Брабо и Великанътили легенда за Антверп

Твърде отдавна, когато имало все още великани на земята, живял един, който се наричал Антигонус. Това не било родното му име, ами сам се нарекъл така, по името на именития античен гръцки пълководец. По природа този великан бил алчен, зъл и жесток. В Белгия, на брега на река Шелда, там, където днес е разположен град Антверпен, все още се издига неговият замък.

Многобройни кораби от Франция и Нидерландия пътували по течението на реката. Всеки ден стотици бели платноходи пристигали или потегляли. Корабите донасяли вълна, вино, портокали, маслини и всякакви други деликатеси. Изнасяли дървен материал, лен, желязо, сирене, риба и всичко, което се произвеждало в страната. Благодарение на търговията, хората забогатели. Майстори, които се връщали от чудните страни на юг, разказвали за тамошните богати градове и помагали да се построят красиви нови сгради и прекрасни църкви.

Реката била голяма, дълбока и широка. Капитаните на корабите я обичали, защото в нея нямало опасни рифове и плитчини, а бреговете ѝ били прекрасни. Дечица, обути в дървени обувки, стояли на брега да гледат корабите как минават и махали с ръчички. И така, всички хора в Белгия били щастливи.

Но един ден този проклет великан пристигнал в страната и издигнал на брега на реката своя замък – здрав и огромен като истинска крепост. Стените му били високи и дебели, а дълбоко в земята изкопал тъмни подземия. Само със запалена факла можело да си намериш пътя през онези ужасни места. Хората се чудели за какво било всичко това. И ето какво се оказало.

Скоро великанът се появил и в града. Тръгнал да обикаля из града с вързано на кръста си ковчеже, като призовавал хората да се сберат на големия площад.
– От днес нататък – се провикнал гръмогласно – корабите няма да минават по реката без мое разрешение. Всеки капитан ще трябва да ми плаща такса в пари или в стока. Ако някой откаже да се подчини, ще му отсека ръцете и ще ги хвърля в реката. Чуйте всички и се подчинявайте! Всеки, когото заловя, че помага на кораб да премине, без да плаща такса, ще му отсека палците на ръцете и краката и ще го държа затворен в моята тъмница един месец. Пак ви казвам – подчинявайте се!

След тези думи гигантът вдигнал високо огромното ковчеже, стоварил го върху количката на един бедняк и я разбил на трески. Това направил, за да си покаже силата и да изплаши народа.

Оттогава при крепостта на великана корабите по реката били пресрещани и всички трябвало да внасят непосилни такси. Бедни или богати – трябвало да си платят. Ако някой капитан откажел, сваляли го на брега. После великанът с брадва му отсичал ръцете и ги хвърлял в реката. Ако собственик на кораб се забавел да плати, го хвърляли в тъмницата, докато другарите му не погасят дълга.

Скоро се разчуло за злодея и на града излязло лошо име. Търговията замряла и ден след ден хората започнали да обедняват. Някои опитали да се промъкнат през нощта и тихо да преминат с корабите покрай крепостта. Но от кулите на замъка си великанът дебнел като бухал в тъмнината. Слугите на мерзавеца заловили тези капитани, отсекли им ръцете и ги хвърлили в реката. Жителите на града, които помагали на корабите, хвърлили в тъмницата и им отрязали палците.

И така, богатството на този град било унищожено. Чуждестранните търговци се страхували да пращат корабите си в страната на гиганта. Лошата слава на града се разнесла навсякъде. Немците нарекли този град „Ханд верпен“ или преведено на български Хвърлена Ръка и полека лека всички започнали да го наричат Антверпен.

Херцогът на Брабант, който бил владетел на земята, дошъл при великана и му заповядал да престане. Дори размахал юмрук под гигантския нос на великана. Но Антигонус само щракнал с пръсти и му се изсмял в лицето. Злодеят продължавал да причаква корабите, запирал екипажите в тъмницата и сечал ръцете на капитаните, докато рибата в реката съвсем се угоила.

