Кожения Конприказка за деца

Кожения Кон остаря много. Беше опознал цели две поколения, защото преди да го дадат на Момчето, премина през ръцете на няколко вече пораснали братовчеди. Преди тях като нов, беше на чичо им. Всеки поред го беше ценил, обичал и надраснал. После го предаваше на следващия и от всички Момчето беше последно. С него Кожения кон преживя девет години, което само по себе си е много време.

Момчето порасна и не можеше да се очаква, още да се занимава с кожени коне. Сега на детската стая викаха шивалня, а Момчето получи своя собствена удобна стая. Там държеше учебниците, бухалките си за крикет и един зелен гущер в буркан от сладко. И на Кожения кон вече личаха годините. Отдолу беше протрит. Гривата му отдавна я нямаше – беше останала само една гола кожена лента, закована с пет пирона. Единият му крак толкова се клатеше, че едвам стоеше изправен. Иначе беше запазен, едното му око още си беше на място и конят изглеждаше хубав, стига да не му придиряш. Семейството вече нямаше малки деца, които да го искат – понякога, съвсем неочаквано, семействата остават без малки деца, защото всички порастват. Все още конят беше твърде хубав, за да го изхвърлят и днес заминаваше за Детската болница заедно с няколко шарени книжки и кутия калаени войничета.
– Сигурно ще му се зарадват – каза Майката на Момчето.
– Детската болница! – възкликна Момчето. – Чудесна идея!

С ръце в джобове, то погледна кончето и както се взираше, присви устни, сякаш да свирне. Май в очите му личеше смут и бузата му леко се обагри – дали от срам, че преди време тъй много го обичаше или защото вече хич не го обичаше, Кожения кон не можеше да каже.

– Значи те изпращат в Детската болница – отбеляза порцелановото куче от полицата над камината. – Всичко счупено отива там. Добре, че не съм от тези, дето ги подаряват. Аз съм от най-скъпият порцелан – бисквит.
– Кучешки бисквит! – пресече го мастилницата, защото тя харесваше Кожения кон. – Чудех се теб къде ще те дянат, като станеш негоднo!
Кучето се разтрепери от яд, но не посмя да го покаже.
– Изтощително е все да те местят – подхвърли то на Кожения кон. – Как да не те съжалявам. Ще попаднеш в тъй противна обстановка. Това му е лошото да си от класата на тези, дето са полезни. Виж, за аристократите все някой се грижи.
– Глупости! – възкликна мастилницата.

Но кучето излезе право, защото на следващата сутрин, когато слугинчето го бутна от полицата, на мига го помете и го изсипа грижливо в боклука. А Кожения кон отиде в Детската болница.

Там завари много играчки и скоро се сприятели с тях. Някои бяха като него, раздърпани и пълни със спомени, други съвсем нови – идваха направо от магазина и не бяха твърде симпатични.
– Да подпомагаш болниците е на мода – изтъкваха те. – И ето ни тука.
Всъщност те не искаха да се превземат, но нямаха житейски опит.

Колкото и играчки да имаше в Болницата, все не достигаха, затова Кожения кон беше много доволен, че е дошъл. Детските ръчички се протягаха към него и той минаваше от легло на легло. Единственото му око гледаше тъй дружелюбно и мъдро, че децата не забелязваха олисялата му грива или износеното палто, пък и нестабилният му крак не беше от значение, защото рядко се налагаше да стои прав. А и конят си е кон все пак. В болницата не знаеха истинското му име и Сестрата го кръсти Пегас.
– Ето, добрият Пегас е дошъл да те види – казваше тя. – Виж колко е засмян!
Всъщност устата на Кожения кон беше леко разтворена и лицето му изглеждаше много приятно.

От всички деца в отделението имаше едно, което Кожения кон обичаше най-много. Беше по-малко от другите, тъй дребно и слабо, че крачката му едвам личаха под белите опънати завивки. Някои деца можеха да сядат, а то по цял ден лежеше на гръб. Гласът му също беше тих и тъничък като на птиче и щом Сестрата минеше край него, винаги му се усмихваше. То рядко говореше с другите, ала на Кожения кон разказваше много.
– Когато стана голям – веднъж рече то, – ще имам истински кон и ще препускам из целия свят. Конят ми ще бъде чисто бял, с дълга грива и опашка и ще се казва Капитан.
– Ще бъде страхотно! – отвърна Кожения кон.
Дожаля му малко, че не е чисто бял и опашката му е проскубана, защото може би Детето щеше да го хареса повече. Помнеше, че и кракът му е разклатен, а да обикаля света на куц крак, май щеше да е трудно. Затова си каза: „За големия кон ще трябва много място в отделението и сигурно ще събаря разни неща. Май е по-добре, че съм малък, защото поне сега мога да лежа в леглото до него и да му говоря.

