Белият папагал

Живели едно време брат и сестра с баща си в своя щастлив дом някъде из Испания. Най-много тримата се гордеели със своята градина, изпълнена с редки растения. Майката била умряла отдавна и стопанка на къщата била малката Маркита. Тя била грижовна домакиня – всичко в къщата светело и блестяло.

Веднъж, когато Маркита била сама у дома, една старица потропала на пътната порта и момичето се втурнало да отвори.
– Как си, моето момиче? Баща ти у дома ли е? – попитала непознатата.
Маркита отвърнала, че го няма.
– А брат ти у дома ли е? – попитала отново жената.
Маркита рекла, че днес и него го няма.
– Ах, че ви е спретната къщата! – възкликнала старицата. – Сигурно е най-хубавата в целия град.
Маркита гордо се усмихнала и разтворила широко портата:
– Влез да разгледаш – рекла тя. – Толкова обичам да показвам дома ни. Ела да видиш колко ни е хубава градината.

Старицата останала възхитена от къщата, но когато влязла в градината се огледала, поклатила глава и рекла, че я бива, ала едно нещо ѝ липсва – фонтан със сребърна вода.
– Никога не съм виждала такъв фонтан! – учудила се малката Маркита. – Ще ми се да имам един, но не знам откъде до го взема.
– Това е тъй лесно – отвърнала старицата. – Само трябва да се иде до извора със сребърна вода с една делва, да се напълни и да се донесе тук. Щом излееш водата в градината, в миг ще се превърне във фонтан със сребърна вода. Ей сега ще ти кажа съвсем точно къде блика извора.

Когато вечерта бащата и братът се прибрали, заварили Маркита горко да плаче.
– Какво се е случило? – попитали те изплашени.
Тя била весело младо момиче и не били свикнали да я виждат потънала в сълзи.
– Искам фонтан със сребърна вода в нашата градина – хълцала Маркита. – Никога повече няма да бъда щастлива, ако не получа такъв!
– Що за глупост! – възмутил се брат ѝ.
– Нямаме нужда от фонтан със сребърна вода в градината. И така си е хубава – заявил бащата, като поклатил глава.
– Знам точно откъде трябва да се вземе вода, за да имаме такъв фонтан! – проплакала Маркита. – Няма нищо по-лесно на света! Ако не получа един, никога повече няма да съм щастлива!

Тя продължила да плаче и хълца, докато накрая брат ѝ обещал да донесе сребърна вода. Взел стъкленицата и поел на път.

Дълго, дълго вървял и един ден, насред пътя, срещнал дребничък старец.
– Накъде си се запътил, момчето ми? – попитал човекът. – Кой те мрази толкова, че те праща по тези места?
– Търся фонтан със сребърна вода за нашата градина – отвърнал момъкът. – Една старица казала на сестра ми за него и сега сестричката ми никога повече няма да е щастлива, ако не получи един.
– Много опасности дебнат онзи, който посмее да си налее сребърна вода – отвърнал замислено старецът. – Но ти ми изглеждаш умен младеж. Кой знае, може пък да успееш. Изворът, към който си се запътил, го пази един огромен свиреп лъв. Ако очите му са затворени, той ще те види, но щом отвори очи – заспива дълбоко. Почакай и се убеди внимателно, че очите му са отворени. Тогава налей вода в делвата и хуквай колкото можеш по-бързо за вкъщи.

Момъкът сторил точно каквото му било казано и изчакал лъвът да си отвори очите. После налял вода в делвата и хукнал с всички сили към дома. Когато излял водата в градината, тя в миг се преобразила в чуден малък фонтан, от който зашуртяла сребърна вода. Маркита запляскала с ръце от радост и дори баща ѝ признал, че това е най-прекрасното украшение в градината им.
– О, колко съм щастлива! – викала Маркита. – Фонтанът със сребърна вода е най-хубавото нещо, което съм виждала през живота си!

На следващия ден, когато бащата и братът излезли, на вратата се потропало отново.
– Толкова се радвам да те видя! – провикнала се Маркита, когато отворила и видяла старицата. – Искам да ти покажа какво имаме в градината.
Момичето въвело старата жена в двора и с гордост показала фонтана със сребърна вода.
– Това е голямо подобрение – рекла старата жена, – но има още нещо, което ти трябва. Нужно е до фонтана да расте едно дръвче със сребърни листа и плодове от злато.
– Кажи ми къде да го намеря! – попитала настойчиво Маркита. – Никога не съм виждала такова дръвче. Сигурно е прекрасно!

Вечерта братът и бащата се върнали вкъщи и тя разказала за гостуването на старицата. Нямало мир в къщата, докато братът не обещал на сутринта да поеме към мястото, където расте дървото със сребърни листа и плодове от злато.

