Как играчките стават истински

Марджъри Уилямс Бианко публикува „Плюшения Заек“ през 1922 г. Великолепната приказка бързо печели световна популярност и оттогава неспирно се преиздава. Само в САЩ са продадени над един милион екземпляра (В България има 4 издания, последното през 2021 г.).

Точно както всяка класическа приказка и тази разказва простичко и директно своята история – историята на един плюшен заек, който копнее да стане Истински. Къде се случва това – в Лондон или Париж, в Торино или Ню Йорк? Може да е всеки един град. Да, може да е навсякъде. Детето също остава безименно. То е просто Момчето.

Дузини илюстратори пресъздават този шедьовър. Творбата често се поставя и на театрална сцена, а през 1986 г. за своя прочит под акомпанимента на пианиста Джордж Уинстън, Мерил Стрийп е номинирана за Грами.

Често тази приказка се възприема като скромно четиво за лека нощ, ала Плюшения заек е много повече от проста детска книжка. Нейният философски характер отразява трайния интерес на авторката към връзката между реално и въображаемо.

Детският ум е твърде логичен и подреден, много по-загрижен за реалността, отколкото предполагаме. Разбира се, тази реалност може да се различава от нашите възприятия… Децата са абсолютно наясно, че животът на техните играчки е въображаем, но при тях липсват бариерите, които възрастните издигат между въображаемата и материалната реалност.

За авторката това съвесем не е абстрактна тема. Дъщеричката ѝ Памела, вундеркинд художник, бързо заменя детските игри с първата си самостоятелна изложба, когато е едва 12-годишна. Удивителният талант на момичето привлича всеобщото внимание и покорява пресата. Всъщност Плюшения Заек е създаден по поръчка за приказка на списание Bazaar. Целта е текстът просто да изтъкне оригиналните илюстрации на Памела. Писателката е посочена с лаконичното „майката на Памела“.

Марджъри Уилямс се ражда в Лондон, през лятото на 1881 г. в семейството на адвокат, силен привърженик на класицизма. „Да си по-малка с цели шест години от останалите е почти като да си единственото дете в семейството“ спомня си тя. Момиченцето бързо свиква да се забавлява само – измисля си истории за своя плюшен заек Флъфи (Пухчо) и копира животни от книгите по естествена история на баща си. Баща ѝ умира, когато Марджъри е на 7 години и скоро след това семейството имигрира в САЩ.

В началото на XX век младата Марджъри се връща в Лондон, обсебена от мечтата да стане писател. Нейният пръв роман излиза през 1902 г., но е толкова импресионистичен, че чак неразбираем. Следващите творби, макар и по-здраво стъпили на земята, също не привличат особено внимание. За да свързва двата края, писателката работи в издателство за коледни истории, където скалъпва разни „сладки картинки на пухкави момиченца, кученца и кукли“. Тя така ненавижда тази работа, че десетилетия по-късно не престава да критикува блудкавото и сладникавото в детската литература.

Тази форма на посредствено псевдореалистично писане, често вземано за реализъм, съзнателно опошлява живота чрез лигава сантименталност, като рисува портрет на някакъв свят, в който всичко е просто и лесно, трудностите с едно докосване се стопяват, а наградата тупва като ябълка в градина.

След четвъртата си неуспешна книга, Марджъри Уилямс прекъсва своята кариера, като я заменя с космополитен живот на семейна дама. През 1904 г. става съпруга на италианския книгоразпространител Франческо Бианко и ражда две деца – Чеко и Памела. През 1907 г. семейството се мести в Париж, където се сприятелява с американската писателка Гертруд Щайн, чийто салон тъкмо започва да привлича парижкия авангард. Следват няколко години в Англия и семейството се мести в Торино – родния град на Франческо Бианко. Младата съпруга е погълната от майчинството и публикува съвсем малко.

Голямото признание ще завари съвсем различна Марджъри Бианко.

През Първата световна война, талантът на Памела изгрява. Ден след ден тя рисува странни, сякаш излезли от сън, рисунки на момиченца с нарове в ръце, крилати Мадони, покрити с цветя и зайци, които танцуват в гората. Когато Франческо изпраща нейни картинки в конкурс за детски рисунки, журито не може да повярва, че са създадени от единайсетгодишно дете.