Имаше право, защото какво да прави голям кон между четири стени? На конете им трябва обширно, открито пространство. А ръстът на Кожения кон беше съвсем подходящ за легло и му беше позволено да остане. Двамата си говореха за много неща и всеки ден Детето го обикваше все повече. Скоро то го обичаше, все едно е чисто бял и може да препуска до края на света и обратно.

Отвън имаше голям балкон и в топлите дни там изкарваха някои от децата да полежат на свеж въздух и слънце. И на Кожения кон му хареса. Тъй отдавна беше в отделението, че почти беше забравил как изглежда синьото небе. Уличният шум долу трещеше, но горе звучеше като рев на морски прибой. Точно под Болницата имаше парк. От балкона се виждаха само върховете на разлистените дървета и беше все едно, че гледаш зелено море.

Врабчетата живееха в парка. Сега си виеха гнезда и едно от тях, безобразен бърборко, често долиташе и кацаше на железния парапет на балкона.
– Чик-чирик! – задърдори то. – Колко хубав ден! Да си лежиш тук е почти тъй хубаво, като да си кацнал на клон!

Тъй като живееше наблизо, се считаше за част от болничния персонал и понеже взе Кожения кон за посетител, начаса започна да го осведомява. Разказа всичко, което става в кухнята и за миналогодишната Коледна елха.

– Имах лична ложа на перваза на прозореца – заяви врабчето. – Беше разкошно, особено свещите. Ама мен ако питаш, дървото си е дърво. С кичене на гирлянди и шарени топки не се подобрява. Това е проява на лош вкус, който привлича просташко любопитство, особено ако гнездиш.

Думите му напомниха, че има работа. Птиците могат да задържат само една мисъл в главата си. Щом видят нещо, забравят предишното и затова са тъй отривисти.
– Чик-чирик! – изчурулика то. – Ще ми се да идвах по-често, ама тук то-о-олкова се потискам!
Беше чуло една дама, издокарана в скъпи кожи, да казва тези думи на излизане от Болницата и реши, че звучат изключително умно. Затова, стига да се сетеше, винаги ги използваше. Миг след раздялата, кацна отново:
– Горе главата! – изчурулика то. – Само това съм дошъл да ви кажа. Не понасям някой да се разчувства! И ако видите наоколо сивкава вълна, да знаете, че е моя!

Детето лежеше на балкона, увито в одеяло, с Кожения кон до него. То не можеше да види върховете на дърветата, защото беше по гръб, но виждаше синьото небе, осеяно с облачета като платноходки. Далече долу колите бучаха по улицата, другите деца си играеха, мъже и жени тичаха напред-назад по свои си работи, а тук горе беше много спокойно – като на вълшебен остров, далеч от всичко останало. Детето и Кожения кон с разклатения крак лежаха, вперили очи в небето и си приказваха как един ден двамата ще тръгнат по широкия свят, защото отдавна беше решено, че никога няма да се разделят и ще бъдат винаги заедно. Само дето беше трудно да си представиш как ще успеят и докато лежеше между гънките на чаршафа, Кожения кон обмисляше това задълбочено, взрян с единственото си око в облачетата, които плаваха горе. Едно от тях, съвсем малко, приличаше на бяло крило и Кожения кон си каза: „Ех, да имах криле, щях да го метна на гръб и да отлетим заедно!“

