

КРЕДИТ: „The Velveteen Rabbit or how toys become real“, 1922, Margery Williams; ИЛЮСТРАЦИИ: William Nicholson; ПРЕВОД: Л.Петкова – ©prikazki.eu 2022;

prikazki.eu