Кожения Конприказка за деца

Кожения Кон остаря много. Вече бе опознал цели две поколения, защото, преди да го получи Момчето, той принадлежеше на неговите братовчеди, а преди тях, като чисто нов, беше на чичо им като малък. Всеки на свой ред го беше пазил, обичал и пораснал – после го беше предал на следващия и от всички, последно беше Момчето. Беше живял с него девет години, което само по себе си е много време.

Момчето беше пораснало и вече не му се занимаваше с кожени коне. Детската стая сега стана за шиене, а Момчето имаше самостоятелна стая. Там бяха неговите учебници, бухалки за крикет и един зелен гущер в буркан от мармалад. И на Кожения Кон годините започнаха да личат. Бе съвсем олисял, гривата му отдавна я нямаше освен една гола кожена лента, закована с пет пирона. Единият му крак тъй се клатеше, че трудно стоеше прав. Иначе тялото му беше запазено, едното око все още беше на мястото си и конят изглеждаше хубав, ако не си особено придирчив. Семейството нямаше вече малки деца, които да го харесват – понякога, съвсем неочаквано, семействата остават без малки деца, защото всички порастват. Изглеждаше твърде добре, за да бъде изхвърлен и затова днес заминаваше за Детската Болница заедно с няколко шарени книжки и кутия с войничета.
– Сигурно ще му се зарадват – рече Майката на Момчето.
– Детската Болница! – възкликна Момчето. – Чудесна идея!

Бръкнало с ръце в джобове, то погледна към коня и присви устни, сякаш да свирне. Личеше някакъв срам в очите му, бузите му поруменяха, но дали от срам, че някога го беше обичал тъй много или защото сега изобщо не го искаше, Кожения Кон не можеше да каже.

– Значи те изпращат в Детската Болница – отбеляза порцелановото куче от полицата на камината. – Там отива всичко счупено. Добре, че не съм от тия, дето ги подаряват. Бих казал, че съм като рядко срещано лакомство.
– Кучешко лакомство – стрелна го рязко мастилницата, защото тя харесваше Кожения Кон. – Чудех се какво ще го правят, щом се износи!
Кучето се разтрепери от яд, но не посмя да го покаже.
– Изтощително е все да те местят – обърна се то към Кожения Кон. – Не мога да не те съжалявам. Ще се озовеш в тъй противна среда. Това му е лошото да си от класата на онези, дето са полезни. Виж, за аристократите винаги някой се грижи.
– Глупости! – възкликна мастилницата.

Но кучето излезе право, защото сутринта слугинята неволно го събори от полицата, измете го веднага от пода и много внимателно го положи в кошчето за боклук. А Кожения Кон замина за Детската Болница.

Там завари много играчки и скоро се сприятели с тях. Някои бяха дошли раздърпани като него и пълни със спомени, други бяха съвсем нови – идваха направо от магазина и не бяха особено приятни.
– Благотворителността в болниците е на мода – изтъкваха те, – затова сме тук.
Всъщност те не искаха да се превземат, но нямаха житейски опит.

Колкото играчки да имаше в Болницата, все не достигаха, затова Кожения Кон беше много доволен, че е пристигнал. Детските ръчички се протягаха към него и той се прехвърляше от легло на легло. Единственото му око беше тъй дружелюбно и мъдро, че децата не забелязваха липсващата грива или износеното му палто, пък и нестабилният му крак не беше от особено значение, защото рядко се налагаше да стои прав. Освен това конят си е кон. Там не знаеха истинското му име, затова Сестрата го кръсти Пегас.
– Ето, старият Пегас е дошъл да те види – казваше тя. – Виж как се усмихва!
Всъщност устата на Кожения Кон беше леко разтворена и затова изражението му беше толкова приятно.

От всички деца в отделението имаше едно, което Кожения Кон обичаше най-много. Беше по-малко от другите, тъй малко и слабо, че крачката му едвам личаха под белите опънати завивки. Някои деца можеха да седят, но то цял ден лежеше по гръб. Гласът му беше слаб и тъничък като на птиче и винаги, когато Сестрата минаваше край него, му се усмихваше. То рядко общуваше с другите, но на Кожения Кон говореше много.
– Когато стана голям – веднъж рече то, – ще имам истински кон и ще яздя с него по целия свят. Конят ми ще е чисто бял, с дълга грива и опашка и ще се казва Командир.
– Ще бъде прекрасно! – отвърна Кожения Кон.
Дожаля му, че той самият не е чисто бял и опашката му е проскубана, защото иначе Детето можеше да го хареса повече. Не беше забравил, че кракът му се клати, а да обикаляш света с разклатен крак, е трудно със сигурност. Но си каза: „Един голям кон ще заема много място в отделението и сигурно ще събаря разни неща. Май е по-добре, че съм малък, защото поне сега мога да лежа в леглото до него и да му говоря.“

Имаше право, защото какво ще прави един голям кон между четири стени? На конете им трябват големи открити пространства. А Кожения Кон имаше съвсем подходящ ръст за легло и затова му позволяваха да стои там. Двамата си говореха за много неща и всеки ден Детето го обикваше все повече и повече. Скоро то го обичаше сякаш е чисто бял и може да препуска до края на света и обратно.

