Митове & Легенди

Джуджетата и камбаните

14мин
чете се за

Джуджетата и гномите били черни елфи, които живеели в гори, рудници и пещери. Белите елфи населявали полята и ливадите на слънце. Гномите ги бивало да измислят и планират всякакви неща, а джуджетата работели в рудниците, събирали скъпоценни камъни и минерали. Били ниски и набити, много силни и усърдно копаели въглища и желязна руда, мед и злато. Изглеждали тъй грозни, че избрали да живеят по тъмните места, където никой не ги гледа. Възрастните джуджета приличали на старци с бради, но никой не бил чувал някое да израсте повече от метър. Бебета им били не по-високи от мъжки палец, а младежите джуджета стигали на ръст около две педи.

Елфите обичали да помагат на добрите и разумни хора, но още по-голяма радост им доставяло да тормозят и наказват лекомислените, злите и глупците. С палава радост подмамвали хората с „дървени глави“ или както в Холандия им викат „кашкавалени глави“, за да ги подиграят или накажат с някоя солена шега.

Преди много години в земите на холандския народ нямало църковни кули с камбани, както има сега с хиляди. От юг пристигнали добри учители, които учели хората да се държат добре, да носят по-красиви дрехи и да готвят по-хубава храна. Те също убедили местните да изоставят жестоките си богове и обичаите си да отмъщават. Разказали им за Бащата в Небесата, който обича всички като собствени деца и ни прощава, когато се разкаем за злините си.

Но много от новодошлите били чужденци и не познавали обичаите в страната. Били груби и жестоки и всеки ден наранявали чувствата на хората. Изсекли свещените дървета и се смеели презрително на свещените извори. Ругаели онези, които се молели на великия Один с черните гарвани, или на нежната Фрея с белите гълъби. Хокали децата, когато си играели и това натъжило майките и бащите им. Ето защо хората станали враждебни към чуждестранните учители.

Кралят на елфите чул за новодошлите, събрал народа си и казал:
– Нека да помагаме на новите учители, които са добри и мили, но трябва да накажем грубияните и злите между тях.
Тази новина, заедно с указанията как да се държат и какво да правят, бързо се разнесла всред дребосъците из рудниците и полетата.

Скоро станало зле, защото много беди започнали да застигат злонамерените пришълци. Хлябът им горчал, когато го вадели от пещите. Така било и с млякото в паниците им. Понякога намирали преобърнати леглата си. Пясък и чакъл се сипел в техните огнища. Шапките и обувките им често се затривали. Животът им се преизпълнил с беди и повечето искали да се завърнат в своите страни. Захване ли се елф с някого – умее да го нареди.

Учителите, които били мъдри и милостиви живеели добре. С благи думи убедили хората да изоставят жестоките си обичаи и наивните си вярвания. Всички се стичали да слушат мъдрите им думи и помагали да се строят църкви.

Удивително било, че все хубави неща се случвали на тези добри учители, но те не знаели защо. Хлябът и млякото им винаги били вкусни и в изобилие. Намирали леглата си оправени и дрехите – изчистени, градините им били пълни с цъфнали цветя и тежката работа се свършвала сама. Когато искали да строят църква в някое селце, се чудели как ставало така, че дървесината, гвоздеите и необходимото желязо за поддръжка на тежките греди, както и медта и месинга за църковните съдини, се появявали изневиделица и били в изобилие. Случвало се вечер да се чудят откъде ще намерят храна за утрешния ден, а на сутринта щом се събудели, до тях стояло нещо хубаво за ядене. Построени били много църкви и колкото повече ставали – толкова повече се умножавали стопанствата, кравите, нивята и щастливите хора.

Един ден джуджетата и гномите научили, че добрите странници искат църковни камбани, с които да приканват хората за църковна служба и решили да помогнат. Те искали да направят не просто една или две камбани, а цял карийон, което представлява множество сладкогласни камбани, закачени да висят заедно.

