Седемцветният жребец

Живял някога един могъщ владетел, който имал чудно хубава дъщеря. Когато тя пораснала и станала за женене, баща ѝ обявил, че ще я даде на онзи, който скочи с коня си на голямата дворцова тераса при принцесата. Надлъж и шир се разнесла новината и мнозина решили да участват, макар че изпитанието било страшно. Терасата била висока и смъртна опасност грозяла и коня, и конника.

В едно далечно ранчо живеел беден човек с тримата си сина. От зори до мрак човекът се грижел за земята си, ала щом посевите пораснели, пристигали диви коне. Нощ след нощ те вилнеели из хубавите ниви и унищожавали реколтата. Двамата по-големи сина се редували да пазят нощем, но винаги заспивали. Сутрин се кълнели, че над тяхната нива тегне мощна сънна магия и колкото да се мъчат, не могат да я преборят и заспиват. Истината била, че мързелът им нямал граници и затова оскъдицата всеки ден присядала на тяхната трапеза.

Най-малкият син често боледувал, затова се грижел за дома. Ленивите му братя все го подигравали и го наричали с всевъзможни обидни имена, най-често Сополанко. Бащата обичал своите деца, но най-привързан бил към малкия, защото бил с добра душа, работлив и притежавал остър ум. Копнеел да научи и по-големите си синове на труд и уважение, та често ги корял – ту за недогледаната им работа, ту за грубия език.

В навечерието на надпреварата най-малкият син предложил на баща си:
– Татко, нека тази нощ аз да пазя нивите, за да може братята ми довечера да опитат късмета си в надпреварата за ръката на принцесата.
Човекът нито вярвал, че малкият му син ще опази нивата, нито че някое от големите момчета ще се ожени за принцесата. Но приел, защото обичал децата си и не можел нищо да им откаже. Момчето видяло съмнението на баща си и рекло:
– Тате, не се плаши. Ще натрия очите си с чесън, за да не заспя през нощта.
Щом го чули, братята му се разсмели, смигнали си заради глупостта на сополанкото и без да губят време, се метнали на конете и препуснали към палата.

А малкият син преметнал през рамо своето ласо и поел към полето. Насред нивата растяло огромно дърво. Той се покачил на него, намазал очите си с чесън и зачакал. Ах как лютяло, но пък успял да изгони съня. И ето, призори се разнесло лудо топуркане и в нивата нахлули дивите коне. Момчето сръчно заметнало с ласото и ловко впримчило най-хубавия жребец. Конят се разцвилил и бясно заподскачал в напразни опити да се измъкне, ала момчето бавно намотавало въжето и придърпвало все повече животното. Полека-лека жребецът загубил сили и се покорил на човешката воля, макар че това не бил какъв да е кон, а конят на самия дявол. Щом разбрал, че няма как да победи, а слънцето скоро щяло да блесне (нали знаете, че дневната светлина е смъртоносна за всички вълшебни същества), той проговорил с човешки глас:
– Върни ми свободата! Кълна се, отсега нататък кон няма да стъпи във вашите ниви.
Момчето го гледало мълчаливо. Тогава конят отново подел:
– Върни ми свободата! Ако чукнеш на това дърво три пъти и изречеш „Ела при мен, жребецо седемцветни!“, аз ще долетя, по-бърз от светлината, и за теб ще сторя всичко, което мога.

Момчето доволно се усмихнало и освободило коня. Той тропнал яростно с копито и се стопил в тъмнината като мъгла.

Когато момчето се върнало у дома, заварило двамата си братята един през друг да разказват как храбреци от цялото царство опитвали да скочат при принцесата, ала никой не успял и до един се пребили.
– Добре че се прибрахте живи и здрави – въздъхнал бащата.
– Тате, ти знаеш ли колко е висока онази тераса? Само луд би решил да опита. Ние седнахме на царската трапеза, пихме вино и се смяхме с останалите на глупаците, дето се пребиха.
В този миг малкият брат прекрачил прага, бащата радостно го поздравил и попитал:
– Добро утро, сине! Как мина твоя пост, опази ли царевицата?
– Тате, не мигнах цялата нощ и нивата е каквато снощи я заварих.
Бащата хукнал към полето и удивен видял, че посевите наистина са непокътнати.

Привечер най-малкият син отново казал:
– Тате, нека братята ми идат в палата, аз и тази нощ ще пазя царевицата.
Домъчняло на бащата, че втора нощ момчето ще работи, вместо да се забавлява с братята си, но то настояло и накрая отстъпил.

Ала тази вечер нивата нямала нужда от пазене. Дивите коне се страхували и вече не смеели да припарят наоколо. Момъкът пристигнал до дървото, почукал три пъти и изрекъл:
– Ела при мен, жребецо седемцветни!