Рано сутринта той тръгнал на път. Вървял и вървял и ето че след много време отново срещнал дребничкия старец насред пътя. Момъкът разказал накъде се е запътил, а човекът казал:
– Ще ти трябва кон, момчето ми. Аз имам един, тъкмо какъвто ти трябва. Тръгни по тясната пътека, която води към планината. Щом навлезеш в гората и стигнеш в средата, ще видиш дървото, което търсиш. Варди го една страховита змия. Тя спи, когато главата ѝ е скрита. Изчакай да заспи и тогава отчупи едно клонче от дървото. Върни се у дома и го засади в градината. Скоро там ще израсте дръвче със сребърни листа и плодове от злато.

– Ах, аз съм най-щастливото момиче на земята! – развикала се Маркита, когато видяла дръвчето нежно да звъни със сребърни листенца и златни плодове до чудния фонтан.

Дълго време всичко вървяло мирно и тихо. Ала ето че старата жена потропала на вратата отново.
– Влез да видиш какво имам в градината! – извикала радостно Маркита, щом я видяла и широко разтворила вратата.
Старицата влязла, огледала се и въздъхнала:
– Сега единственото, което тук липсва, е един бял папагал.

Когато бащата и братът се върнали у дома, отново заварили Маркита обляна в сълзи. Нямало мира у дома, докато братът не обещал да донесе един бял папагал за градината.

Момъкът вървял, вървял и след време отново срещнал дребничкия старец. Младежът му разказал, че този път сестра му го изпратила за бял папагал.
– Може да успееш и това да занесеш на сестра си – рекъл старият човек, – но да знаеш, че си си се захванал с нещо много опасно. Ще пътуваш много дълго и накрая ще пристигнеш в една градина, най-хубавата на света. Там има множество прекрасни птици, но не им обръщай внимание. Почакай малко и ще видиш един бял папагал, невиждано хубав, който ще кацне на кръглия камък в средата на градината. Бавно ще огледа наоколо и после ще мушне глава под крилото си. Почакай да заспи дълбоко, преди да го хванеш. Иначе ще се превърнеш на камък.

Момъкът послушал думите на стареца и пристигнал в прекрасната градина, изпълнена с множество дървета и прекрасни птици, които летели между клоните. Почакал белият папагал да долети и кацне на кръглия камък. Поогледал се наоколо и скоро мушнал глава под крилото си. Бил най-красивата птица на света! Горящ от нетърпение по-бързо да хване чудното създание, младежът забравил, че трябва да бъде предпазлив. Сграбчил белия папагал твърде рано и се превърнал на камък.

Маркита с нетърпение чакала брат си. Дните и седмиците минавали. Него никакъв го нямало, а мъката ѝ не знаела граници.
– Някакво зло го е сполетяло! – от сутрин до вечер плачела тя. – Аз съм виновна! Заради глупавото ми желание да имам бял папагал, го прокудих надалеч от нашия щастлив дом. Ах, защо бях толкова глупава да слушам онази старица?

Накрая Маркита не понасяла повече тежката си мъка и решила да тръгне да търси брат си.

Вървяла, вървяла и ето че един ден дребното старче се изпречило на пътя ѝ.
– Виждал ли си оттук да минава един момък преди няколко седмици? Красавец с тъмни дълбоки очи и смолиста коса – попитала настойчиво Маркита. – Сигурна съм, че би го запомнил, ако си го срещал.
Старецът отвърнал, че добре познава брат ѝ. После ѝ разказал за опасностите, които застрашават онзи, който посегне към папагала.
– Сигурна съм, че брат ми е превърнат на камък! Ах, защо послушах старицата, която идваше у дома?
– Внимавай да не те споходи същата съдба като брат ти – предупредил я старецът. – Щом си стигнала до тук, вече няма връщане назад. Ако не посегнеш твърде рано към папагала, всичко ще мине добре.

Маркита продължила по пътя. Вървяла, вървяла и стигнала до прекрасната градина. Търпеливо изчакала чудният бял папагал да долети и кацне на камъка в центъра на градината. Той бавно се огледал наоколо. После пъхнал прекрасната си главица под снежнобялото си крило и заспал.

Щом Маркита протегнала ръка и сграбчила белия папагал, всички камъни в градината се съживили. До нея застанал нейния скъп брат и радостта ѝ била неописуема.

Двамата поканили у дома на гости всички съживени хора, за да отпразнуват своя нов живот. Вдигнали голямо тържество, което продължило три дни и три нощи.
– Сега моят скъп брат е у дома в безопасност и аз съм най-щастливото момиче на света! Нищо друго повече не желая! – казала Маркита. – Никога повече не ще се подвеждам по разни глупави желания!