Джуджета мразели да копаят руда за мечове, копия и оръжия, които нараняват, но църковните камбани събират всички, за да пеят заедно, водят пътниците нощем през гората, усмиряват бурите, които рушат села, преобръщат лодки и убиват. Тези дребосъци знаели, че хората са бедни и не могат да си купят камбани от далечна Франция или Италия. Дори и да имали пари, не можели да ги пренесат през гъстите гори или бурните морета, защото камбаните са твърде тежки.

Джуджетата здраво се захванали на работа в рудниците. Ден и нощ с кирки и лопати, лостове, длета и чукове цепели скалите, богати на калай и мед. После издигнали огромни буйни клади, за да стопят рудата на слитъци. Искали да покажат на всички, че холандските джуджета могат да правят камбани също като хората от юг. Дребните същества много се гордеели със своите умения.

Смешно било да се наблюдават късокраките момчета, облечени с мънички палтенца и подобни на чорап червени шапки, всяка накрая с пискюл. Техните обувките били без връзки, с дълги и завити носове. Носели се насам-натам, пъргави като маймунки и щом огънят станел достатъчно горещ, хвърляли всичко вътре. Трудели се много по-здраво и много повече от хората.

Съветът на гномите, илюстрация от „The book of Gnomes“, E. Stuart Hardy, London: Ernest Nister, 189

Приличали ли ли са джуджетата на другите вълшебни същества? Е, не съвсем. Човек трябва да остави настрана предубежденията си, ако иска да си ги представи. Те нямали ефирни крилца на гърбовете си. Нямали красиви дрехи или наметки от воал, нито звезди, корони или магични пръчки!

Вместо това имали чукове, брадви и длета. Но колко прилежни, полезни и пъргави били тези дребни същества, облечени с обикновени груби дрешки и разголени крачета! Вместо бляскащи предмети джуджетата имали пещи, леярни и огньове, които подклаждали с въглища и дърва.

Понякога целите били изцапани с пушеци и сажди и потта се стичала надолу по лицата и телата им. Но в рудниците винаги имало достатъчно вода и щом свършели тежката си работа, се измивали и изглеждали обикновени, но спретнати. Освен складовете си със злато, сребро и скъпоценни камъни, които пазели, за да раздадат на добрите хора, имали и инструменти, с които да задяват или наказват злите, подлите и мързеливи хора.

Щом силните татковци джуджета разпалили огъня за леенето на камбаните, майките и малките джудженца решили, че също искат да участват. Всички до едно излезли на повърхността и тълпата станала огромна. Зарязали шегите с млекарките, късането на рибарски мрежи, връзването на кравешки опашки две по две, търкалянето на гърнета и гюмове из кухните, криенето на шапки и хвърлянето на камъни и пясък през комините в огнищата. Дори зарязали вечерните шегите с децата, които събирали кравите в полето! Вместо тези номера, те задържали дъх, за да раздухат пламъците в страшна огнена стихия. Хората се чудели – къде се дянали джуджетата, защото никъде нищо не се случвало – навред царяла тишина, както става, когато бебето заспи.

Дни и седмици джуджетата се трудили под земята, докато целите почернели също като гредите в къщите на нашите деди. Накрая, когато цялата работа приключила, гномите били поканени в мините, за да видят какво е свършено.

Каква гледка било само! Имало поне сто камбани – малки и големи все едно са от едно семейство с татко, майка, отраснали деца, малки синове и дъщери, дечица и бебета – някои сами, някои близнаци, а също и тризнаци. Огромни камбани, които трудно биха се побрали в каца, други с големина на буре, някои с размери на ведро, и множество други стояли на редица, към края на която имало някои не по-големи от хлопките на крави. Други, поставени съвсем накрая били тъй мънички, че приличали на кръчмарски мерки.