На хоризонта блеснала светкавица, загромолили могъщите конски копита и сякаш от нищото пред него застанал вълшебният кон. Момъкът се метнал на гърба му и в този миг усетил, че бедняшките му дрипи се превръщат в сияйни царски дрехи. Зарадван, той подкарал коня си към палата и когато насъбралото се множество го видяло, всички възхитено зашушукали:
– Виж, виж! Онзи момък направо сияе – блести като слънце!

Момъкът спрял точно пред двореца, засилил се и с един скок се озовал на терасата при принцесата. Царят се втурнал зарадван да го провъзгласи за годеник на принцесата, но сияйният конник го пресякъл:
– Ваше Величество, аз трябва да дойда още два пъти – и след тези думи изчезнал бърз като хала.

Момъкът се върнал до дървото в бащината нива, спуснал се на земята и жребецът като дим се стопил в тъмнината, а бляскавите царски дрехи отново се превърнали в бедняшки. Прибрал се и заварил двамата си братя един през друг да разказват на баща си за сияйния юнак, който с един скок се озовал на терасата при принцесата и накрая смаял всички, защото настоял да скочи още два пъти и тогава да се ожени за нея. Щом свършили разказа, момчето гордо извикало:
– Аз съм сияйният принц с жребеца в седем цвята, който скочи при принцесата!
– Млъквай, сополанко! Поогледай се малко и после говори!
Момчето замълчало, а бащата рекъл:
– Не нагрубявайте брат си. Докато вие се забавлявахте, той пази нивата и откакто застана на пост, дивите коне вече ги няма.

На следващата вечер момъкът отново отишъл при дървото, почукал три пъти и изрекъл вълшебните думи:
– Ела при мен, жребецо седемцветни!
Всичко станало точно както преди – сияйният конник се появил пред палата, а възхитената тълпа радостно се развикала. Момъкът пришпорил коня си и скочил право при принцесата. После поздравил краля, поклонил се дълбоко и рекъл:
– Ваше Величество, утре ще се оженя за принцеса.
Докато кралят се опомни, странникът се стопил в тъмнината.

Когато момчето се прибрало у дома, отново заварило братята си да разказват за чудесата, които станали вечерта. Младежът се усмихнал и рекъл:
– Не ме ли познахте? Аз бях онзи, който скочи при принцесата.
– Ти ли, Сополанко, я се виж какъв си! И за гледане си гнусен! – развикали се братята му.
– Момчета, момчета, поспрете. Не обиждайте брат си! – напразно опитвал да спре тази кавга бащата.

Вечерта, когато слънцето потънало зад хоризонта, момъкът се върнал при дървото, чукнал три пъти и извикал:
– Ела при мен, жребецо седемцветни!

Забляскали светкавици, втурнали се облаците като диви в небесата и измежду тях в галоп се появил вълшебният жребец, по-блестящ от слънцето. Над нивата засияло като ден. Момъкът препуснал и когато пристигнал пред двореца, всички развълнувано се развикали:
– Ето го, ето го! По-сияен от луната, по-блестящ от слънцето, язди седемцветния жребец!
Конникът спрял пред палата, засилил се и с един скок се озовал при принцесата. Там бил и царят, който веднага ги оженил. След церемонията момчето го помолило:
– Ваше Величество, изпратете колесница да докара баща ми и братята ми от нашето ранчо.

Кралят изпратил свита войници и царската колесница. Бащата я видял отдалече и целият се разтреперил:
– Мили Боже! Какво сте сторили, та царят изпраща цяла свита войници да ни отведе!
Синовете отвърнали още по-уплашени:
– Нищо, татко. Празнувахме с останалите и пихме колкото вино имаше на масата.

Царският кортеж пристигнал и войниците натоварили тримата в каляската. Клетниците не спирали да се тресат от страх, защото тръпнели в очакване на сурово наказание за някое незнайно прегрешение. Когато пристигнали в двореца, старият владетел ги повел към трона, където седял най-малкият син заедно с красивата си съпруга.

Момъкът се спуснал да прегърне своя пребледнял баща.
– Тате, тате, не ме ли познава?
В този миг бащата разпознал детето си, още повече пребледнял и разтърсен от силните си чувства, изгубил дар слово.
– Нали ви казах, че аз съм незнайният конник, който три пъти скочи при принцесата! – казало момчето.
Бащата гледал изумен и все още не можел нищичко да каже. Тогава младежът се обърнал към братята си и наредил:
– За вас настана време да работите. Единият отива в конюшнята, другият ще прислужва в двореца! – после с любов погледнал татко си и рекъл – Тате, ти се разхождай из двореца! Може да правиш каквото пожелаеш.

И така, най-малкият син живял дълго и щастливо с красивата принцеса в двореца. Добрият му стар татко изкарал честито старините си, а мързеливите братя най-сетне се научили на труд и уважение.

За седемцветния жребец нищо повече не зная, но ако някога посмееш да се вгледаш в буреносното небе, когато засвяткат светкавици и затрещят гръмотевици – кой знае, може за миг и ти да го зърнеш.