През 1919 г. Памела прави своята първа самостоятелна изложба в Лондон и светът ахва пред дарбата на детето. Втората изложба в Лондон привлича вниманието на американската колекционерка Gertrude Vanderbilt Whitney (Гертруд Вандербилт Уитни), която по-късно ще създаде музеят Whitney. През 1921 г. славата на Памела нараства неимоверно – не без помощта на бъбривия ѝ татко – и семейството се мести в Ню Йорк. Момиченцето бързо влиза в живота на възрастните и трябва да изостави любимото си плюшено зайче в Италия.

Мадам Бианко вече е 40-годишна, затъмнена от славата на собствената си дъщеря, когато решава да се върне към писането.

Ненавиждах всичко, което бях написала досега. Исках да създам нещо различно, но нямах идея какво.

Сега е докрай отегчена от вездесъщия модернизъм, на който е подражавала като млада. В търсене на по-директен стил Бианко се връща към историите, които е разказвала на децата си.

Усетя ли, че просто бълвам думи, тази гнусна писателска болест, сега знам – това е сигурен признак, че нямам какво да кажа.

В същото време изложбата на Памела в Ню Йорк е абсолютен хит. Ню Йорк Таймс щедро хвали „рисунките на зайчета“, а многобройните купувачи буквално ги разграбват. Франческо представя пред пресата дъщеря си като природен талант, по случайност наследничка на италианския Ренесанс. Малката художничка не е особено впечатлена от ставащото наоколо, а майка ѝ се разтърсва от чувства – майчина гордост, професионална завист, вина за прекъснатото детство.

В желанието си да изстиска най-много от надареното дете, списание Bazaar поръчва на Марджъри да напише приказка, която Памела да илюстрира. По-късно Бианко нарича това „случайност, сложила начало на всички истории, написани по-късно“.

През юни 1921 г. списанието публикува в 4 страници приказката „Плюшения Заек или как играчките стават истински“. Определят я като „вълшебна приказка за пораснали“, но сякаш е писана за самата Памела, забравила своя плюшен заек, откакто се е превърнала в обещаващ художник. Памела също става „истинска“ и Бианко улавя не само радостта и скръбта от промяната, но също и въображаемия свят, който умира завинаги ведно с рано прекъсналото детство.

През 1922 г., точно навреме за коледното пазаруване, Плюшения Заек е публикуван в самостоятелна книжка. Приказката е посветена на Франческо и този път е отпечатана с литографиите на именития британски художник Уилям Николсон. Книгата бързо печели високо признание. Определят я като

най-добрата коледна приказка от години, създадена в класическата традиция на Ханс Кристиян Андерсен, предопределена да остане завинаги в съзнанието на децата и възрастните, които я прочетат.

През 1929 г. Бианко публикува още седем книги за деца и превежда две други от френски език. Вече гледа на своите занимания като на нещо дори по-сериозно от писането за възрастни. Новите ѝ писателски стандарти за пръв път я карат да изпита удовлетворение от творчеството си и със замах премахва „умелото везане на безсмислици, красивия подбор на фрази и строежът на „атмосфера“, тъй характерни за ранните ѝ творби.

Стилът не е от значение. Единственото важно нещо, което писателят трябва да притежава, … е истинска и съкровена вяра в онова, за което разказва.

Кое е Истинско и какъв е смисълът да си Истински, са въпроси, които писателката за пръв път директно поставя в Плюшения Заек. Какво е по-добре да бъдем – старомодни плюшени зайчета, пълни с талаш, за който дори не бива да говорим, понеже е „ужасна отживелица“ или модерни механични хора, дребни модели на нещо си.

Механичните (играчки) бяха най-високопоставени и с пренебрежение гледаха на всички останали. Бяха пълни с модерни идеи и се държаха, сякаш са истински… идваха да се хвалят и перчат, но лека-полека пружините им се късаха и те умираха – и той (Кожения Кон) осъзна, че те са просто играчки, които никога няма да се превърнат в нещо друго.

За да се избавиш от кухото си лустро и да се превърнеш в нещо истинско, са нужни обич и време.

Затова рядко се случва на хората, които лесно се чупят, или имат остри ръбове, или трябва много да се пазят.

Детинската директност и наивност, с които писателката поставя големите философски въпроси, е едновременно стряскаща и незабравима.

– Какво е ИСТИНСКИ?…
– Истински не означава как си направен – отвърна Кожения Кон. – Това е нещо, което ти се случва. Когато едно дете дълго, дълго те обича – не просто си играе с теб, а НАИСТИНА те обича – тогава ставаш Истински.
– Боли ли? – попита Заека.
– Понякога… Но ако си Истински, нямаш нищо против да те боли.
– Изведнъж ли се случва, както когато се нараниш – попита той – или постепенно?
– Не става веднага – отвърна Кожения Кон. – Превръщаш се. Нужно е време… Всъщност, докато станеш Истински, козината ти се проскубва от любов, очите ти падат, шевовете ти се разхлабват и много овехтяваш. Но това няма значение, защото ако си Истински, не може да си грозен, освен за хората, които нищо не разбират.