Отвън имаше обширен балкон и през топлите дни там изкарваха някои деца да полежат на чист въздух и слънце. Кожения Кон харесваше това. Тъй отдавна живееше в Болницата, че почти беше забравил как изглежда синьото небе. Шумът от уличния трафик долиташе отдолу, но там горе звучеше като рева на морски прибой. Точно под Болницата имаше парк. От балкона се виждаха само върховете на разлистените дървета и изглеждаше като зелено море.

Врабчетата живееха в парка. Сега виеха гнездата си, но едно от тях, безочлив бърборко, често идваше и кацаше на железните перила на балкона.
– Чик-чирик! – дърдореше то. – Колко хубав ден! Да лежиш тук е почти толкова хубаво, колкото да си кацнал на клон!

Понеже живееше наблизо, птичето се считаше за част от болничния персонал и тъй като взе Кожения Кон за посетител, започна веднага да го осведомява. Разказа му всичко, което става в кухнята и за миналогодишното Коледно дърво.

– Имах лично моя ложа на перваза на прозореца – заяви врабчето. – Беше прекрасно, особено свещите. Но от друга страна държа да изтъкна, че дървото си остава дърво. С кичене на пискюли и шарени топки не се подобрява. Това е проява на лош вкус, която предизвиква вулгарно любопитство,  особено  когато мътиш.

Това го подсети, че си има работа. Птиците могат да задържат само една мисъл в главата си. Видят ли нещо ново, забравят предишното и затова са тъй отривисти.
– Чик-чирик! – изчурулика то. – Ще ми се да идвах по-често, но тук то-о-лкова се потискам!
Беше чуло една издокарана в кожи дама да изрича тези думи на излизане от Болницата и реши, че звучат много умно. Затова винаги ги използваше, ако успееше да се сети. Миг след сбогуването, то кацна отново:
– Горе главата! – изчурулика то. – Само това съм дошъл да ви кажа. Не понасям някой да се разчувства! И ако видите някъде вълна или кълчища, да знаете, че са мои!

Детето лежеше на балкона, увито в одеяло, с Кожения Кон до себе си. То не можеше да види върховете на дърветата, защото беше по гръб, но виждаше синьото небе с облачета като платноходки отгоре. Далеч долу колите бучаха по улицата, другите деца си играеха, мъже и жени тичаха напред-назад по своите си работи, но тук горе беше много спокойно. Можеше да си представиш, че си на вълшебен остров, далеч от всичко останало. Детето и Кожения Кон с разклатения крак лежаха, взираха се в небето и си приказваха за деня, когато ще тръгнат заедно по широкия свят, защото отдавна беше решено, че няма никога да се разделят и ще бъдат винаги заедно. Само дето беше трудно да си представиш как ще успеят и докато лежеше между гънките на чаршафа, Кожения Кон дълго умуваше върху това, взрян с едничкото си око в белите облачета, които плаваха над тях. И тогава внезапно му хрумна: „Ех, да имах крила, щях да го метна на гръб и да отлетим заедно!“

Той много обичаше Детето и искаше то да е щастливо, само дето никой не се сещаше да му даде крила. Но Кожения Кон беше мъдър и знаеше, че ако искаш нещо много силно за онзи, когото обичаш, един ден то ще се случи, само че трябва да имаш търпение, защото първо трябва дълго, дълго да го желаеш.
– Един ден и ние ще тръгнем – рече той.
– Обещаваш ли? – попита Детето.
– Обещавам – отвърна Кожения Кон и щом изрече това, вече беше сигурен, че все някак ще стане, само дето не знаеше как.
– Слушай – рече той, – ще ти кажа една тайна. Някъде в опашката ми има Косъм-за-Желание. Сигурен съм, че още е там, защото този косъм е бял и щях да знам, ако някой го е извадил, макар че изтръгнаха почти всички останали, за да си нижат герданчета.
– Всеки кон ли си има Косъм-за-Желание? – попита Детето.
– Всеки – отвърна Кожения Кон, – но е много трудно да го намериш. Понякога никой не успява. Но си стои там, точно както всяко дете има Мигла-за-Желание. Ако падне мигла в ръката ти, затваряш очи и силно я духваш. В този миг трябва нещо да си пожелаеш, но ако миглата не е истинската, желанието няма да се сбъдне и хората често се разочароват.
– Май никога няма да намеря истинския Косъм-за-Желание.
– Потърси белия косъм в опашката ми – рече Кожения Кон – и го дръпни. После ще видим.
Детето започна да търси и най-сетне успя. Беше много къс и доста омърлян, но без съмнение беше бял, така че Кожения Кон излезе прав и момчето много се развълнува.
– Ето го! – извика то. – Поне част от него е тук. Да дърпам ли?
– Дърпай – отвърна Кожения Кон – и не се бой, че ще ме заболи.