Той много обичаше Детето и искаше то да е щастливо, само дето никому не хрумна да даде на Кожения кон криле. Но той беше мъдър и знаеше, че ако много силно искаш нещо за онзи, когото обичаш, един ден то ще се сбъдне, само че е нужно търпение, защото трябва дълго, дълго да го желаеш.
– Един ден и ние ще тръгнем – рече той.
– Обещаваш ли? – попита Детето.
– Обещавам – отвърна Кожения кон, и щом каза това, вече знаеше, че все някак мечтата им ще се сбъдне, само дето не знаеше как.
– Слушай – рече той, – ще ти кажа една тайна. Някъде в опашката ми има Косъм за желание. Сигурен съм, че още е там, защото косъмът е бял и щях да знам, ако някой го е изтръгнал, макар че изскубнаха почти всички, за да си нижат герданчета.
– Всеки кон ли има Косъм за желание? – попита Детето.
– Всеки – потвърди Кожения кон – и е много трудно да го намериш. Понякога никой не може. Стои си някъде скрит, точно както всяко дете има Мигла за желание. Ако падне в ръката ти мигла, затваряш очи и силно я духваш. И трябва нещо да си пожелаеш, само че ако миглата е обикновена, желанието не се сбъдва и хората често се разочароват.
– Май никога няма да намеря истинския Косъм за желание – въздъхна Детето.
– Търси в опашката ми бял косъм – подкани го Кожения кон. – Издърпай го и ще видим.
Детето започна да търси и най-сетне успя. Беше късичък и доста мърляв, но без съмнение беше бял, така че Кожения кон излезе прав и момчето много се  развълнува.
– Ето го! – извика то. – Поне част от него е тук. Да дърпам ли?
– Дърпай – отвърна Кожения кон, – не бой се, че ще ме боли.

Хоп и Детето го дръпна. Белият косъм остана в ръцете му и блесна като сребърна нишка под слънцето. Кожения кон усети болка, защото космите за желание винаги са закрепени по-здраво от останалите, само че беше подготвен. Детето сложи белия косъм на дланта си и стисна здраво очи.
– Духни три пъти – рече Кожения кон – и като духаш, трябва нещо да си пожелаеш. И не забравяй – желанието трябва да е много силно!

Детето духна три пъти и когато отвори очи, много ясно, косъмът вече го нямаше. То не можеше да каже къде е отишъл, нито Кожения кон, защото единственото му око случайно гледаше на другата страна. Само че врабчето го видя и го клъвна.

Докато го отнасяше си каза: „На това му викам чиста глупост! Не ми се щеше да го взимам, че опашката му хич я няма, ама толкова ми трябва за гнездото!“
– Изчезна – рече Детето. – Дали желанието ще се сбъдне?
– Един ден ще се сбъдне – отвърна Кожения кон, – но не зная кога.

Косъма за желание определено донесе късмет на врабчовото гнездо, защото там израсна чудесно потомство.
– Много съм доволен – похвали се веднъж врабчето, щом кацна на балкона. – Дъщеря ми остава в болничния персонал, а двамата ми по-големи сина вече имат постоянно място в отдела по чистота. Беше чудесна година. А вие кога тръгвате на пътешествие? – попита то.
– Един ден – отвърна Кожения кон.

Детето не отговори, само гушна по-здраво шията на Кожения кон. Прегърнало своя приятел, то лежеше тихо под завивките, доволно, че усеща топлото слънце по притворените си очи. Този ден се чувстваше толкова уморено, гърбът го болеше много повече от друг път и изглежда, щеше да измине доста време, докато се сбъдне желанието да потеглят на пътешествие по света. Все пак Кожения кон би трябвало да знае най-добре, той беше обещал. Момченцето опита да не мисли за това и се заслуша в разказа на своя приятел за младите му години и чудната градина, където едно време беше играл, и за момченцата, които ред по ред го бяха обичали, с подробности за всяко, вече твърде пораснали, за да си играят с него и как преди време за пръв път е пристигнал в Болницата.
– Радвам се, че последното момченце е пораснало – рече Детето, – защото ако беше останало завинаги малко, никога нямаше да дойдеш тук.
– Всички порастват – каза Кожения Кон, – но все някъде има друго момченце с подходящ ръст да заеме неговото място.
– Ако си обичал истински всички – попита Детето, – всъщност на кого принадлежиш?
– На Детето, което има най-много нужда от мен – отвърна Кожения кон и се усмихна с отворената си уста.
– Трябва да си моят кон – прошепна Детето, – защото никой не може да те обича повече от мен! – и при тези думи то придърпа Кожения кон и го целуна по олисялото чело. – Радвам се, че си остарял и износен – промълви то, – защото отсега нататък завинаги ще си моят кон и никой няма да пожелае да те отнеме от мен!

Един подир друг месеците минаваха и ето – вече цяла година Кожения кон беше в Болницата. Той се раздърпа ужасно и когато Сестрата го поглеждаше, често си казваше: „Трябва да изхвърлим това старо, счупено нещо.“, но после виждаше, че Детето още го харесва и решаваше: „Не пречи да остане още малко.“ И така на Кожения кон беше позволено да остане поне до Коледа, когато щяха да пристигнат новите играчки и от него повече нямаше да има нужда.

И тогава, съвсем неочаквано, един ден те дойдоха и отнесоха Детето.

