Вълшебни приказки

Принцесата с двадесет полиЛегенда за Ротердам

8мин
чете се за

Много отдавна, когато цялата земя на Нидерландия била покрита с дървета и хората още носели дрехи от вълчи кожи, живяла малка много хубава принцеса и баща ѝ много я обичал. Но често прекрасната принцеса се държала много лошо. Характерът ѝ хич не бил тъй хубав както личицето ѝ. Обичала да си играе в пясъците и да се търкаля в гората всред листа и храсталаци докато къдриците на косата ѝ съвсем се оплетат. Щом бавачката ѝ започвала да я реше с каменния гребен, защото хората тогава нямали други, момичето крещяло, карало се и често я настъпвало. Ако пък била ядосана, принцесата дори наричала горката жена „зубър“, което е едно едро животно, подобно на бивол. Бавачката уплашено хващала с ръце лицето си и викала:
– Аз – зубър! Ужас! – После опипвала челото си, да провери дали не са ѝ изникнали рога.

С годините бавачката се уморила от лошото държане на принцесата. Понякога отивала при майка ѝ да се оплаче и да каже, че дъщеря ѝ я нарича с обидни имена. Но тогава малкото момиче ставало дори по-лошо. Търкаляло се още повече в листата докато съвсем се разрошат царските къдрици, само и само да стане по-трудно на бавачката да ги оправи. Изглеждало безполезно да наказват опърничавата госпожица, да щипят ръцете ѝ или да ѝ се карат. Дори опитали да оправят нрава ѝ като я оставят без вечеря, но и това не донесло някакво добро.

Затова майката и бавачката отишли при баща ѝ. Оплакали се те на краля и той се разтревожил много. Можел да пребори най-силните мъже със своя боздуган и копие или да победи великан със своя меч и бойната секира; но да оправи малката си дъщеря, която обичал повече от очите си, било за него непосилно. Нямал син – принцесата била единственото му дете и всичките надежди на семейството били отправени към нея. Кралят се чудел как ще управлява тя народа един ден след неговата смърт, когато стане кралица. Единствено той бил доволен, че при цялата си лошотия, момиченцето приличало силно на баща си защото била винаги добра с животните. Неин домашен любимец бил един малък зубър. През зимата ловци били убили майката на горкото мъниче. Но принцесата пазела малкото същество на топло и всеки ден сама го хранела с ръце.

Кралят крачел през гората с помръкнало лице. Чудел се как ще се превърне в дама с добър характер неговото сприхаво дете, което иначе растяло бързо и отсега личало, че ще стане висока, хубава жена.

От малко момче, кралят обичал всички живи същества, питомни и диви, неми или гласовити – ценял дори дърветата в гората. Не позволявал да се сече с брадва дъб преди да се помолят на феята, която обитавала дървото. Близо до двореца растяло едно огромно старо дърво. От дете кралят се грижел за него. Един мъдрец го научил как да реже изсъхналите клони, за да предпази дървото от зарази и да каже на хората да не чупят неговите клони – дори да са за Юлтайд, както тогава наричали Коледа и празнували по празника по същото време, преди да станат християни.

Веднъж в кралската гора ловци преследвали млада майка зубър и двете ѝ малки рожби. Принцът ги видял и макар че бил момче хукнал и прогонил тези грубияни. После подслонил животните и ги хранел докато се възстановят и понапълнеят. Тогава изпратил опитен ловец да имитира звуците на женски зубър и да примами наблизо таткото. Успял да събере цялото семейство и бил щастлив да види как животните се радват, че са заедно. Но отдавна момчето принц бил пораснал мъж, който управлява свойто кралство и в деня, когато се разхождал из гората бил забравил вече тази случка от детските си години.

В гората, Jan van der Heyden, 1660 – 1690, Rijks Museum

Внезапно нежен бриз повял, затрепкали листата на стария дъб и се разнесъл шепот. Скоро думите станали ясни и духът на дървото заговорил:
– Вече отминаха хиляда години откакто бях малко жълъдче, посадено тук. Скоро ще умра и ще падна на земята. Нарежи тялото ми на парчета. Направи дъги от тях като за бъчва и ги свържи така, че да се получи дървена пола за малката ти дъщеря. Когато лошият ѝ нрав се прояви – нареди ѝ да я носи, докато започне пак да се държи добре.

Кралят се натъжил при мисълта, че ще загуби старо дървото. Лицето му помръкнало.
– Не унивай, приятелю,“ добавило дървото, „защото ще дойдат по-добри времена. Щом си ида, тук ще порасте едно синьо цвете. Където са сега горите ще се прострат поля и слънцето ще ги огрее. Когато дъщеря ти стане добра, младите жени ще изтъкат нещо по-красиво от дървени поли. Чакай това цвете.