Хоп и Детето го дръпна. Белият косъм остана в ръцете му и блесна като сребърна нишка под слънцето. Кожения Кон усети болката, защото Космите-за-Желания винаги са закрепени по-здраво от останалите, но беше подготвен. Детето сложи белия косъм на дланта си и затвори очи.
– Духни три пъти – рече Кожения Кон – и докато духаш, трябва да си пожелаеш нещо, но запомни, че трябва да е много силно!

Детето духна три пъти и когато отвори очи, точно според очакваното, косъмът вече го нямаше. То не можеше да каже къде е отишъл, нито Кожения Кон знаеше, защото се случи така, че единственото му око гледаше в друга посока. Но врабчето го забеляза.

Грабна го с човка и докато отлиташе с него си каза: „Ей на това му викам безсмислица! Не ми се щеше да го взимам, защото от опашката му почти нищо не е останало, но пък точно това ми трябва за гнездото!“
– Няма го – рече Детето. – Дали сега желанието ще се сбъдне?
– Един ден ще се сбъдне – отвърна Кожения Кон, но не знам кога.

Косъмът-за-Желания определено донесе късмет на врабчовото гнездо, защото там израснаха чудесни деца.
– Много съм доволен от тях – рече врабчето веднъж, когато кацна на балкона. – Дъщеря ми ще остане в персонала на Болницата, а двата ми по-големи сина имат вече постоянно място в отдела по чистота. Беше една чудесна година. А ти кога тръгваш на твоето пътешествие? – попита то.
– Един ден – отвърна Кожения Кон.

Детето не отговори, но ръцете му здраво обгърнаха шията на Кожения Кон. Гушнало своя приятел, то лежеше притихнало под завивките, доволно, че усеща топлото слънцето по притворените си клепачи. Този ден се чувстваше много уморено, гърбът го болеше много повече от друг път и му се струваше, че ще изтече много време, докато се сбъдне желанието да потеглят на пътешествие по света. Все пак Кожения Кон би трябвало да знае най-добре, той беше обещал. Затова опита вече да не мисли за това, ами се заслуша в разказите на своя приятел за младите му години и чудната градина, в която едно време беше играл, и за момчетата, които подред го бяха обичали, с подробности за всяко, вече твърде пораснали, за да си играят с него и как преди време е дошъл в Болницата.
– Радвам се, че последното момченце е пораснало – рече Детето, – защото ако беше останало завинаги малко, ти нямаше да дойдеш тук.
– Всички порастват – рече Кожения Кон, – но все някъде има друго малко момче с подходящ ръст, за да заеме неговото място.
– Но ако истински си обичал всичките – попита Детето, – всъщност на кого принадлежиш?
– Аз принадлежа на Детето, което има най-много нужда от мен – отвърна Кожения Кон и се усмихна с отворената си уста.
– Трябва да ми принадлежиш – рече Детето, – защото никой не може да те обича повече от мен! – и при тези думи то придърпа Кожения Кон към себе си и го целуна по олисялото чело. – Радвам се, че вече си стар и износен – прошепна то, – защото отсега нататък завинаги ще си мой кон и никой няма да те отнеме от мен!

Месеците минаваха, изтече цяла година, откакто Кожения Кон пристигна в Болницата. Овехтя още повече и често, когато Сестрата го видеше, си мислеше: „Трябва да изхвърлим това старо, счупено нещо.“, но после забеляза, че Детето все още го харесва и си каза: „Не пречи да постои още малко.“ И така на Кожения Кон бе позволено да остане най-малко до Коледа, когато щяха да пристигнат нови играчки и повече нямаше да имат нужда от него.

И после, един ден, те дойдоха и взеха Детето.