Докторите щяха да му направят нещо, за да оздравее гърбът му и болката да изчезне.
– Скоро ще тичаш из цялата стая – рече му Сестрата, докато го вдигаше от леглото.

Щом чу това, Кожения кон остана много доволен и си каза: „Момчето ще укрепне. Когато се върне, ще си тръгнем и всичко ще си дойде на мястото.“ При тази мисъл той се почувства тъй млад и весел, че протегна куция си крак да види дали ще успее да се изправи, защото не щеше да е безпомощен, когато Детето се върне и всичко щеше да е толкова радостно. Обаче от вълнение тъй здраво се изпъна, че се изтърколи от постелята и тупна на пода.
– Не беше най-зле – рече си той.

Но когато младата санитарка дойде да оправи леглото, не го видя, че лежи там и го настъпи. Нещо под крака ѝ изхрущя и когато погледна надолу, видя Кожения кон с напълно строшен крак, а най-лошото беше, че една огромна пукнатина стигаше до средата, там, където трябваше да му е сърцето. Вече изобщо не приличаше на кон.
– Е, свърши се с това нещо, – рече си тя. – Време е този стар боклук да върви в коша! Добре, че тъй и тъй, не става за нищо!

После събра с ръце строшения кон и го метна в коша. На другия ден пристигна боклукчията и го отнесе.

Когато Детето се върна в отделението, първото, за което помоли, беше Кожения кон.

Но Кожения кон го нямаше при другите играчки и изглежда никой не знаеше къде е отишъл. Преровиха всичко, но не можаха да го намерят.
– Ха, май старият ти кон е избягал – засмя се Сестрата. – Нищо! Изглежда се е уморил да те чака и е препуснал нанякъде сам.
Стори ѝ се, че тази шега е чудесна.
Детето отвърна:
– Моля те, би ли погледнала пак в шкафа, защото може да е бил там през цялото време, без да го видиш.

Само че Кожения кон го нямаше в шкафа и единствено санитарката знаеше къде е наистина. Тя беше добросърдечно девойче и много ѝ домъчня, че го е изхвърлила. Още същата вечер отиде в магазина за играчки, купи със свои пари чисто нов кон и го занесе на Детето, което чакаше. Конят не беше голям като предишния, но беше най-хубавият, който тя можеше да купи и изглеждаше чудесно, когато го извади от пакета.

– Не е ли прекрасно това конче? Специално за теб е! – рече тя. – Виж колко е умно, с прекрасна опашка и златиста розета на гърдите!
– Много си мила – отвърна Детето, като пое новия кон в ръцете си. – Прекрасен е.

Но щом санитарката излезе, то го остави на леглото и обърна лице на другата страна.
– Заспа – кимна към него Сестрата.
Но всъщност Детето не спеше. Чудеше се дали ако помоли Сестрата пак да надникне в шкафа, неговият стар Кожен кон няма да се намери. Обаче всички бяха тъй мили, че не смееше да ги тормози отново.

Дни наред новият кон седя на шкафчето до леглото му, хубав и умен, с алено седло и юзда, а единият му крак беше вдигнат, уж се кани да скочи. Въпреки това Детето не го поглеждаше често. Докторът заяви, че скоро ще се оправи, но то си помисли, че не го е грижа дали ще оздравее, щом Кожения кон вече го няма.

Настана Бъдни вечер и всичко беше готово за празника. Гирляндите от зеленика бяха опънати, въздухът ухаеше на бор и гора, а долу в залата голямата Коледна елха вече стоеше на мястото си. Беше украсена със свещи, блестящи сребърни и златни топки и играчките, които добрите хора бяха изпратили за децата. Много късно през нощта Коледния ангел тихичко тръгна из болничните отделения, за да види дали децата спят, както е редно, и да преброи за последно има ли играчки за всички.

Всички бяха потънали в сън, но когато застана до крайното легло, Детето, което лежеше там, не беше заспало. Коледния ангел спря изненадан.
– Защо не спиш? – попита той. – На Бъдни вечер децата трябва винаги да лягат рано, иначе на сутринта може да останат без играчки.
– Не мога да заспя – отвърна Детето. – И благодаря, аз не искам играчки.
– Не искаш играчки?! – ахна Коледния ангел. – Ами какво искаш най-много, защото ако има време, мога да го потърся?
– Искам моя Кожен кон – отвърна Детето, но Ангела отбеляза:
– До теб стои прекрасно конче. Не знаеш ли?
Детето обърна глава наобратно. Очите му се наляха със сълзи, а Коледния ангел не понасяше да гледа сълзи.
– Знам – рече Детето, – и то е чудесно, само че не е моят кон, който обичам.
– Ах! – сепна се Ангела и дълбоко се замисли. – А защо твоят Кожен кон те напусна? – попита той накрая.
– Не мога да разбера – отвърна Детето, – все казваше, че заедно ще заминем.
И после разказа на Ангела всичко за Кожения кон, колко много го обича и за Косъма за желание, и как двамата бяха решили да тръгнат заедно, щом оздравее, за да видят света.