В този момент, огромен зубър изскочил от гората. Дългата му козина и рошавата му грива били посивели от старост. Кралят решил, че животното ще приведе глава и ще насочи рогата си към него и затова извадил меча си и се приготвил да се бори с могъщото животно.

Но зубърът се спрял пред краля, измучал и в миг мученето се превърнало в човешки глас. Тогава кралят чул тези добри думи:
– Аз умирам заедно с дъба, защото двамата сме братя, които омагьосаха преди хиляда години, но магията след миг ще свърши. Ние няма да забравим добрината ти. Щом духовете ни се освободят и се завърнем в дома ни на луната, отрежи десния ми рог и направи гребен, с който да се решат къдриците на дъщеря ти.

В този миг се разразила буря и кралят изтичал да се подслони под близките скали. След няколко минути вятърът се укротил и небето се изчистило. Тогава той излязъл от заслона и видял строполеното дърво и до него бездиханно лежал зубъра.

Тъкмо тогава дошъл кралският дървар, който бил излязъл, за да търси своя господар. Кралят му заповядал да отреже десния рог на животното и да раздели дървото на части. На следващия ден направили дървена пола и костен гребен. Покажела ли лошия си нрав принцесата, я принуждавали да носи полата от дърво. Тогава децата я сочели с пръст и ѝ се присмивали. Това било истинско наказание за нея.

Но се случило нещо любопитно. Когато бавачката решела принцесата, момичето ставало по-нежно и добро. Често благодаряло и казвало, че ѝ харесва как решат къдриците ѝ с новия гребен. Скоро изненадала всички като започнала сама да се реши и оправя къдриците си. Всъщност принцесата толкова много се променила, че вече много рядко я карали да носи дървената пола и след година или две вече били забравили за нея.

През един летен ден принцесата се разхождала навън. На мястото, където растял големия стар дъб тя видяла синьо цвете. Изглеждало колкото красиво толкова и странно. Тя го откъснала и закичила косите си. Когато се прибрала вкъщи, старата ѝ леля, която била живяла в южните земи, ѝ казала, че това цвете се нарича лен.

На следващата пролет, милиони зелени стръкчета изникнали там, където преди растяла гората и през лятото, растенията пораснали половин метър на височина. Жените се научили как да киснат стъблата във вода, за да изгние грубата обвивка. После събрали фините като коприна вътрешни нишки и ги изпрели на конци. От тях изтъкали красиви дрехи.

Простирали дрехите на тревата пи от слънцето те се избелили до снежно бяло. От ленените нишки тъчели ленено платно, а после се научили да правят и дантела.

Принцесата видяла красивите снежнобели дрехи и поискала да ѝ ушият дреха от две части – блуза и пола. Принцесата толкова харесала полата, че искала още и още като нея. Обличала ги една върху друга и ги пристягала с колан и накрая носела една върху друга цели двадесет. Гордеела се как изглежда, макар че все едно носела старата си дървена пола и приличала на буре. Щом жените в царството видели тази мода я харесали и веднага се издокарали като нея.

Не било лесно за бедните момичета да си купят цели двадесет поли, но както често става с модата, всяка млада булка следвала правилото. Станало обичай да имаш поне двадесет поли, защото така било било редно.

Това правило се разпространило даже всред мъжете. Сгодените младежи започнали да подаряват поне една пола на бъдещата си невеста, за да ѝ помогнат да си събере колкото ѝ трябват. Така излязла тази мода и жените от крайбрежието още си я спазват. Дебели или слаби, високи или ниски – все едно. Те навличат една върху друга своите поли и гордо ги въртят по улиците или на път за пазара. Било модерно да си с фигура на буре.

Мъжете построили язовири, за да има достатъчно вода, където да киснат ленените стъбла. От производството на ленено платно хората забогатели. След време изникнал град, който нарекли Ротердам, или Язовир за гниене на лен. (рот – гния и дам – язовир).

Там, където някъде растели дъбови гори сега се зеленеят тучните полета, а на мястото на предишния поток вода сега тече могъщ сребрист канал, който влива водите си в океана. Затова хората избрали герба и печата на града да са две зелени ленти – символ на безкрайните зелени ниви и една сребриста лента на канала между тях. До днес знамената и герба на великия град са бяла ивица между две зелени широки ленти.

The princess with twenty petticoats (1919), Thomas Y. Crowell Co., превод от английски език Лорета Петкова – ©prikazki.eu 2020,Корица: Портрет на момиче, облечена в синьо, Johannes Cornelisz 1641, експонат в Rijks Museum

Всичкитворби