Синът на дърваря и двете костенурки

Много, много отдавна, някъде в Испания, живял беден дървар, който имал едничък син на име Антонио. Всеки ден бащата и синът ходели в гората за дърва. Веднъж един аптекар, като минавал край бедняшкия им дом, усетил аромата на хинин в пушека от техния комин. Спрял и потропал на вратата.
– Откъде вземате дърва за огрев? – попитал той.
– Всеки ден ходим в гората и сечем. Така си изкарваме прехраната – отвърнал бащата на Антонио.
– Чудесно! – възкликнал аптекарят. – Донесете ми всички такива дървета, които успеете да намерите. Ще ви платя двойно.

И ето – най-сетне дошли благодатни времена за Антонио и баща му. Дотогава не познавали такова охолство, каквото получили от удвоения доход. През празничните дни Антонио се обличал като богаташко момче.

Веднъж в гората бащата започнал да сече едно дърво. Замахнал с брадвата и отвътре се разнесъл силен глас:
– Спри да ми скубеш косата!
От изненада бащата на Антонио паднал на земята.
– Моля да ме извиниш! – възкликнал той. – Нямах представа, че ти скубя косата.
– Ще ти простя при едно условие – обадил се странният глас. – В замяна искам сина ти.
– Ах, не мога да ти дам Антонио! – с ужас промълвил горкият дървар, а сълзите се затъркаляли по лицето му. – Той е едничкият ми син. Не мога да живея без него.
– Ще ти гостува веднъж всяка година. Не се мотай, ами го повикай веднага! Скоро търпението ми ще се изчерпи. Намалява с всяка минута!

И наистина, гласът вече звучал тъй ядосано, че дърварят не посмял да се моли повече и се подчинил:
– Антонио! Антонио! – извикал той.
Момчето хукнало към него веднага.
– Татко, какво има? – попитал стреснато той, като видял баща си, облян в сълзи. – Удари ли се?
Дърварят дума не обелил, вместо него на Антонио отвърнал странният глас.
– Момко, баща ти смъртно ме обиди, като ми оскуба косата. В замяна на моето опрощение той прие да те взема. Отсега нататък ще живееш с мен. В края на всяка година ще можеш да гостуваш в родния си дом. Не се плаши, ще живееш в охолство и ще имаш всичко в изобилие.

Антонио потрил очи от изненада. Внезапно пред него застанал един негър великан, който му направил знак да го последва. Момчето влязло след него в огромното кухо дърво, а оттам в една пещера. В дъното имало порта, която водела към прекрасен палат, по-грамаден дори от кралския дворец, който Антонио веднъж случил да види. В палата имало прекрасна градина, където цъфтели редки растения и бликал чуден фонтан. Момчето видяло богата трапеза, отрупана със странни и непознати храни, а в една ниша го очаквало легло, богато нагласено с разкошен балдахин. Момчето яло и пило до насита, а после легнало да спи.

Дните в палата бавно се нижели. Наоколо нямало никой, освен негъра великан. Ала нощем Антонио често се будел от странни гласове, които идвали от палата. Чувала се музика и танци от весело празненство, но всички лампи били загасени.

На Антонио му се струвало, че времето едва се точи. Дните минавали много по-бързо, когато помагал на баща си в гората. И все пак, най-сетне дошло времето, когато можел да иде на гости у дома.

Великанът му дал една топка злато, която да занесе у дома и заръчал:
– Не забравяй, че в края на седмицата трябва да се върнеш. И на никого не трябва да казваш какво става тук. Ако го направиш, те очаква страшно наказание.

Антонио хукнал през пещерата и скоро излязъл от хралупата на дървото. Колко хубава била гората! Горският въздух му се сторил като парфюм, а птичките сякаш специално за него запели най-сладките си песни. Момчето забързало към дома, където семейството му вече го очаквало.

Баща му и баба му го посрещнали с огромна радост. Прегръщали го, целували го и го затрупали с въпроси за новия му живот. Антонио помнел заповедта на негъра и не казал нищо, освен че има изобилие от храна, напитки и дрехи и че там е много щастлив.

Но един ден останал насаме с баба си и старата жена го заразпитвала тъй настоятелно, че скоро измъкнала всичко – разказал ѝ за музиката, за танците и нощните празненства, които започвали щом лампите угаснат.
– Трябва да научиш какво става там и догодина да ми разкажеш – рекла баба му. – Ще ти дам свещ и кибрит. Следващия път, когато чуеш веселите звуци от палата, запали свещта и надникни да видиш какво става.