По онова време в Брабант живеел смел младеж на име Брабо, който се гордеел със своята страна и знамето ѝ в жълто, черно и червено. Той внимателно проучил крепостта и забелязал един прозорец, до който можел да се изкатери и да влезе в стаята на великана.

Брабо посетил херцога и му изложил своя план – войската да щурмува замъка, а през това време той да се промъкне при злодея и да го победи. „Той не е нищо повече от един надут вол – добавил Брабо накрая – и така трябва да го наричаме, а не Антигонус.“

Херцогът приел плана и се подготвил. В една безлунна нощ хиляда от най-добрите му мъже потеглили напред под знамената, но без барабани и тромпети, за да изненадат охраната на крепостта. Скрили се в една гора наблизо и останали да чакат там до полунощ. В един хамбар били запрени всички кучета от околността, за да не разбудят великана с лая си. Дали им обилно да ядат и преситени, животните заспали начаса. Настанала пълна тишина.

По сигнал, с корабни мачти и дебели дървени трупи, войниците потеглили към крепостта. Заудряли, заблъскали и накрая смачкали обкованата с желязо врата, начупили я на трески и се втурнали напред. Преборили охраната и нахлули в замъка. Там отключили тъмницата и освободили пленниците, които едва били живи от глад. Затворниците били толкова слаби и изпити, че трудно стояли на краката си.

По същото време вратата на хамбара, където били кучетата, някак се отворила. Псетата се втурнали навън с бесен лай. Сякаш знаели какво се случва и също искали да участват.

Но къде бил великанът? Никой от капитаните, затворниците или охраната не успял да го открие.

Ала Брабо знаел, че злият Антигонус не бил самата смелост, ами един надут тиранин и страхливец. Затова момъкът не се боял. С помощта на своите другари той изправил висока стълба на стената. Щом всички часовои хукнали да защитават крепостната порта, Брабо сръчно се покатерил и влязъл в замъка. С меч в ръка, Брабо нахлул в стаята на великана. Злодеят изгледал кръвнишки младежа, после грабнал своето ковчеже и го треснал толкова силно в земята, че пода се пробил. Но Брабо сдържал дъха си и замахнал силно с меча. С един удар отсякъл главата на злодея и я метнал през прозореца. Огромната, обрасла с козина кратуна, едва докоснала земята, когато кучешката глутница пристигнала. Едро псе я грабнало в устата си като трофей и никой повече не я видял.

Но огромните ръце на великана! Брабо ги отсякъл и от най-високата кула на крепостта ги метнал една след друга във водата, както правел някога злодеят с ръцете на капитаните.

Точно в този миг от прозорците на всяка къща в Антверпен грейнали свещици и целият град се осветил – каква прекрасна гледка! Вече било ясно, че хората в града знаят какво се случва и се гордеят със смелостта на Брабо. Откъм портите се задала процесия девойки. Всички били облечени в бяло, но роклята на водачката била в жълто, черно и червено като знамето на Брабант. Всички в хор възпели смелостта на Брабо – техният герой.

– Нека да премахнем лошата слава на града ни, като сменим името му – предложил един от градските старейшини.
– Не – отвърнал друг. – Да запазим името и да поканим всички мирни кораби да се върнат Ан-т-верп, което означава На Пристанището. И нека знамето ни стане две червени ръце над крепост.
– Съгласни сме – дружно се провикнали гражданите. Херцогът на Брабант също бил съгласен и дарил града с привилегии заради храбростта на Брабо. Всички хора – от най-видните до най-обикновените – приветствали героя, който бил богато награден.

На пристанището отново запристигали хиляди кораби с богати товари. Антверпен надминал другите пристанища и забогатял отново. Хората толкова обичали родния си град, че създали поговорката:

И досега на големия площад в града се издига разкошният паметник на Брабо Храбреца, а обезглавеният и с отрязани ръце великан лежи в краката му. Героят е вдигнал високо една от ръцете на злодея и всеки миг ще я запрати във водите на река Шелда.

Няма друг народ в света, който тачи храбростта повече от белгийския. От стари времена до днес, белгийците се славят като едни от най-големите смелчаци.