Битови приказки

Гоблините, които се превърнали на камъни

Препоръчва се за възраст над 5 год.
8мин
чете се за

Когато кравите пристигнали в Холандия, хората получили по-хубави неща, с които да се хранят. Ниви с ръж и пшеница заели местата на горите. Вместо жълъди и горски плодове, вече се радвали на хляб и мляко. Дечицата играели с малките теленца и цялото семейство живеело под един покрив. Кравите били доволни, защото ги държали чисти, били нахранени добре, доели млякото им всеки ден и се грижели за тях през зимата.

Крави в обора, Jan van Ravenswaay, 1820, Rijks Museum

След време хората се научили да правят сирене и започнали да го поднасят на трапезата си всеки ден. Обичали го всякак – сурово, сготвено, запечено, на резенчета или нарязано на кубчета. Дори на дивите животни много им се усладило печеното сирене. Случвало се често през нощта да се промъкват в килерите и да отмъкват пита сирене. Ако лисица не можела да бъде уловена с капан или с примамка, парче изпечено сирене я привличло тъй силно, че я хващали и ѝ сваляли кожуха.

Скоро станало модерно да се правят сирени седянки. Мъже и жени сядали около огъня и топкали парчета препечен хляб в стопеното на крем сирене, приказвали и пеели. Но легнели ли вечер в леглата си, лакомниците сънували. Много от сънищата са приятни, но сирените сънища хич не са. Сънуващият мислел, че едра кобила се качва на леглото и сяда на стомаха му. Щом се настаняло там животното грозно му се хилело, хъркало и притискало копита по гърдите на заспалия човек, така че той не можел ни да диша, нито да говори. Било ужасно – човекът тъкмо мислел, че ще се задуши, но изведнъж пропадал някъде надолу в нищото. После животното избягвало и ужасният сън приключвал.

Тези сънища наричали кошмари, или на холандски „нахт мери“. „Нахт“ означава нощ, а думата „мери“кобила или магарица. В онези времена, вместо да търсят причина за бедите в себе си или да се запитат дали няма връзка между кошмарите и многото погълнато сирене, холандците приписвали всичко на гоблините.

Гоблините, или черните джуджета, които някога живеели в Холандия, били грозни, ниски същества, много умни, бързи и можели да пътуват надалече само за секунда. Те били първи братовчеди на джуджетата. Имали големи глави, зелени очи и копита на краката си като кравите. Били тъй грозни, че им заповядали да живеят под земята и през деня да не подават нос навън. Посмеели ли – слънчевите лъчи ги превръщали на камък.

Илюстрация: Арър Ракам, 1867 – 1939

Заради белите, на гоблините им излязла лоша слава. Те харесвали да се шегуват с човеците. Подслушвали разговорите на хората и после им се подигравали като повтаряли последните им думи. Ето защо в Холандия на ехото му викат „гоблинско бърборене“.

Гоблини били много ниски и завиждали на хората заради ръста им. Искали да пораснат на височина като човешките същества, но не можели сами. Затова често се промъквали в къщите и грабвали дете от люлката му. На място на откраднатото бебе поставяли едно от сбръчканите си деца. Затова горките малки бебета, които растели хилави и слаби, ги наричали „сменени“. Когато болно бебе не можело да се оправи, майката мислела, че гоблини са отнесли нейното дете.

Само женските гоблини се превръщали в кошмари и сядали връз спящия отгоре му. Обикновено се промъквали през пукнатина в стената, но ако човек от къщата успеел да запуши дупката можел да завладее женския гоблин и да я прави каквото си поиска. Можел дори да я направел своя съпруга. Докато дупката, през която гоблинката първоначално била влязла стояла запушена – от нея излизало добра съпруга. Но ако запушалката изпаднела от дупката, гоблинката изчезвала и никога повече не можело да се намери.

Царят на гоблините живеел под земята и управлявал цялото подземно кралство. Палатът му бил целият от злато и блестял от скъпоценни камъни. Богатствата били там повече, отколкото смъртен можел да преброи. Всички гоблини и джуджета, които работели в рудници, леярни и ковачници и правели мечове, пики, камбани или украшения се подчинявали на своя цар.