Ангелът го изслуша, после се наведе и целуна Детето.
– Ако косъмът е бил истински – рече той, – ми се струва, че всичко е наред. Сега е време да заспиваш, защото утре е Коледа и трябва да се събудиш силен и радостен. Аз тръгвам, защото има да обходя още много къщи по целия свят и да благословя коледните подаръци.

И той си тръгна. Дълго, дълго Детето лежа будно и много самотно, защото искаше Кожения кон по-силно от всякога.

Сякаш беше сам-само в отделението, защото другите деца спяха. Нощната лампа светеше в дъното на стаята и хвърляше дълги сенки по стените. Плодчетата зеленика проблясваха под мътната светлина и ухаеха тъй силно – като истинска гора.

Внезапно откъм притихнала улица екнаха гласове. Пееха коледарите, звънко и сладко за добрия крал Вацлав и овчарите, които гледали Звездата. Музиката беше тъй хубава, че без да усети, Детето заспа. Гласовете пееха ли пееха и то ги чуваше в съня си. Но ето – звукът се промени и в съня си вече не чуваше предишните гласове. Беше странен звук, като шум от криле и тропот на големи копита, и когато вдигна глава, до леглото му изневиделица беше застанал грамаден Кон.

Беше висок Кон, бял и бледен като лунната светлина. Щом го видя, Детето се стресна, защото тъй чудато се извисяваше над него. Конят заговори с човешки глас:
– Момченце, мятай се на гърба ми, – рече той. – Мнозина се страхуват от мен, но ти недей да се плашиш, защото аз съм твой приятел.

Той протегна дългата си шия и Детето спря да се плаши, защото видя, че очите на Коня са нежни и добри, а лицето му, когато се взря по-внимателно в него, беше лицето на Кожения кон, който обичаше толкова отдавна.
– Мятай се на гърба ми – повтори Коня, – защото нашето пътешествие започва.
– Ама аз не мога да се мятам – промълви Детето.
– Можеш – възрази Коня. – Вече си много добре. Не знаеш ли?

И стана точно, както Коня каза. Болката по чудо беше изчезнала, главата повече не го болеше – чувстваше се силен и здрав. С лекота се метна от леглото на гърба му и се притисна в огромните крила – тъй меки и топли, че малкото му телце потъна в тях и Детето обгърна с ръце врата на Коня.
– Дръж се здраво – напомни му Коня, – защото наистина тръгваме!

Детето силно се притисна, Коня разпери криле, изскочи през прозореца и волно се понесе във въздуха. Те полетяха нагоре и под тях се простря целият град, осеян със светлинки. Като безброй безценни камъчета те искряха, но всъщност всеки блеснал скъпоценен камък беше заспало дете, което сънуваше Коледа.

Двамата продължиха да се издигат нагоре и сега сапфиреното море беше под тях. Скоро и то се изгуби – единствено огромните звезди висяха наоколо по небето.
– Студено ли ти е? – попита Коня. – Гушни се в крилете ми и ще те стопля.

Но Детето не усещаше ни жега, ни студ. Усещаше само радостта от живота, сладостта от бързината, сгушено в огромните криле, които го приютяваха. Заспа, все още здраво прегърнало врата на Коня, защото знаеше, че където и да го заведе неговият приятел, ще бъде добре.

Сутринта врабчето заподскача по перваза на прозореца и надникна в стаята. Посрещнаха го радостни лица, защото на всяка възглавница Коледния ангел беше оставил своята благословия и чудесен подарък. Само леглото в ъгъла стоеше празно, завивките бяха опънати спретнато и макар че врабчето потърси своите приятели Детето и Кожения кон, тях вече ги нямаше.
– Значи наистина са заминали – поклати глава Врабчето. – Е, те отдавна се канеха, ама поне можеха да ми кажат довиждане. Няма вежливост в днешните времена. Я аз по-добре да потърся откъде се вижда Коледната елха!