В края на седмицата Антонио се върнал обратно. Потропал на портата в дъното на пещерата и негърът великан отворил веднага.
– Добре, че се върна навреме – рекъл той. – Спази ли и другата заръка да не казваш на никого какво става тука?
– Не съм обелил ни дума – отвърнал Антонио, защото не посмял да признае, че е разказал всичко на баба си.
Сторило му се, че острият поглед на негъра е вторачен в джоба му, където били свещта и кибрита на баба му.
– Ако си разказал на някого, трябва непременно да кажеш. Може сега да оправим нещата, но после ще е късно – казал на Антонио, докато гледал подозрително.

Тази нощ Антонио мушнал свещта и кибрита под възглавницата и легнал в разкошното легло. Бързо заспал, но след полунощ внезапно се събудил от звуците, които се чували в палата. Когато запалил свещта, внезапно настъпила гробна тишина. Зала след зала, момъкът обиколил целия палат, ала там нямало никого. Върнал се в своята ниша и видял, че леглото му е заето. Там лежала най-прекрасната девойка на света и спяла непробудно.

Антонио тихо се прокраднал до леглото, за се полюбува отблизо на неземната ѝ хубост, но когато се надвесил, една капка восък паднала върху лицето ѝ.

В този миг спящата принцеса, великолепният палат и всичко останало изчезнало. Антонио се озовал съвсем сам всред дърветата в гората, в ръка с горящата свещ. Силен писък продрал смълчаната гора. После се разнесъл дълбок глас:
– Беда! Беда! Беда!

Скоро свещицата изгоряла. Станало тъмно като в гроб и Антонио не могъл да намери пътеката към дома. Той пропълзял в кухината на дървото, прислонил се и останал да нощува там.

Призори момъкът дочул две костенурки да разговарят пред хралупата. Едната рекла:
– Помниш ли омагьосания палат, в който се влизаше през вратата в дъното на пещерата зад хралупата на това кухо дърво?
– Разбира се – отвърнала другата. – Там се вдигат големи среднощни тържества.
– А знаеш ли, че омагьосаният замък вече го няма?
– Как така да го няма?! Какво се е случило?
– Докато кралската дъщеря спяла, една капка восък от запалена свещ паднала на лицето ѝ. Сега красотата ѝ завинаги е погубена.
– Запалена свещ ли? Че кой е палил свещ посред нощ в палата?
– Синът на дърваря стори тази злина. Изгуби прекрасната невеста. След третата година щеше да се ожени за кралската дъщеря.
– Няма ли лек за изгореното лице на принцесата?
– Ако ни убият и сготвят на огън, а нашите коруби се стрият на прах в хаван, може да се направи мехлем, който ще излекува принцесата и красотата ѝ ще се възвърне. Иначе тя ще остане завинаги затворена в кралския замък и ще излиза навън само нощем, покрита с плътен воал, за да скрие обезобразеното си лице.

Антонио не слушал повече. Хванал двете костенурки и ги занесъл у дома. Щом пукнала зората, той ги сготвил в бащиното огнище. После им стрил корубите на прах в майчиния хаван и направил мехлем. Занесъл чудодейния лек в кралския дворец, маскиран с перука, която взел на заем от своя стар приятел, аптекаря.
– Дойдох да излекувам принцесата. Ще възвърна красотата ѝ – рекъл Антонио на кралската прислуга.

Отдавна кралските лечители били пробвали всевъзможни лекове и мехлеми. И след всеки лицето на принцесата ставало по-зле. Затова, когато въвели при нея Антонио, тя отказала новото лечение.
– Няма полза – отвърнала тя и скрила лице в ръцете си.

Антонио помолил да ги оставят насаме. Тогава ѝ прошепнал кой е и намазал с мехлема изгореното. В миг тя се излекувала и станала отново чудно хубава, както когато спяла, а той ѝ се любувал на светлината на запалената свещ.
– Няма да се оженя за никой друг, освен за момъка, който излекува раните ми – заявила принцесата, когато се изправила пред баща си, краля, блестяща в своята хубост.

Синът на дърваря се оженил за принцесата и станал приятел и закрилник на костенурките в цялото кралство. Никой в онези земи нямал право да посяга на костенурки.