Принц Паяк и Снежка

Много, много отдавна, когато в горите все още елфите царували, в малка къщичка под едно дъбово дърво се родило мъничко момиченце. Нейният баща бил прочут ловец. Когато скитал из горите, нямало животно, което да се изплъзне от неговите стрели, копие или капан. Момиченцето имало и четирима братя. Бащата учел синовете си да станат опитни ловци, но също да бъдат добри с безсловестните създания. Момчетата много обичали мъничката си сестричка и правели всичко, за да бъде тя щастлива.

Майка ѝ обработвала кожите на уловените животни, за да станат пухкави и меки. От тях правела килими или шиела за цялото семейство зимни дрехи. Горските хора повивали новородените в животински кожи. Кърмели своите дечица, а после окачвали увитите в топли кожи бебчета на високи клони по дърветата, за да бъдат в безопасност. Люлките, които били просто кожени торби се люлеели на вятъра.

Нашето момиченце заспивало веднага след закуска. Събуждала се с гукане и катеричките играели наоколо ѝ. Дълго наблюдава как паякът плете своята къща от коприна без да се изплаши. Когато малката пораснала, за спомен от бебешките си години, шеговито продължавала да наричала странното създание „моят любим“.

Обичала да гледа колко сръчна била майка ѝ със куките от кости и грубата прежда от козината на елен. Момичето пораснало и от бебе станала дете, а после чудно хубава девойка. Тогава майка ѝ ушила нови дрехи. Към мекото кожено палто тя добавила украса от снежно бял хермелин. Закачила тук и там пискюли и момичето заприличало на царска дъщеря. В тази хубава премяна, девойката изглеждала, че все едно е рожба на снега, или пък дъщеря на бога на леда Ултрум. И тъй като станала толкова красива, я нарекли Дри-фа, което е също като българското Снежка.

Нямало момиче като нея в цял Гелдерланд – дори принцесите не можели да се мерят по хубост със Снежка. Въпреки че много младежи идвали да я искат за жена, девойката не била щастлива.

Някои, за да докажат колко сръчни и умели са в лова, ѝ носели най-фини кожи. Други показвали невиждана сила или бързина. Някои се сговаряли с елфи и джуджета да им донесат скъпоценни камъни и злато за дар на Снежка. Други отишли в странство, за да я зарадват с непознати чудеса като кехлибар и амбра. Един младеж, който живял на юг и се гордеел със своите пътешествия, ѝ разказал какво видял във великите градове и ѝ предложил драгоценна огърлица от перли.

Но всичко било напразно. Женихите си тръгвали, защото Снежка се отегчавала от тях и бързо ги отпращала да си вървят кой от където е дошъл.

Последен се появил един, който изглеждал много странно, приличал на паяк и обещал да я дари с тайна по-скъпа от всяка кожа, скъпоценности или огърлица, но майката, като видяла грозното създание го изгонила с груби думи.

И така се точели месеците и годините, докато накрая баща ѝ се уплашил, че никога няма да види дъщеря си задомена. Един ден, когато всички от семейството били навън, листата на дървото над къщата силно зашумели. Нямало вятър и Снежка с изненада наострила уши. Скоро дочула тези думи:
– Щом дойде паякът и ти предложи своята любов, изслушай го. Той е най-умното същество в цялата гора, вижда бъдещето и знае много тайни. Аз ще си замина, но тайната, която ще научиш ще остане завинаги.
След тези думи листата на дървото престанали да трепкат и застинали отново.

Докато се чудела какво ли означава всичко това, видяла познатия от люлчинските ѝ години паяк как се спуска от клона на дървото по копринената си нишка. Съществото спряло до девойката, но тя изобщо не се уплашила, нито извикала, нито хукнала да бяга. Поздравила паяка като стар приятел:
– Ех, другарче мое от бебешките ми години, какво се опитваш да ми кажеш?
– Дойдох да ти предложа любовта си. Няма нужда да се омъжваш за мен, но ако ми позволиш да изплета мрежа в твоята стая, ще живея там. Разреши ми да съм до теб наблизо и няма да съжаляваш за това.

Едва девойката се съгласила и в този миг се извила страшна буря, която изкоренила и повалила много дървета в гората.

В този миг се появила нова и много красива къща. Изглаждала прекрасна и разкошна като дворец. До нея имало градина и когато Снежка тръгнала да я разгледа, току под краката ѝ изникнало синьо цвете.
– Настани се в най-хубавата стая – казал Паяка – и после избери кой да бъде моят ъгъл. След сто дни, ако си мила с мен, ще ти разкрия тайната на синьото цвете.