Докторите се канеха нещо да му направят, за да излекуват гърба му и болката повече да я няма.
– Синко, скоро ще тичаш из цялата стая – рече му Сестрата, докато го вдигаше от леглото.

Кожения Кон остана много доволен, когато чу това и си рече: „Момчето ще укрепне. Когато се върне, ще си тръгнем оттука и всичко ще си дойде на мястото.“ При тази мисъл се почувства толкова весел и млад. Протегна счупения си крак да види дали все пак няма да успее да се изправи, защото не щеше той самият да е безпомощен, когато Детето се върне и всичко е толкова радостно. И във вълнението си тъй здраво се изпъна, че се изтърколи от леглото и тупна на пода.
– Не е толкова зле – рече си той.

Ала когато младата санитарка дойде да почисти, не забеляза, че лежи там и го настъпи. Нещо под обувката ѝ изщрака и когато погледна надолу, видя Кожения Кон, вече със съвсем счупен крак. Най-лошото беше, че една огромна пукнатина стигаше до средата, точно където трябваше да е сърцето му. Вече изобщо не приличаше на кон.
– Е, с това нещо е свършено, – рече си тя. – Време е този стар боклук да върви в коша! Добре, че и без това не ставаше за нищо!

После събра с ръце счупения кон и го хвърли в коша, а на другия ден боклукчията го отнесе.

Когато Детето се върна в отделението, първото нещо, за което попита, беше Кожения Кон.

Но Кожения Кон не беше при другите играчки и изглежда никой не знаеше къде е отишъл. Преровиха всичко за него, ала го нямаше никъде.
– Ах, изглежда твоят стар кон е изчезнал – рече Сестрата. – Нищо! Май се е уморил да те чака и е препуснал нанякъде сам.
Тя мислеше, че тази шега е чудесна.
Детето отвърна:
– Би ли погледнала пак в шкафа, защото може през цялото време да е бил там, без да го видиш.

Но Кожения Кон го нямаше в шкафа и само санитарката знаеше къде е наистина. Девойчето имаше нежно сърце и много ѝ домъчня, че го е изхвърлила, затова вечерта отиде в магазина за играчки, купи със свои пари чисто нов кон и го занесе на Детето, което чакаше. Този кон не беше голям колкото предишния, но беше най-хубавият, който тя можеше да купи и изглеждаше чудесно, когато го извади от пакета.

– Не е ли прекрасно това конче? Специално за теб е! – рече тя. – Виж колко е умно, с прекрасна опашка и златиста розета на гърдите!
– Много си мила – отвърна Детето, като пое новия кон в ръцете си. – Прекрасен е.

Но щом санитарката си отиде, то го остави под леглото и се обърна с лице към стената.
– Заспал е – рече Сестрата.
Но всъщност Детето не спеше. Чудеше се дали ако отново помоли Сестрата да провери в шкафа, няма да се намери неговия стар Кожен Кон. Ала всички бяха тъй мили, че повече не смееше да ги тормози.

Дни наред този кон седя на шкафчето до леглото му, нов и умен, с алено седло и юзда, а единият му крак беше вдигнат, сякаш се кани да скочи. Въпреки това Детето не го поглеждаше често. Докторът заяви, че скоро ще се оправи, но то си помисли, че в крайна сметка не го е грижа дали това ще се случи, щом Кожения Кон го няма.

Дойде Бъдни Вечер и всички приготовления бяха направени. Гирляндите от зеленика бяха опънати, въздухът замириса на бор и зеленина, а долу в залата голямото Коледно дърво вече беше на мястото си. По него висяха свещи, бляскави златни и сребърни топки и всички други играчки, които добрите хора бяха изпратили за децата. Тази нощ, много късно, Коледния Ангел тихичко премина край охраната, за да види дали всички деца спят както трябва и за последно да преброи дали има играчки за всички.

Всички спяха, но когато застана до леглото на Детето, разбра, че то е будно. Много изненадан, Коледния Ангел спря.
– Защо не спиш? – попита той. – На Бъдни вечер децата трябва да си лягат рано, иначе на сутринта може да останат без играчки.
– Не мога да заспя – отвърна Детето. – И благодаря, но аз не искам играчки.
– Не искаш играчки?! – възкликна Коледния Ангел. – Тогава какво искаш най-много от всичко, защото май има още време да го потърся?
– Искам моя Кожен Кон – рече Детето, а Ангела посочи:
– Ама ти имаш чудно хубаво конче на шкафчето си. Не знаеш ли?
Детето обърна глава към стената. Очите му се наляха със сълзи, а Коледния Ангел не понасяше да гледа сълзи.
– Знам, че е тука – рече Детето – и то е чудесно, но не е моят кон, който обичам.
– Ах! – отвърна Ангела и задълго се замисли.
– Ами защо твоят Кожен Кон те напусна? – попита той.
– Не мога да разбера – отвърна Детето, – казваше, че винаги ще сме заедно.
И после разказа на Ангела всичко за Кожения Кон, колко много го обича и за Косъма-за-Желание, и как двамата си бяха намислили да тръгнат заедно, когато Детето се оправи и да видят света.

