Чехлите на Абу-Карим

Имало едно време в Багдад заможен търговец на име Абу-Карим, който бил невиждан скъперник. Макар и несметно богат, човекът се обличал в същински дрипи, а какъв бил навремето цветът на чалмата му от евтин, груб плат – никой не би могъл да познае. Но от всичко най-смайващи били неговите чехли – изумителна сбирщина от изрезки и парчетии, сякаш останки от просешко наметало, заковани за подметките с десетки дебели пирони. За последните десет години окаяните обувки създавали работа на най-търпеливите градски обущари и ако някой искал да каже за нещо колко е тежко, възкликвал: „Тежи като Абу-Каримовите чехли.“

Една сутрин ненаситният търговец, завидно вещ в пазарлъка, отишъл на площада и на безценица успял да купи цяла купчина кристални стъкленици. Подир няколко дни скъперникът научил, че един от парфюмерите бил закъсал и спешно продавал розовото си масло. Без срам и свян се възползвал от бедата на клетника и купил скъпата стока на половин цена.

По стар обичай в Ориента, щом търговец сключи някоя особено изгодна сделка, кани своите приятели на гощавка. Но Абу-Карим, макар и твърде въодушевен от своята сполука, за миг дори не помислил да пилее пари за почерпка. Решил все пак да си угоди и да иде на баня, защото отдавна не си бил позволявал този разкош. На тръгване случайно срещнал свой познат, който, щом видял как едвам-едвам се тътри в ужасните си чехли, подхвърлил, че наистина трябва да си купи нови.
– Ех, хрумна ми и на мене – отвърнал Абу-Карим, – ама като се замислих – не са чак толкова лоши и с години още могат да ми служат.

Когато търговецът свършил с банята, пак навлякъл старите дрипи и увил мърлявата чалма на главата си. Но на мястото на кърпените клепки, заварил чудни, чисто нови чехли. Казал си, че щедрият му приятел, когото срещнал сутринта, сигурно му е направил подарък. С кеф ги нахлузил и се върнал радостен у дома, че без да харчи пукната пара, има чисто нови обувки.

За беда, хубавите чехли били на градския кадия, който, по същото време бил в същата баня.

Можете да си представите как се ядосал, когато слугите му претърсили хамама и открили само чехлите на Абу-Карим. Веднага заловили скъперника и го изправили пред кадията като крадец. Напразно клетникът опитвал да се защити, никой не щял да го слуша. Запрели го в тъмницата и го освободили, чак когато платил наложената глоба – огромна сума, с която можел да купи цял куп прекрасни неща.

Щом Абу-Карим се върнал у дома, грабнал в гнева си отвратителните чехли, които му довлекли такава беда, и ядно ги метнал във водите на река Тигър, която течала под неговите прозорци.

Два дена по-късно дошли неколцина рибари да издърпат от реката своите мрежи. Този път толкова тежали, че хората, без капка съмнение в богатия улов, потривали ръце от радост.

Ох, ох само как се разлютили, когато вместо риба, издърпали гнусните чехли на Абу-Карим. И не стига това, ами щръкналите по подметките гвоздеи съдрали рибарската мрежа! Възмутени от щетите по своята собственост, те ги запратили ядно по прозорците на скъперника. Чехлите изсвистели във въздуха и не щеш ли, стоварили се право връз стъклениците, пълни с онова розово масло, което трябвало да донесе сериозна печалба.
– Ах, чехли гадни! – викнал техният собственик, щом дотърчал в стаята и видял поразията, дето са сторили. – Кълна се, от днеска нататък, повече няма да пакостите!
И без да се мае, грабнал една права лопата, изкопал дълбока дупка в градината и погребал проклетите обувки. Но съседът, с когото враждували от години, видял как ги заравя и изтърчал при халифа да каже, че богатият Абу-Карим тайно е закопал в градината си съкровище. Очите на халифа блеснали стръвно. Напусто търговецът отричал думите на съседа си, напусто доказвал, че единственото, което закопал, били старите му чехли, напусто размахвал фаталната собственост като доказателство за съвършената си невинност. Халифът отказал да повярва и солено го глобил.

След безмилостната присъда Абу-Карим си тръгнал с чехлите, които не успели да докажат неговата невинност. В горчивия си гняв и мъка, проплакал:
– Ох, как ми се ще никога да не ви бях виждал отново! – и при тези думи той с ненавист ги метнал в дворцовата щерна
.

За беда, те се заклещили в отдавна затлачената тръба и водният поток спрял напълно. Надигнала се страшна олелия в палата. Спешно извикали техниците да разберат защо водата е спряла, и разбира се, майсторите открили окаяните чехли. Е, много ясно, за да скрият личната си немарливост, заради която тръбата била почти запушена, хвърлили цялата вина по чехлите. Несъмнено Абу-Карим бил свършил това пъклено дело, за да си отмъсти на халифа за присъдата.

Озаптили отново скъперника и на бърза ръка го осъдили да изплати поредната грамадна глоба. Затова пък чехлите му били върнати прилежно.
– Къде да ги дяна? – угрижил се човекът. – Веднъж ги поверих на земята, дваж на водата и всеки път резултатът е все по-разрушителен. Остана да ги поверя на огъня. Ама както са подгизнали от кал и вода, ще трябва първо да ги изсуша.

Речено-сторено. Качил се на покрива на своята къща и ги оставил на терасата да съхнат. Уви, това не бил краят на техните поразии! Кучето на съседите прескочило на Абу-Каримовата тераса и се заиграло с проклетите чехли. Избутало едната до ръба и я бутнало на улицата. В това време отдолу минавала жена с дете на ръце и чехълът се стоварил на главата ѝ – ох, за малко да я убие! Мъжът на пострадалата се оплакал и за четвърти път озаптили Абу-Карим. Накрая му наложили още по-жестока глоба заради небрежността, с която едва не погубил клетата майка и детето ѝ.

Щом произнесли присъдата, търговецът се обърнал към кадията с думите:
– О, всемогъщи кадийо! Смирено приемам присъдата. Ще платя глобата и ще понеса боя с тояги. Моля само за едно-едничко – защитете ме от тези сатанински чехли! Заради тях бях хвърлен в затвора, бях съсипан и унизен, даже за малко да получа присъда с най-страшното наказание. Бог знае утре какво ще ми докарат!? Прося милост и справедливост! Дайте ми надежда, че злините, които тези чехли причиниха, отсега нататък няма ми се приписват и че този зловещ инструмент на кой знае кой демон най-сетне ще си получи заслуженото!

Кадията приел молбата и обещал, че сам ще се заеме със фаталните чехли. Но напомнил на скъперника, че успешната търговия не се състои в безспирно трупане на пари, а в разумното управление и регулиране на необходимите разходи.