Освен това имало снопове с железни пръчки, греди, болтове, гайки, тел и кобилици, за които да се окачат камбаните.

Една група от най-силните джуджета отишли в гората, където по заповед на местния свещеник мъже от селото започнали да секат свещените дървета. Хората били оставили инструментите си в гората, но през нощта джуджетата грабнали брадвите им и повалили всички други освен свещените дървета. Тях запазили до едно. После нарязали дървените трупи и ги подготвили да пренесат с тях камбаните. Накрая всичко отнесли до входа на мината.

На холандски думата за камбана е „клок“. Избрали един мъдър сивобрад гном и му дали титлата клокен-шпилер или звънар, който да настрои камбаните на карийона. Всички били окачени на големи лостове в дълга редица. Всеки лост се нарича „висилка“ и много прилича на лостовете, на които рибарите окачват мрежите си, за да изсъхнат или да ги поправят.

И така, всичко било готово. Всички джуджета се измили и пременили. Татковци, майки и дечица се подредили в редичка и започнали да пеят. Тежките мъжки тенори и баритони, женските сопрани и контраалти, трелите на дребосъците и виковете на невръстните та чак до бебешкото гукане – всичко това прослушали гномите, които били съдии. Високият и могъщ клокен-шпилер или майстор карийон избрал гласовете с най-чисти тонове и качества.

Тъжно било да се види колко ядосани и завистливи ставали джуджетата, които не били избрани, да се подредят на първата редица до най-едрите мъже и някои от най-дебелите жени. Накрая хорът завършвал с четиридесет или петдесет деца, включително и няколко бебета, които трудно стояли на краката си. Те още били с лигавници и грижовните им майки ги придържали. Всеки един хорист можел да квичи или пищи, да гука или грачи, но от разстояние гласовете им се сливали и шумът, дето го създавали звучал тъй чисто, сякаш е кристален звън.

Всичко било готово. Старият гном ударил своя камертон, подал тон и запял една мелодия. После, по сигнал, всички подхванали същата мелодия. В началото имало засечки и бучене, тракане и блъскане, дрънкане и препирни, и се получила такава какафония, че звукът приличал по-скоро на реване, отколкото на песен. Диригентът гном съвсем се бил отчаял.

Но нито гномът, нито джуджетата мислели да се предават. Диригентът на хора опитвал пак и пак. Скарал се на стария татко, дето пеел много силно. Смръщил се на един здрав младеж, който се опитвал да заглуши всички със своя рев като на бик. Заканил се с пръст на едно джудже момиче, което се задявало с хубавичкия младеж до нея. Поздравил малките и ги окуражил да задържат гласчета и накрая всичко си застанало на мястото.

После пак се упражнили, докато диригентът гном решил, че всичко е перфектно и дал знак да се включат и камбаните. За радост на всички гноми, елфи и джуджета, които били поканени на концерта, редицата камбани и звънчета, повече от сто – от най-огромната до най-мъничките звучали хармонично. Окачени една до друга, те можели да свирят тъжни и весели мелодии. Соло или заедно – карийонът звучал завладяващо и сладко.

На най-ниските тонове бебетата силно гукали „му, му“, а на най-високите ноти „чик – чирик“.

Случило се тъй, че точно в този ден епископът осветил току-що построената църква – с великолепно кубе и пика на върха. Всичко вътре било красиво наредено, но нямало камбана. Джуджетата планирали голяма изненада.

Било звездна вечер. Епископът тъкмо стягал своите дисаги и се готвел да яхне коня си на път за Реймс. В този град пристигали богати керавани, чак от далечна Индия и Китай, и носели на годишния панаир килими, подправки, скъпоценни камъни и стоки от Ориента. Търговците от Реймс се търкаляли в злато. Там епископът се надявал да измоли да му дарят камбана или поне няколко мънички камбани.

