Лакомия Клаас

Клаас Ван Бомел беше много добро момче на дванадесет години. Слушаше вкъщи, винаги беше готов да помага в семейното стопанство и беше много прилежен в училище. Но на масата никога не му стигаше храната. Винаги имаше апетит, а майка му твърдеше, че стомахът му направо няма дъно. При всяко хранене на масата се поднасяха филии сирене, а момчето винаги си мислеше, че са нарязани твърде тънко. Понякога баща му се смееше и го питаше да няма скрита пещера или кладенец под дрехата си.

Вечер, щом косата му докоснеше възглавницата, заспиваше веднага. През лятото ставаше със зората. Зиме Скрежко шеташе навън, но леглото беше топло и уютно. Тогава се заслушваше как долу кравите говорят по техния си начин, а после бодро скачаше от сламения си дюшек. Семейство Ван Бомелс не бяха богати, но у тях всичко блестеше от чистота.

Една лятна вечер, след съвсем заслужена караница, оклюмал и почти разплакан, Клаас легна в леглото си в много лошо настроение. Беше прилъгал всяка от трите си сестри да му отстъпи своята филия сирене и като изяде всичко, стомахът му натежа като олово. Леглото на Клаас беше горе на тавана. Щом построиха къщата, извадиха една от тухлите и на нейно място поставиха друга, от стъкло. Сутрин през нея влизаше светлина, а ако времето бе хубаво я вадеха, да се влиза въздух в стаята от там.

Нежен полъх повя откъм горичката отсреща. Клаас стана и се качи на стол, за да вдъхне сладкия аромат на бор, който вятърът довяваше откъм близката горичка. Изведнъж видя странни светлинки, които мигат под дърветата. Те приближиха и затанцува около комина. После влетяха вътре и застинаха във въздуха сякаш сто светулки са събрали в едно студените си светлинки. Клаас пристъпваше из стаята и сякаш нещо почна да му шепне в ухото. После тези странни светлинки заеха форма на прекрасна дама, но момчето реши че си въобразява и се засмя на своята идея. Скоро шепотът прерасна в глас. Хлапето се разсмя така, че забрави лошото си настроение. Миглите му запърхаха от удоволствие, когато чу, че гласът го кани с думите: „Имаме купища сирене. Ела при нас.“
За да е сигурно, почти заспалото момче разтри очи и съвсем се ококори. Но светлината не спираше да повтаря: „Ела, ела, ела…“

Как е възможно? Беше чувал старите хора да разказват, че има вълшебни елфи, които шепнат и плашат пътниците. Той самият неведнъж бе виждал „магьосническия кръг“ в близката борова гора. Точно там дамата от пламък го канеше да иде.

Светлината, която само преди миг изглеждаше като дама се превърна на кълбо и излетя навън. Издигаше се все по-високо на небето и момчето едвам я виждаше, но гласът вече не шептеше и ставаше все по-силен:
– Имаме купища сирене. Ела с нас.
– Ще ида аз да видя тази работа – си каза Клаас докато обуваше дебелите си вълнени чорапи, за да слезе тихо долу без да буди другите. На външната врата обу дървените си обувки. Точно тогава котката замърка и се погали в краката му. Той подскочи от уплаха, но щом погледна долу и видя две огнено златисти светлинки разбра какво става. После хукна към гората.

Колко странна гледка! Първо Клаас реши, че вижда огромен кръг летящи светулки. После различи дузини прекрасни същества, не по-високи от кукли, но пъргави като щурчета. Те бяха изпълнени със светлина, все едно лампички с крилца. Ръка за ръка, те летяха и танцуваха около кръга в тревата, все едно това е най-хубавата забава.

Тъкмо Клаас беше преодолял първоначалната си изненада, когато усети, че елфите го заобикалят. Някои бяха напуснали големия танц и се струпаха около него. Той видя как го сочат с изящните си пръсти. Един от тях – най-красивият, му прошепна в ухото: „Ела, ти трябва да танцуваш с нас.“

Тогава дузина красиви същества му зашепнаха в един глас:
– Имаме купища сирене. Купища сирене има тук. Хайде, хайде!

Краката на Клаас олекнаха като перце. Подаде си ръцете, хвана се на хорото и затанцува с огромна радост. Беше толкова забавно – все едно заедно с другите деца играеше хоро на празника Кермесе, което холандските младежи и девойки играят в кръг по улиците в седмицата на Кермесе.

Клаас нямаше време да разглежда елфите, защото тъй се забавляваше! Танцува цяла нощ, докато небето на изток взе да просветлява, а после се обля в розовина. Тогава се изтърколи на земята и заспа. Главата му лежеше върху очертанието на магическия кръг, а краката му бяха точно в центъра.

Чувстваше се толкова щастлив, не усещаше умора и не осъзнаваше, че е заспал. Очакваше вълшебните другари, с които танцува цяла нощ да го почерпят със сирене. Със златен нож те режеха дебелите филии и го хранеха с ръце. Колко беше вкусно! Мислеше, че може и ще изяде всичкото сирене, за което цял живот бе копнял. Колко хубаво! Нямаше я майка му, която да го хока или татко му да сочи заканително с пръст.

Но полека-лека, му се дощя да спре и да си почине малко. Устата му се умори. Стомахът му тежеше, все едно е глътнал оръдейно гюле. Жадуваше да си поеме дъх.

Но елфите не спираха, защото елфите в Холандия са неуморни. Долитаха отвсякъде – от север и от юг, от изток и от запад – и носеха още и още сирене. Хвърляха питите до него и купчините заплашваха в началото да го оградят като стена, а после съвсем да го затрупат. Падаха червени топки от Едам, жълти и розови кълбета от Гауда и сивкави, оформени като самуни пити от Лейден. Момчето погледна през дърветата в гората и ох, ужас! Видя как най-високите и силни елфи търкалят огромни търкалета сирене от Фризланд! Баха грамадни като колелета на каруца и стигаха да се изхрани даже полк. Елфите бутаха огромните пити с лекота, все едно търкалят обръчи. Подвикваха си весело и се потупваха по гърбовете, както си играят малките деца.

Домашно сирене, фабрично сирене, сирене от Алкмаар и за капак на всичко – сирене от Лимбург – което Клаас мразеше заради силния му аромат. Скоро пити и кълбета се извисиха над момчето на такава височина, че като погледна към небето се почувства като жаба, паднала в геран. Извика силно, защото се уплаши, че стената от сирене ще се стовари на главата му. После закрещя, но елфите решиха, че пее песен. Вълшебните същества не са човеци и не разбираха как се чувстваше момчето.

Накрая момчето вече не можеше да поеме и хапка сирене, но елфите, водени от своята кралица, го бяха заобиколили и не спираха да настояват още да яде.

В този миг, уплашен че ще пукне, Клаас вдигна глава и в миг видя как отгоре пада купчина сирене, огромна като къща. Тежката грамада се стовари върху него. Момчето изкрещя от ужас, защото реши, че се е сплескал като пита сирене от Фризланд.

Но не би! Събуди се, разтри очи и видя как огненото слънце се издига над пясъчните дюни. Наоколо птички чуруликаха и петли запяха в хор, все едно го поздравяват. В този миг часовникът на селото отмери кръгъл час. Момчето усети, че целите му дрехи са подгизнали от пот. Седна и се огледа. Наоколо нямаше елфи, но устата му бе пълна с трева, която дъвчеше юнашки.

Клаас никога не разказа за срещата си с елфите, нито успя да разбере дали вълшебните същества изчезнаха, защото се сгромоляса сиренената къщата от мечтите му или защото денят бе настъпил.