Ангелът изслуша всичко, после доближи Детето и го целуна.
– Ако е бил истински Косъм-за-Желания – рече той, – тогава мисля, че всичко е наред. Но сега трябва да заспиваш, защото утре е Коледа и е важно да се събудиш силен и радостен. Време е да си вървя, защото трябва да посетя още много къщи по целия свят и да благословя играчките за Коледната сутрин.

И Коледния Ангел си отиде. Дълго след като замина, Детето лежа будно в леглото. Чувстваше се много самотно, защото искаше Кожения Кон по-силно от всякога.

Струваше му се, че е само в отделението, защото всички останали спяха. Нощната лампа гореше в дъното на стаята и хвърляше дълги сенки по стената. Плодчетата на зелениката проблясваха на приглушената светлина, а ароматът им беше тъй силен – като аромат на истинска гора.

Внезапно откъм улицата, където всичко бе потънало в тишина, се разнесе песен. Бяха коледарите, които запяха силно и сладко за добрия крал Венцеслав и овчарката, която гледа Звездата. Музиката беше тъй хубава, че преди Детето да усети, започна да се унася. Гласовете продължиха да пеят и то още ги чуваше в съня си. Но ето че звукът се промени и в съня му вече не бяха предишните гласове. Звукът беше странен, като шум от криле и тропот на огромни копита и когато вдигна глава, до леглото му внезапно застана грамаден Кон.

Той беше висок, блед и бял като лунната светлина и щом го видя, Детето се стресна, защото тъй загадъчно се извисяваше над него. Но Коня заговори:
– Мятай се на гърба ми, момчето ми, – рече той. – Мнозина се страхуват от мене, но ти недей да се плашиш, защото съм твой приятел.

Той протегна дългия си врат и Детето престана да се страхува, защото видя, че очите на Коня са добри и нежни, а лицето му, когато внимателно го огледа, беше лицето на Кожения Кон, когото толкова отдавна обичаше.
– Мятай се на гърба ми – повтори Коня, – защото нашето пътешествие започва.
– Ами аз не мога да се мятам – рече Детето.
– Можеш – рече Конят. – Вече си добре. Не усещаш ли?

И беше точно така, както Конят бе казал. Като по чудо цялата болка беше изчезнала, главата повече не го болеше и се усещаше силен и здрав. С лекота се качи на гърба му от леглото и се приведе над огромните криле, които бяха тъй меки и топли, че на момченцето му се стори, че потъва в тях и обгърна с ръце врата на Коня.
– Трябва здраво да се държиш – рече Коня, – защото потегляме наистина!

Детето здраво се притисна, Коня разпери криле, скочи през прозореца и волно полетя във въздуха. Те хвръкнаха нагоре и видяха под себе си как се простира целият град – светлините му ярко сияеха. Блещукаха като скъпоценни камъчета, но всъщност всяка светлинка беше дете, което спеше в леглото си и сънуваше Коледа.

Те продължиха да се издигат нагоре и сега сапфиреното море беше под тях, но скоро и то се изгуби и само огромните звезди висяха по небето наоколо.
– Студено ли ти е? – попита Коня. – Сгуши се в крилете ми и аз ще те стопля.

Но Детето не чувстваше ни студ, ни топлина. Само усещаше радостта от живота, сладостта от бързината, докато накрая се сгуши в тези огромни криле, които го крепяха, обви здраво с ръце шията на Коня и заспа, защото знаеше, че където и да го заведе неговият приятел, ще бъде добре.

Сутринта врабчето заподскача по перваза на прозореца и надникна в стаята. Посрещнаха го радостни лица, защото на всяка възглавница Коледния Ангел беше оставил своя благословен подарък.

Само леглото в ъгъла беше празно, завивките му спретнато бяха опънати и макар че врабчето потърси своите приятели Детето и Кожения Кон, тях вече ги нямаше.
– Значи наистина са заминали – поклати главица Врабчето. – Е, те отдавна го бяха планирали, ама можеха поне да ми кажат сбогом. В днешно време няма учтивост. Я по-добре аз да потърся от кое място се вижда най-добре Коледното дърво!