Снежка избрала най-слънчевата стая и отредила на Паяка най-хубавия ъгъл – близо до прозореца и високо на тавана. Той веднага започнал да тъче блестяща мрежа за новата си къща. Момичето се дивяло на изкусната му изработка, на която нито един тъкач от хората не можел да съперничи. Чудела се и съжалявала, че тя не може да преде коприна от главата си или поне от пръстите си, подобно на странния си обожател. Старият дъб ѝ обещал, че Паяка ще ѝ разкрие тайна и тя била изпълнена с огромно любопитство. Каква ще бъде тя?! Като всички момичета, тя искала да разбере. За да разсее любопитството си, Снежка наблюдавала как Паяка изтъкава кътчето, където ще живее. Толкова се заплеснала от тази гледка, че нощта дошла без да забележи и късно осъзнала, че стаята е абсолютно празна. Нямала дори легло, на което да легне през нощта.

Паяка я погледнал внимателно и после казал с дълбок глас:
– Ах, знам че искаш легло и други хубави неща за тази стая.
В следващия миг меки кожи покрили пода, и скоро всичко, което Снежка имала в предишната си горска къщичка го получила и тук. След няколко минути удивеното момиче вече спяло дълбоко в леглото си.

Присънило ѝ се, че носи дреха от странна бяла тъкан, каквато не била виждала в живота си. Вместо плътна – като кожа на животно, материята била рехава, но много здрава. Дрехата била лека и фина като паяжина на лятната трева преди изгрев слънце, покрита като с перли от малки капчици роса.

Стоте дни бързо изминали и Паяка и Снежка скоро станали приятели. Всеки живеел в свойто място – свят поместен в свят. Девойката чакала да научи тайната, но била решила да бъде търпелива и да остави Паяка да заговори сам.

Един ден, когато през есента, тя се почувствала самотна и излязла да се поразходи в градината. Хладният вятър задухал. Листата на дърветата се разлетели и бързо покрили земята като с жълт килим. Един лист паднал върху ръката ѝ, все едно бил писмо с поздрав от приятел. И макар че чакала, нито един лист не носел съобщение за нея! Нямало и думичка от нейните родители и братя! Синьото цвете отдавна било паднало и от него останало само едно твърдо и грубо черно стъбло. Тогава тя си казала:
„Има ли нещо в тази грозна пръчка? Как Паяка ще разкрие тайната си?“
Почувствала се толкова потисната.

В този миг като че всички ветрове в небето се събрали и се разразила страшна буря. Падали огромните дървета едно след друго на земята. Вдигнали се жълтите листа във въздуха и Снежка не можела повече да вижда. После изведнъж всичко утихнало.

Момичето разтъркало очи и Ооо! До нея стоял принц, по-красив от всеки мъж, който била виждала в живота си. Той носел фини бели дрехи. Не били от кожа, но меки като нея, и изглеждали като изплетени от много нишки. В ръцете си младежът държал черното стъбло на синьото цвете.
– Аз съм принц Паяк – казал той. – Изтекоха обещаните сто дни. Магията е развалена и вече съм свободен. Нося ти като подарък, това грозно стъбло, на което цъфтеше синьото цвете.

От удивление заради промяната на приятеля ѝ паяк в красив младеж, и разочарованието от подаръка, който ѝ предлага, Снежка онемяла и едва успяла да си поеме дъх. Това ли било всичко?!
– Счупи стъблото, за да го разтвориш – подканил я принца.

Тя разцепила стъблото и с удивление видяла множество копринени нишки, фини почти като паяжина. Девойката ги издърпала и очите ѝ грейнали от радост.
– Засей семенцата и нека сините цветчета да разцъфтят с милиони – казал ѝ младежът. – После събери стъблата и с техните нишки може да тъчеш. Тази черна пръчка е скиптър на богатство.

Заедно разделили нежните нишки една по една и ги изтъкали. Получила се разкошна рокля от снежно бяла тъкан, невиждана в гората. Това било лен.

Снежка запляскала от радост с ръце.
– Това е твоята сватбена рокля, ако се съгласиш да се омъжиш за мен.
Бузите на Снежка порозовели. Тя погледнала към него и очите ѝ казали „да“.
– Почакай – казал принц Паяк. – Ще ти изтъка и було.

Още веднъж пръстите му изтъкали чудеса. Той създал нещо леко и прозрачно. Първо го накарал да се носи във въздуха. После го хвърлил върху главата ѝ. Воалът се проточил надолу по гърба ѝ и покрил порозовялото ѝ лице. Така била създадена дантелата.

Щастливите младоженци напуснали гората и поели натам, където синьото цвете цъфти – все едно е синьо небе върху земята. Скоро в онези краища се появили нови богати градове. Хората от Куртре, Турне, Ипрес, Гент и Брюж разказват и до днес как синьото цвете облагодетелствало страната им.

По-скъп от злато, скъпоценни камъни и всякакви богатства бил подаръкът на принц Паяк за Снежка и белгийската земя.