Някога, в далечния Багдад,
имаше един Али Мурад.
Мразеше той всеки труд и мъка,
но обичаше рахатлъка.
И затуй бе едър, пълен бе –
Бог дарил го беше със шкембе.
Заран той нареждаше засмян
стоката пред своя стар дюкян,
виждаше що няма и що има,
па присядаше си на килима
и загледан в синята мъгла,
пухкаше си с дългата лула.
Като много знатен и богат
бе прочут навред Али Мурад.
Имаше си и едно магаре –
да си го препуска и товари.
И обичаше той с нежен жар
своя малък дългоух другар.
Но не щеш ли, с тоя славен мъж
се случи нещастие веднъж.
Отдалеко, нейде от възтока,
бе дошла гемия с рядка стока.
Пусна той магарето в галоп,
стигна и накупи цял вързоп.
Милостив бе нашият Али –
той магаренцето съжали
и си рече: „Да си не играя,
няма то, горкото, да изтрае,
ами по-добре товара скъп
да привържа аз на своя гръб!…”
Речено – направено. Тогаз
яхна той магарето завчас.
Но – несмушкал още със краката,
бедното животно се заклати
и като жаловно изрева,
падна въз крайпътната трева.
„Чудно нещо” – рече си Али, –
„връх товар го яхах по-преди
и препускаше пак бърже-бърже,
а сега и сам не ме удържа!
Скоро всичко в тоя свят старей –
остаря ми муленцето, брей!”