Всичко за пътуването било вече готово, когато отвън в нощта се разнесла музика, каквато никой не бил чувал в никоя от дванадесетте провинции на цяла Нидерландия, нито дори в древните земи на Франция, Испания или Италия, където музиката на църковните камбани звучи от векове.

Звездна нощ, Винсент ван Гог, 1889, експонат в MoMA

Водопад от сладки звуци завалял като от небесата. Тук, в северните земи, зазвънели не една или две-три, а цяла каскада от камбани. Дълга, продължителна, най-богата и разкошна музика се носела из въздуха – нещо, което никоя друга страна, колкото заможна или древна да била не притежавала. Носел се звукът на карийона, който свирел силна и хармонична мелодия, с мощ и красота, каквато само гласовете на огромен хор и оркестър с много музиканти могат да сътворят.

За да се постигне това съвършенсво само за една нощ, преди изгрев слънце потрябвала цяла армия от вълшебни същества, които се трудели усърдно като пчелици. Защото ако слънчев лъч огре някое джудже, то се вкаменява. Белите елфи живеели на дневна светлина и растели под нея здрави и щастливи, но за тъмните елфи лъчите на слънцето били като отровни стрели и носели сигурна смърт, защото ги превръщали на камъни. За щастие всичко било готово преди небето на изток да започне да се просветлява или петлите да закукуригат.

В падналата нощ, музиката изпълнила ефира и огласила цялата земя. Хората в леглата си слушали в захлас.
– Слава Богу! – с преданост извикал изненаданият епископ. – Звучи като хор на херувими. Сигурно всички ангели и серафими са слезли от небето. Сега се изпълни предреченото от ангелогласните – „Музикантите ще слязат тук“.

И така, това било начало, тъй тайнствено за неразумните и глупавите, но чакано и разбираемо за добрите и търпеливите учители. Карийоните се разпространили в цялата страна – от Арден та чак до островите в Северно море. Нидерландия се огласила от мелодиите на звънливите камбани и не останал град без да има карийон. На всеки четвърт час сладка музика от песен или химн изпълва въздуха със звук, а на кръгал час вярващите скланяли глава. Работниците чували сигнала за почивка или се развеселявали, защото свършвал тежкия им дневен труд. На изгрев слънце, на обяд или по залез, ангелогласни карийони огласят ниските земи.

Станало модерно в определени дни да се изнасят големи концерти, които продължавали цял час. Свирели се големите творби на майсторите и известни изпълнители на карийон се стичали от цяла Нидерландия, за да се състезават за наградата. Ниските земи се превърнали в прочута школа, където множество клокен-шпилери (звънари) се обучавали. Нямало царство, колкото велико и заможно да било, чиито камбани можели да съперничат на карийон, който изпълва въздуха с мелодия и хармония.

Отдавна вече никой не вижда джуджета, защото в днешни времена горите в Нидерландия са съвсем изсечени. Дребният народ от пещерите и горите постепенно бил забравен. Хората успели да създат машини и роботи, автомобили, самолети и ракети, телеграф и безжични съобщения. Химици, миньори, инженери и учени мъже познават тайните, които някога принадлежали само на вълшебните същества.

Но все още артисти, архитектите, майсторите часовникари и леяри на камбани – хора, посветени на красотата, помнят вярванията на дедите си. В чест и с благодарност, те поставят по прочутите градски часовници фигурки на гноми и джуджета, защото те научили хората как се прави карийон. Тези черни елфи бият камбаните със звучен, падащ на каскади глас в земите на Германия, където ги наричат коболди, във Франция – феи, а в Шотландия – гоблини и брауни, но най-сладък е този звук в Нидерландия, защото там е домът на карийона.

КРЕДИТ: The kabouters and the bells (1919), Thomas Y. Crowell Co., превод от английски език Лорета Петкова – ©prikazki.eu 2020, КОРИЦА: Rachel Robinson Elmer, Dutch fairy tales for young folks

Какво е карийон?

Всичкитворби