Илюстрация: Арър Ракам, 1867 – 1939

От всичко най-странно било, че джуджетатат можели да стават невидими, така че хората не можели да видят нито кошмарите, нито мъжките гоблини, докато вършели белите си. Това ставало с помощта на мъничка червена шапка, каквато всеки гоблин притежавал и за която много се грижел никога да не загуби. Червената шапчица работела като прибор за изгасване на свещи, щом били с нахлупени капели – нямало смъртен, който да ги види.

Случило се така, че една нощ възрастна жена лежала болна в стаята си. През цепнатина в стената един гоблин влязъл вътре и застанал в краката до леглото ѝ. За да я изплаши, си свалил шапката и станал видим. Жената зърнала грозното като дявол същество и извикала със всичка сила:
– Махай се, махай се. Не знаеш ли, че аз принадлежа на моя господ?
Но гоблинът стоял и ѝ се хилел със своите зелени очи. Жената извикала дъщеря си Алида и прошепнала на ухото ѝ: „Донеси дървените ми обувки.“

Надигнала се в леглото си старата жена и метнала тежките обувки, една след друга по главата на гоблина. Той бързо се втурнал да се измъкне обратно през пукнатината, но преди тялото му да излезе наполовина, Алида сграбчила червената му шапка. После го намушкала с игла в крака и той изревал от болка. Алида погледнала към пукнатината и видяла, че била почерняла и изцапана със сажди.

Докато въртяла гоблинската шапчица на малкия си пръст, ѝ хрумнала една идея. Излязла и разказала на съседите си своя план и те се съгласили с нея. Била измислила на следващата лунна нощ да се съберат всички хора заедно и да заобиколят гоблините в Дренте. Ако селяните успеели да свалят шапките им невидимки и не им ги върнат до изгрев слънце, всички щели да се вкаменят и целият им род щял да се изтреби.

И така, тя знаела, че на другата нощ гоблинът ще се върне, за да си иска вълшебната червена шапка. Затова в пукнатината през която се бил вмъкнал, тя оставила бележка, в която се казвало да доведе другарите си на голямата поляна. В полунощ там ще намери шапката си невидимка, закачена на клона на един храст. Със своите другари, може да празнува заедно намирането на вълшебната си шапка. В замяна на това, тя искала гоблинът да ѝ донесе златна огърлица.

Лунната нощ се спуснала и стотици мъже от Дренте се събрали заедно. Въоръжили се с подкови, клончета леска и други растения, които били като отрова за саждивите елфи. Хората донесли също старинен пергамент, целият изписан с руни – странни букви. Носели и различни амулети, които се предполагало, че пазят от гоблините. Разбрали се да се движат заедно в кръг към центъра, където госпожа Алида чакала момента да закачи шапчицата на храста. Окачването било знак. Щом мъжете го видели, събрали широкия кръг на обсадата на малко място и започнали да грабят, крадат и дърпат. С ръце, горе долу на височината, която имали гоблините, хората блъскали и натискали силно. Само за минути стотици червени шапчици били отнети и множество гоблини станали видими. Оказало се, че гоблините наистина били ужасно грозни.

Стотици черни елфи успели да избягат с шапки на главите си. Но тъй като се отскубнали на групи, в които имало по един двама гологлави, хората се ориентирали. Мъжете се разделили на бригади, за да гонят дяволчетата надалече. Било странна битка през нощта.

Врявата продължила докато накрая от изток небето взело да се развиделява. Ако гоблините бяха избягали, нещата щяха да се наредят добре за тях. Стотици така и сторили, но други били толкова настойчиви да помогнат на другарите си, или да си вземат обратно шапките, че не усетили как изведнъж слънцето изгряло и преди да се усетят денят настъпил. Още първият слънчев лъч ги превърнал в камъни.

Distant View of the Meadows at ’s-Graveland, Pieter Gerardus van Os, 1817, Rijks Museum

Там, тези камъни лежат до днес. Всред цветове на елда и картофи лете, под сенките на облаците и шепнещия бриз през есента, или зиме – побелели от снега, се виждат на самотни групи. Над някои от тях отдавна са порасли дъбови дървета. Други още си личат из нивите и дори до къщите на селото. Кравите се разхождат между тях, без да подозират нищо за това какво се случило. А гоблините повече никога не се завърнали.

КРЕДИТ: The goblins turned to stone (1919), William Elliot Griffis, превод от английски език Лорета Петкова – ©prikazki.eu 2020, Корица: Rachel Robinson Elmer, Dutch fairy tales for young folks

prikazki.eu