В Техеран, чудният престолен град на още по-чудната страна на премъдрия шах Саул, живели някога двама геврекчии. И двамата били бедни и отрудени хора. Всяка сутрин те мъкнели пълните си кошници и огласяли чаршиите с викове:
– Ей-хей-хей, топли гевреци-и-и!
Работата криво-ляво вървяла и макар с тежък труд, двамата успявали да свържат двата края и били благодарни на Аллаха.
Ала един ден единият от тях заклюмал глава натъжен.
— Какво ти е, братко? — запитал го приятелят му.
— Дотегна ми тоя мизерен живот – отвърнал той с тежка въздишка. Омръзнаха ми и кошниците, и гевреците, и сиромашията. От днес нататък ти ходи сам, а аз ще си търся другаде късмета.
Другарят му въздъхнал, пожелал му от сърце успех и продължил сам да кръстосва техеранските улици и да разнася топли гевреци.
Минало време и веднъж, месеци след раздялата, бедният геврекчия минал край везирството. А-ха да подаде гевреци на пазачите пред везирската порта, когато усетил, че нещо твърдо го ударило по темето и видял един камък паднал в кошницата му. Опипал се геврекчията и вдигнал нагоре глава да види откъде паднал камъкът. Както погледнал, така и замръзнал. Горе, на един от големите прозорци на везирството стоял ухилен неговият стар приятел геврекчията, с когото някога карали сиромашкия си занаят.
— Здравей, братко, — извикал натъкменият със сърмена чалма и скъпи накити някогашен приятел. — Чукнах те с камъка, та да вдигнеш очи да ме видиш. Издигнах се до поста на велик везир, а ти все още влачиш своя калпав занаят.
Замълчал геврекчията и без да обели и дума, прибрал в джоба си камъка, с който везирът го пухнал по главата.
Изтекло още време. Един ден пътят му пак го отвел край везирството. Тъкмо се канел да се провикне: „Ей-хей-хей, топли гевреци-и-и!“, видял пред вратата на голямата сграда да се трупа голяма тълпа. Доближил и видял, че току до портата на палатата зее дълбока току-що изкопана яма.
— Какво е това? — попитал той насъбралите се.
— Оня — отвърнал му един от пазачите, – когото султанът от геврекчия направи везир, излезе некадърник и за наказание падишахът не само го смъкна от високия пост, ами го тури в тая яма, толкова аршина по-ниско от хората, на колкото аршина по-високо го беше издигнал.
Геврекчията, без да пророни и дума, приближил, извадил от джоба си оня камък и го пуснал в ямата.
— Олеле, кой ме пухна по главата – развикал се изпъденият везир.
— Аз – отвърнал геврекчията, – за да вдигнеш глава и да ме видиш, че аз пак съм си на същото място, а ти уж се вдигна много нависоко, но падна много по-ниско от мене.
КРЕДИТ: „Не се забравяй!“ – персийска народна приказка – в.Барабанче бр.41, 1939г. – Ред. Любомир Дойчев; РЕДАКЦИЯ: Л.Петкова;