Тези думи ще се превърнат в най-често цитирания откъс от Плюшения Заек и ясно изразяват идеята на Бианко, към която ще се връща непрестанно и в своята белетристика, и в своята есеистика – въображаемото не само е реално, то е повече от реално.

Ала истинското не е вечно. Самата Бианко признава, че тези „екстензии на реалността“, които детския ум възприема безусловно, по-късно ще се сторят странни и нереални за възрастния индивид. Докато детето расте, вътрешната логика, която съдържа въображението ведно с реалността, се разчупва. При възрастния ум, в интерес на собствената му цялост, онова, което някога е било „реално“, се отделя като „сън“. „Ала кой може да каже къде свършва сънят и къде започва реалността“ – размишлява Бианко.

Един див заек представя на Плюшения Заек, който вярва, че всички зайци са с пълнеж като него, една нова, по-зряла концепция за Истинското. Реалността на подреденото въображение се пресяга към тъмния и неразбираем материален свят.

– Това изобщо не е заек. Не е истински!
– Истински съм! – извика Заека. – Истински! Момчето го каза! – и почти се разплака.

И ето, появява се нова концепция за това що е истинско, с други думи, появява се втора Реалност.

Това проникновение, че човешкото израстване не е просто себеосъществяване, а деликатен преход от една реалност в друга, издига Плюшения Заек до дълбоко философска творба. Същественото в този преход е ограничаването на въображението до по-косвени сфери на изразяване (мечти, литература, изкуство) в замяна на едно независимо, по-гъвкаво усещане за себе си. Процесът по необходимост ще започне с трагедия, защото всяка реалност е преходна. Плюшения Заек вярва, че ще бъде Истински завинаги, но настъпва деня, в който е изхвърлен.

„Каква полза да бъдеш обичан, да изгубиш красотата си и да станеш Истински, щом всичко свършва така?“ чуди се зайчето с разбито сърце. От очите му се отронва една истинска сълза и в миг се появява феята, която обещава да го превърне в истински.

– Не бях ли досега Истински? – попита малкият Заек.
– Беше Истински за Момчето – отвърна Феята, – защото те обичаше. Сега ще станеш Истински за всички.

В истинския живот феи няма, пък и Бианко цял живот таи в себе си отвращение към това да залъгваш децата с фантасмагории.

Целта на фантазията, освен да бъде истинска, е да представи истината в лесно разбираема форма.

Феята от детската стая може да изглежда като простичък литературен похват, целящ да смекчи трагедията на неизбежния край, но забележете – вълшебницата не превръща зайчето в Истинско, както момчето някога е направило. Тя не е Всемогъща! Неговите истинските сълзи съдържат цялата нужна магия за последната трансформация. И ето, оказва се, че Плюшеният заек познава онзи странен парадокс, който Бианко разглежда в по-раншните си книги

само любовта може да ти даде сила да живееш без любов.

Утеха за неговата самота вече няма да бъде нечие чуждо въображение, а неговото собствено, в цялата му тайнственост и дивота. С други думи, Плюшения Заек встъпва в реалния свят.

Памела ще направи същото, но по още по-труден начин. През 1926 г. 19-годишна тя преживява тежка нервна депресия. Ранната слава очевидно взима своя обичаен дан от даровитото момиче, раздавало с години своя въображаем детски свят за храна на възрастните, за да стане „истинска художничка“. Накрая Памела поема по своя път. С помощта на стипендия Гугенхайм тя се връща в любимия Торино и учи рисуване.

Жени се два пъти и ражда един син. Изживява още един нервен разрив и през 1994 г. година животът ѝ завършва в психиатрична клиника.

От своя страна Марджъри Бианко потъва в света на децата. Публикува 20-ина детски творби, но никоя не получава популярност, подобна на първата ѝ приказка. По-късно пише продължение на „Плюшения Заек“, наречено Кожения Кон, в което остарялата играчка възкръсва като бляскав Пегас и отлита с момченцето, което обича, в тъмната коледна нощ. Илюстрациите са на Памела.

След кратко боледуване писателката умира в Ню Йорк на 4 септември, 1944 г.