Приказка за милосърдието

От едната страна на езерото се издигаше голям град, от другата – самотна къщурка. Снегът се носеше над замръзналото езеро на едри къдели, а вятърът духаше неуморно, защото беше зима в навечерието на Коледа.

В къщурката цареше бедност, на покрива – богатство. Горе имаше огромен сноп златно жито за божиите птици и те радостно се трупаха край него за коледното си тържество. А долу в къщурката, както обикновено, храната едва стигаше. Но децата на селяните слушаха веселото чуруликане от покрива и много се радваха на фините врабчови следички по гладкия сняг около снопа.

– Да бяхме събрали това зърно, вместо да го оставяме на врабчетата – въздъхна жената на селянина, – сега можеше да има топли коледни кифли за децата.
– Мигар не знаеш, че милосърдието е благословия? – възкликна селянинът и благо погледна недоволната си съпруга.
– Ох, оставихме птиците да изкълват хлаба ни – повторно въздъхна тя.
– Ех, птиците, птиците. И диви горски зверове да бяха – какво от това? Бива ли да не сме милосърдни? Пък и съм заделил достатъчно за сладки житени кифли и кана мляко за Коледа. Да пратим децата през езерото с шейната в града. Ще донесат лакомствата баш навреме за празничната вечеря.
– Ами ако срещнат вълк по пътя през езерото? – стресна се майката.
– Ще дам на Арвид една здрава тояга, той ще се справи.
Ето как Арвид и сестричката му Хана тръгнаха към града да купят специално за коледната трапеза кифли и мляко. Дотогава снегът беше натрупал високи преспи по леда и хич не беше лесно на малките да теглят шейната, затова, когато тръгнаха по обратния път към дома, денят вече преваляше. Те с мъка си проправяха пъртина през снега, преспите бяха станали още по-големи, мръкваше, а до дома беше още далече.

Както вървяха, пред тях в тъмницата нещо се раздвижи. Приближи и децата видяха, че е вълчица.
– Хана, не бой се! – прошепна Арвид. – Имам здрава тояга – и при тези думи момчето заплашително я размаха.
Вълчицата приближи, но не нападна децата. Приклекна и зави глухо с необикновен вой – сякаш говореше като човек и всяка дума ѝ се разбираше.
– Ох, какъв стуууууд, стууууд! – виеше тя. Малките ми са тъй гладни, няма какво да ядат! Смилете се, дайте ми хляб.
– Горкичката! – възкликна Хана. – Вземи тези две коледни кифли за тях. За нас има сух хляб, а другите две кифли ще оставим за коледна почерпка на мама и татко.
– Дечица, благодаря за милосърдието! – отвърна вълчицата, взе сладките кифли и изчезна в тъмнината.

Тъкмо децата нагазиха в най-дълбокия сняг, когато усетиха, че някой тежко диша след тях. Обърнаха се и видяха една мечка.

Тя изръмжа на своя мечешки език и в началото децата не разбераха какво казва, но мечката продължи да ръмжи и накрая по чудо разбраха. И тя искаше коледен подарък.
– Замръъъзвам, замръъъзвам – ръмжеше грамадният звяр. – Водата е замръзнала и горките ми малчугани са тъй жадни. Съжалете ги, сипете ми малко мляко за тях.
– Ама защо не спите в бърлогата си като другите мечки? – смая се Арвид. – Ех, вие си знаете. Ще ти сипем половината мляко за малките ти. Довечера аз и Хана може да пием вода, стига за тате и мама да има малко мляко за Коледа.
– Благодаря! – рече мечката и с предните си лапи подаде конус от брезова кора. После с тежки, бавни стъпки се отдалечи и потъна в тъмнината.

Децата още по-упорито нагазиха в дълбокия сняг, защото вече виждаха коледните светлинки да проблясват през прозорците на техния дом.

Но едва направиха няколко крачки и голям бухал запляска с криле над главите им.
– Дай мляко и хляб! Дай мляко и хляб! – разкряка се той и протегна дълги нокти да одраска децата.
– Неее! – извика Арвид. – Май не знаеш какво е учтивост, но мога да те науча.
И при тези думи така заплашително размаха тояга, че нахалният лакомник с глух вик отлетя в нощта.

Скоро децата се върнаха у дома и заизтръскаха снега от дрешките си в антрето.
– Срещнахме вълчица! – извика Хана.
– И дадохме на една мечка половината мляко! – добави Арвид.
– А бухалът за малко да опита тоягата! – засмя се Хана и двамата един през друг заразказваха своите приключения.

Родителите се спогледаха. Какво чудо! Децата им са проявили милосърдие дори към дивите зверове! Какво ли още ще стане? Какво значи всичко това?

Стана време за вечеря и семейството се събра край трапезата. Освен сухия селски хляб, имаше половин кана мляко и две сладки кифли, които децата донесоха у дома.

Арвид и Хана искаха само сух хляб и вода, за да останат за мама и татко коледните вкусотии, но родителите не бяха съгласни. Те с радост поделиха с децата ароматните кифли и половината мляко – такъв разкош за селската трапеза.

Но щом започнаха да вечерят, се случи същинско коледно чудо. Колкото и да чупеха от сладките кифли, те не намаляваха и оставаха все същите. Колкото и мляко да сипваха от каната, тя все оставаше пълна!

Както се дивяха на това коледно чудо, дочуха как някой драска по прозореца. Виж ти!!

Там стояха вълчицата и мечката. Животни виеха и ръмжаха приятелски, а на прага бяха оставили коледни подаръци за децата – пита сладък медец и пухкави кожи за кожухчета на децата.